Гласове: Надка Караджова или българският славй от Триводици (С ВИДЕО)

Има село, дето бликат три чудни извора. Носи се легенда, че овчари лятно време водили своите овце на паша в Рила. Един от тях хвърлил своята гега, за да завърне стадото, но тя попаднала в едно от Рилските езера. През есента, когато прибрал стадото в селото, го завел на водопой на изворите, а там видял своята гега. Така, според легендата, водата в изворите идва от планината. Много хора се къпят в нея, защото я смятат за лековита. Та заради това кръстили и селото Триводици.
Колко в легендата е истина и колко - не, само народното предание знае. Но надали има българин, който да не е чувал за бисера на Триводици - Надка Караджова. Една от най-обичаните български народни певици. Тя е и любимата изпълнителка на моят баща, така че и моята слабост към нея е обяснима.

Надка Караджова

Гласът й десетилетия наред гали и лекува душевни рани. И като славей разнася по света красотата на тракийската музика. Ами да, Триводици е в сърцето на Тракийската низина - току между Пазарджик и Стамболийски. Наблизо са Говедаре, Огняново, Хаджиево. Само дето селото рядко виждало прижеве своя славей. Но такава е съдбата на певците, не можеш да ги накараш само за тебе да пеят, все им е тесен светът, все за хоризонта бленуват. А гласът на Надка Караджова по цялата земя го знаят - от Япония до Америка, от Англия до Африка, само в Австралия не са го чували, май... Но най-много го обичат в Тракия. Само тук различават трептенето на всяка трела на гласа й, настроението й. Само тук, когато пееше, усещаха чувството с тръпки в корема си.
Надка Караджова е родена на 14 март 1937 година. Расте, заобиколена от блестящи певци и музиканти, които изпълват нейното крехко съзнание с обаянието и неповторимата красота на песните и свирните от този, изключително богат на фолклор край. "В рода ни има една традиция, която се предава във всички поколения. Не само песните. Това е музиката. Все тя ни свързва в семейства. И при дядо ми и баба ми е било така, и при родителите ми, и при мен, и при щерка ми", обяснява веднъж даровитата българка. Певица била и нейната леля - сестра на баща й. "От нея съм научила повече от 200 песни. Филип Кутев ни казваше - ето давам ви ваканция - лятна или зимна, първото нещо - обогатявайте си репертоара, това е вашият капитал. И наистина тези песни станаха голям капитал. Но тогава беше трудно, тъй като нямаше никаква техника. Всичко трябваше да се запаметява в момента. А аз от 15 песни по-долу не падах на ваканция."
Най-големият певец в рода й бил дядо й Кръстьо. Той отивал рано сутрин на нивата с песен и с песен се връщал. "Всички така го помнят. И докато бяха живи наборите му, разказваха за него и за песните му. Дори ми дадоха една негова песен, която записах - "Майка на Вела думаше", припомня си Надка Караджова. Тя е наследила и доста песни от своята майка. Точно от нея е прочутата "Сама ли си, Петрунке ли, ден жънала". Хубаво пеел и бащата на Надка. "Той е виновникът да стана певица", категорична е тя. Освен това в семейството й всички спазили традицията да се оженят за музиканти. "Големият ми брат взе баш певицата на селото. Това е - трябва да пееш, за да дойдеш в нашия род", отсича Надка Караджова. Пак музиката е "виновна" и в нейния случай. Точно песен е събрала Надка Караджова с нейния съпруг Стефан. "Той беше толкова настоятелен. Направи ми серенада в 3 часа през нощта. Бяхме 3 момичета в стая. Като го чухме, веднага се разсънихме, седнахме в леглата си и се разплакахме от умиление. И си казах - той ще бъде!".
Майсторство от най-висока класа – само така може да се говори за изпълненията на Надка Караджова. Някои от тях са върхови постижения в българското народно певческо изкуство. Гласът й е звънлив и чист като бистра река, а стилът й - смес от мелодичните модели на два фолклорни района – Тракия и Шоплука. “В певческата дарба на Надка Караджова има особен блясък, артистичност, която не търси външен жест, а вътрешна връзка със слушателя.” – пише за нея писателят Борислав Геронтиев. Музикалната критика у нас и в чужбина също е единодушна – голяма певица! И не само у нас, а на различни езици, в различни страни я наричат “славей”.
Песента “Заблеяло ми агънце” в нейно изпълнение е първата българска народна песен, участвала в чуждестранна класация. През 1979 г. BBC-2 я излъчва във фолклорния си подбор, за да остане там три месеца. Отзвукът е толкова голям, че предизвиква издаването на плоча в Лондон с две песни на Надка Караджова.
Певицата има зад гърба си блестяща кариера. Професионален шанс е срещата й с композитора Филип Кутев, в чийто ансамбъл пее в продължение на 40 години. Нейни песни като “Драгана и славей”, “Планино, Стара планино” в аранжимент за солист и хор станаха шедьоври и са неизменна част от репертоара на българските ансамбли. Кариерата на Надка Караджова е свързана и с хоровете “Космическите гласове на България”, “Ангелите”, “Големите гласове на България”, с квартет “Славей”, в който пееше заедно с дъщеря си Светла Караджова. С този състав успехът е още по-ярък. Сопрановият й глас се извисява на сцени в Испания, Франция, Израел, многократно в Япония, където “Планино, Стара планино" има феноменален успех.
Големия си път през световните сцени и сърцата на българите Надка Караджова дължи на най-известният български фолклорист и незабравим композитор и диригент - маестро Филип Кутев. Благодарение на него тя се докосва до своята детска и моминска мечта, стаена дълбоко в кътчетата на нейната душа. Тя става част от древното народно изкуство – еманация на духовната същност на един народ беден, но талантлив и емоционален, събрал мъдростта на времето и изпитанието. За наградите й няма да говорим - абсолютно безсмислено е, след като завинаги е останала в сърцата на българите.
В с. Левски, Панагюрско, през месец юни се провежда единственият у нас фестивал "С песните на Надка Караджова", на който тя винаги присъстваше, докато беше сред нас. Както присъства в сърцата и умовете на всички, които поне веднъж са я чували да извие глас.
"Заблеяло ми агънце, в Тодорови кушари,
като му агне заблея, цяло му стадо разблея.
Тодур на агне продума, агънце байно рогато,
защо си жално заблея, та ми стадото разблея?..."

