„При всеки поглед нови красоти, тук весели долини, там планини гиганти, земята пълна с цвете, небето със брилянти, Отечество любезно, как хубаво си ти!... Ти рай си, да; но кой те тебе оценява? Не те познават даже децата ти сами и твойто име свято не рядко ги срами!...Ох, аз ще те обриша от калта и в твоя чистий блясък ще те покажа, и с удара на твойта красота аз хулниците твои ще накажа...” Иван Вазов

В 10 града в България стъпват по ул. „Панагюрище”

Елате на улица „Панагюрище”. Ама не в бунтовния град. А на други 10 места в България. Защото се оказва, че в точно толкова населени места хората тачат подвига на априлци, кръщавайки улици на столицата на Четвърти революционен окръг.
Ако в България има място, където да е събрано накуп цялото желание на българина за свобода и себеопределение, за родова, религиозна и нравствена идентичност, то това несъмнено е Панагюрище. Местните хора са изпитвали неутолима жажда за политическа еманципация от Османската империя. За разлика от други въстания, в които „робът няма какво да губи освен оковите си”, революцията в Панагюрище е дело на богати занаятчии и търговци, всеки от които жертва благосъстояние, дом, род в името на Свободата. Панагюрската република просъществува едва 10 дни - от 20 до 30 април 1876 г. След това въстанието е удавено в кръв, а от полъха на свободата остават опожарените къщи, но и живите въглени на надеждата. Саможертвата обаче си заслужава - посято е зрънцето на духа, на образованието, на собствената култура.”
Това написа m,ep 2014-та журналистът Димитър Илиев в един голям столичен ежедневник. И хубавото е, че колчем някъде из малката ни страна се спомене името на Панагюрище, хората общо взето го свързват с хубаво. Горди са с постигнатото от предците ни и в тяхна памет кръщават улици в градовете си.

Улица "Панагюрище" във Варна
На улица "Панагюрище" във Варна е Етнографският музей
Улица "Панагюрище" в Плевен
Улица "Панагюрище" в Хасково
Улица "Панагюрище" в Ямбол
Къде живееш? Живея на ул. „Панагюрище”...
В Плевен, също град на паметна епопея, това е малка, почти невзрачна уличка в стария жилищен квартал „Воден” с блокове-мастодонти. А в Търговище тя се намира в панелния комплекс „Изток-1”. В жилищна зона е и ул. „Панагюрище” в Пловдив – намира се в северната част на града под тепетата, в ж.к. „Захарна фабрика”. Там тя е пресечка на булевардите „Дунав” и „България”, близо до кварталите „Кършияка” и „Филипово”. А в последния, знаем, е и „Панагюрската гара”. Оттам тъкмо на 3 декември 1933 г. цар Борис ІІІ подкарва влака за откриването на новата ж.п. линия от Пловдив до Панагюрище...
Не си мислете, че и в София не са минали, без да кръстят уличка на Панагюрище. Но за разлика от централната „Оборище”, „Панагюрище” е  в малко поизоставена стара промишлена зона недалеч от кръговото кръстовище на пл. „Сточна гара”, но затова пък е пресечка на известната столична улица „Раковска”.
Впрочем, в промишлена зона на края на кв. „Изгрев” е и ул. „Панагюрище” в Хасково. Там тя води до областното поделение на митниците. А най-странното е, че изглежда така, сякаш е в... съвременно Панагюрище.
В Ямбол обаче улицата, кръстена на нашия град, е в центъра, в небезизвестния кв. „Каргон” и отвежда до забележителната църква „Св. Троица”. Този храм, в който често служи сливенският владика, е един от най-старите в града, построен е още през XVII в. Един сребърен дискос от 1692 г., съхраняван в Ямболския исторически музей, доказва съществуването му от тогава. През периода на Възраждането към църквата е открито килийно училище. А след Освобождението в двора на църквата е погребан ямболския народен будител Ради Колесов.
Кажете сега, че думите Възраждане и Панагюрище не са тясно свързани. Затова ще се убедите и във Варна. Защото в морската ни столица улица „Панагюрище” е в самия център, близо до пешеходните зони и на нея се намира неповторимият Етнографски музей. Любимо място. Стара възрожденска къща, строена някъде около 1860 г. и намираща се днес на № 22, пази културата и бита на хората от Варненския край от втората половина на XIX и началото на XX в. Експозицията в нея е дело на арх. Камен Горанов, художника доц. Асен Стойчев и етнографите Мария Николова и Георги Вълков. В музея са изложени демонстрации на основните поминъци на българите от Варненско – земеделие, животновъдство, пчеларство, риболов, лозарство и занаяти, като бъчварство, медникарство, кожухарство и абаджийство (шивачи). Интересен артефакт в изложбата е малък плуг "дьолмеджа", който се е използвал за оран до началото на XX в.
Изобщо – красиво, уютно и нравоучително е тук. В етнографския музей на Варна, на ул. „Панагюрище”. Пък и от миналото лято на нея е разположено и едно от 35-те указателни табла за туристическите забележителности и маршрути в морската ни столица.
А че във Варненско ни тачат, ще се убедите от факта и че съвсем близо има още две улици, кръстени на Панагюрище – в малкото езерно и пристанищно градче Белослав, както и малко по на юг, в село Долни Чифлик, недалеч от река Камчия.

