„При всеки поглед нови красоти, тук весели долини, там планини гиганти, земята пълна с цвете, небето със брилянти, Отечество любезно, как хубаво си ти!... Ти рай си, да; но кой те тебе оценява? Не те познават даже децата ти сами и твойто име свято не рядко ги срами!...Ох, аз ще те обриша от калта и в твоя чистий блясък ще те покажа, и с удара на твойта красота аз хулниците твои ще накажа...” Иван Вазов

Вековните мостове край Панагюрище

„Новият кемер” или „Ески кюпру”
Често използваме думата мост в преносния й смисъл – като преход от едно време към друго, или като път към някакво иносказание, приказка, пренасяща ни в други светове. Като пътни съоръжения обаче мостовете също будят неподправен интерес, особено ако съчетават в едно не само прякото си предназначение, но и ако отварят врата към миналото, което в градежите им е втъкало любопитни истории.
Два вековни моста от предосвобожденските времена край Панагюрище още извисяват своите снаги над реките, на които са построени. И ако времето донякъде ги е пощадило, за да ни разкрият своите тайни, то ние, хората, сме ги вече забравили. И зидовете им се рушат малко по малко, снагите им се огъват под тежината на тъгата, която ги е завладяла, защото безпощадно напомня, че „всичко тече, всичко се променя” и „нищо не е вечно”.

„Новият кемер” или „Ески кюпру”. Така бил известен мостът на около 8-9 километра южно от Златица през Медетския проход (по поречието на притока Медетска река) в посока Панагюрски колонии и Панагюрище. Мостът свързва двата бряга на р. Тополница още от турско. Архитектурата му е характерна за пътните строежи от османско време – двата му свода, единият от които висок 10-12 метра, поддържат все още мощната му каменна снага. Старите жители на Златица и Панагюрище са го наричали още „Кадънин мост“ или „Булин мост“, защото според народното предание е правен по заръка на богата златишка кадъна.
По него често преминавали не само войски и кервани, но и местните хайдути. „На източния скат на връх Братия един от кладенците се нарича също Хайдушки кладенец. В околните гори е действал Мангър войвода”, пише в сборника си „Панагюрска памет” историкът Лука Меченов. И още: „Поляната Мангъра е в североизточното подножие на връх Братия до бившата градина на Васил Шекерджиев, сега район на рудник „Медет“. В околните девствени гори е действал Мангър войвода, който е правил пусии на турците, минаващи през Медетския проход… “ От историята знаем, че същото е правил и непокорният Орчо войвода, който по-късно ще стане стотник в Априлското въстание. „…Ильо войвода, Петко Мачев (член на Привременното правителство) и други, образували своя чета, която действала около Окошката могила и стария Златишки път“.

„Новият кемер” или „Ески кюпру”
Мостът е на стар римски път, до него е имало две малки охранителни крепости и стените на едната още личат на десния бряг на реката (1). Затова най-вероятно преди него тук да е имало друго мостово съоръжение, тъй като пътят е бил често използван през Античността и Средновековието. „На юг от Златица води през Тополница стар каменен мост турска направа, в средата издигнат с остър свод, а до него на двата бряга стоят каменните основи на две малки крепости (2). Оттук се върви по долината на потока Медед нагоре в горите на Средна гора”, е написал в своите „Пътувания по България” акад. Константин Иречек.
Иречек свързва пътя през Средна гора и с едно значимо историческо събитие: „Златица се споменава между старобългарските градове в разказа за събитията през XIV век у дубровничанина Лукарич (1605 г.), който добре е познавал България и е чул тук-там нещо от старите традиции. Нейното име станало всеобщо известно от похода на унгарския и полския крал Владислав III (Варненчик) срещу турците в 1443 г., когато с Ян Хуняди и сръбския деспот Георги Бранкович пристигнал през София чак тук. Името Златица се споменава във всички известия за този поход, обаче писателите не знаели определено какво е означавало; византиецът Дукас казва, че то е село, маджаринът Bonfinius говори за малката речица Златица, немецът  Michael Beheim пише за гората Злата гора, турски Алтъндаг, а сърбинът Михаил Константинович споменава гора Златица, наречена, казва и Желязна врата. Като сравним всички сведения за този поход, не можем да се съмняваме, че християнската войска тогава действително е пристигнала дори до град Златица... Като се запознах със самата покрайнина, се убедих, че оттук са искали да преминат през Средна гора на стария друм, който може добре да се проследи.”
В района на моста и старите крепости турците дори се опитали да направят ново село. „При пътя от Панагюрище за Златица, в Медед, турците напоследък основали черкезко село, Каратепе, ала панагюрци още преди въстанието „очистили“ няколко черкези и по този начин накарали кавказките неканени гости по-скоро да се изселят”, пише Иречек. „Черкезите и абхазите, подир съвършеното покоряване на Кавказ от русите (1864 г.) се преселили в Турция, а от цариградското правителство били заселени покрай всички шосета и проходи. Вследствие на едно постановление на мира, бяха съвършено изгонени. При всичката помощ от турското правителство, те живеели бедно, не много по-добре от циганите, от които се отличавали само по своята постоянна въоръженост и войнственост; те били народ пастирски, съвършено ненавикнал на земеделска работа…“, уточнява още пътешественикът.
Естествено, не липсват и легенди. Стари панагюрци си спомнят за намерена златна монета в централния камък на свода на моста, което значело, че там е имало имане. Според суеверно поверие, ако намериш злато, трябва да оставиш част от него на мястото, за да не те гони проклятие.
Днес мостът отдавна е изоставен и потънал сред шубраците на околната букова гора. Нищо, че в средата на ХХ век още бил използван и по него преминавали дори първите автобуси от Панагюрище на път за Златица и София, както личи от една архивна снимка. До него след разкриването на рудник „Медет” и създаването на КЦМ между Пирдоп и Златица е построен нов, по-широк мост, по който да преминават големите камиони с меден концентрат от флутационната фабрика на рудника.
Та, като стана дума за походите на Владислав ІІІ (Варненчик) из България, твърди се, че произходът на една от махалите на панагюрското село Поибрене е пряко свързана с него. Махала Сърбиново. „ Името й произлиза според преданието от заселници сърби, участвали в отрядите на Владислав Варненчик в сражението в околностите на Поибрене през есента на 1443 г. срещу войските на султан Мурад. Другото предание е, че заселниците на махалата са дошли от Западна България – Пиротско, и били наричани сърби. Първият заселник на махалата е дядо Чомпол (по предание от стари хора), който си направил колиба в местността Дядов Станчов егрек на брега там, където сега се намира моста над река Тополница, след което се преместил по-нагоре и основал махалата”, пише в книгата си „Поибрене – страници за неговото минало” Недельо Стоянов Топузов.

Старият мост над р. Бошица край Поибрене
А недалеч от това място е другият вековен мост в Панагюрско. Той не е на река Тополница, но е близо до нея – на десния й приток Бошица (Бощица, Божица). По него е минавал старият път Панагюрище-София. Днес съвременното шосе е поизправено и преминава на няколко десетки метра от стария мост, който все още си стои там – стъпил е на двата бряга на малката река и извива гръб на няколко метра в само един свод.
По него са минавали често не само странници и пътници между по-големите градове, но и жителите на повечето от махалите на Поибрене. През 1934 г. жителите на селото например са били 4 499, а сега едва надхвърлят 500. По време на турското робство заради охраната на пролома, селото е било със специален статут. Затова и в него турски крак не е стъпвал, което спомогнало за възникването на множеството махали, охранявани от местните воеводи като Балчо, Ватах, Велко, Никола Османа, Кръжо, Павел, Пейо калъча, Комитата. Днес от тях населявани са едва четири, а някои буквално са изчезнали под водите на построения през 1948 година язовир „Тополница”, който започва малко след вливането на Бошица в по-голямата река.
И мостът над Бошица бил построен през турско - недалеч от Дядо Станчовия егрек (лятна кошара за добитък) в близост до старата воденица. По време на хайдушките времена тая воденица била известна като Хайдушка воденица, щото приютявала не един и двама от бунтовниците. Местността също наричали Хайдушки пряод или Мечите дупки, пак по данни на Лука Меченов – явно била удобно за революционната дейност на хайдутите място.


Още един стар „Кемер” (мост) е имало в Панагюрско докъм първата половина на ХХ век. Той се намирал недалеч от Стрелча, но днес от него не е останал камък върху камък, така че можем да го видим само на стара снимка, на която пред него позират местни пастири. Той бил на стария път от Копривщица за Пловдив, построен над планински поток в местността Меде дере, заради моста станала известна и като Кемера. На места, сред храстите, днес могат да се видят само стрите му основи, а от древния път тук-там са останали няколко кълдаръмени плочи.
 
Текст и снимки Стоян Радулов

използвани са цитати от акад. Константин Иречек, Лука Меченов, Недельо Топузов и архивни материали от Градския исторически музей на Панагюрище
  
Бележки на Иречек:
1. Местните турци наричат тези крепости Дженевизкале, Генуезки крепости, както всички стари крепости в азиатските и европейските провинции.
2. Старините в този район са систематизирани подробно у П. Мутафчиев. Стари градища и друмове из долините на Стряма и Тополница. София, 1915 г.



This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Няма коментари:

Публикуване на коментар