Текст Стоян Радулов
снимки авторът и Google Street View България

Кромлехът при Долни Главанак - българският Стоунхендж. Банално, но вярно


Тракийският кромлех при село Долни Главанак в Източните Родопи, недалеч от Маджарово, е уникално по своя характер и предназначение култово мегалитно съоръжение. Самото му название – кромлех – идва от бретонски език, където „кром” означава кръг, а „лех” — камък. Най-известният в света кромлех е Стоунхендж в Англия. А този тук е смятан за единственият в България.
Въпреки, че учените у нас не могат да посочат преки паралели с други подобни, не буди съмнение неговата принадлежност към тракийската култура. Той представлява чудесен пример за творческо прилагане на местна почва на принципите на мегалитното строителство при изграждане на култови съоръжения, типично за траките от I хилядолетие преди Христа.
Кромлехът при село Долни Главанак се състои от вертикално побити каменни блокове, поставени направо върху скалата. Заграденото свещено пространство образува всъщност няколко каменни кръга, където са се провеждали ритуалите от тракийските мистерии. На юг от кромлеха се намират две по-малки съоръжения с останки от детски погребения, извършени чрез трупоизгаряне. Това показва, че със сигурност мястото е имало ритуално-мистично предназначение.
Силата на камъка, като магичеки предмет, е привличала вниманието на хората от най-стари времена. Траките и населението преди тях гледали на него като на връзка между двата свята – долния и горния, зримия и невидимия. Затова се говори за така наречената мегалитна култура. Името идва от старогръцките думи „мегас“ – голям и „литос“ – камък.
Кромлехът край Долни Главанак е открит през 1998 г. от археолога д-р Георги Нехризов. Диаметърът на неговата основна окръжност е около 10 метра. Запазени по нея в изправено положение са 9 вертикални блока, а останалите са паднали близо до мястото си. Блоковете са със средна ширина 1 метър и височина 1,20 - 1,50 метра. Поставени директно върху скалната основа, без да са правени специални вдлъбнатини за тях. Стабилни са поради подходящата си форма, а някои са укрепени с по-малки камъни. Отстоят един от друг на приблизително равни разстояния от около 90 см.
Археологическото проучване на кромлеха, направено от Нехризов, показва, че той е изграден през втората фаза на ранно-желязната епоха и е функционирал дълъг период от време. Религиозни обреди тук са били извършвани и през късно-желязната епоха, а има находки и от Средновековието.
Установеното предпочитание към върховете у родопските траки, което личи и тук, се потвърждава от сведението на Херодот за тракийското прорицалище на Дионис, което се намирало на “най-високата планина”. Планината в древните религиозни вярвания олицетворявала центъра на космоса и се възприемала като връзка между земята и небето, а планинският връх било мястото, обитавано от боговете. Затова и по-късните могилни натрупвания, които крият в себе си гробници, наподобяват малки планини.
Впрочем, разположените на връх култови места не са изолирано явление в културните традиции на Източното Средиземноморие и Балканите. Подобни планински светилища са засвидетелствани от ІІ хил. пр. Хр. в целия Егейски свят и тяхното функциониране не прекъсва през следващите хилядолетия.

Да се изгубиш във вълшебството на Крушуна

Бях там. Снимах. И още не вярвам, че това място съществува в България. Че очите могат да са така препълнени. Че душата ти иска да полети. Че ти иде да се разтвориш и да станеш част и от бигора, и от маарата, и от тази чудна синьо-зелена-млечна вода. Така се изгубих във вълшебството на Крушуна. И нито искам да се търся, нито да се намирам...