Текст Стоян Радулов

Wallpapers: Местност и резерват Яйлата

Снимки Стоян Радулов / Photo by Stoian Radulov

Свързана публикация: Предсказано откритие

На гости на Драгоманското блато и насекомоядната алдрованда

Бил съм няколко пъти тук. И в най-ранна пролет, и в кичесто лято, и в ранна есен. И всеки път това инак равно място (при все, че не обичам особено равнините), е почти на път да ме омагьоса. Само дето нямам търпението на запалените орнитолози, да се затворя в наблюдателната кула и да изследвам неподражаемия и богат птичи свят. Но в Драгоманското блато аз откривам други очарования.
Всъщност, това е една от най-ценните природни територии  в България и най-странното е, че се намира само на 40 км от София - неподозирано за повечето столичани. Днес блатото представлява уникално съчетание от влажна зона и карстови хълмове (имайки предвид съседния старопланински рид Чепън).
Подобно на повечето влажни зони в България, то е било почти унищожено през 30-те години на XX век и тук започнали да отглеждат, представете си... царевица. Прочее, следите от мелиоративните канали все още са запазени. Но след прекратяване на насилственото му отводняване след 1990 г. (което в последните години струвало по около 100 хил.лв. месечно) и възстановяване на горе-долу предишния му облик, Драгоманското блато постепенно отново се е превърнало в най-важното местообитание на водолюбивите птици в Софийско. Но не само.
Ако имате търпение да чакате, тук ще видите голям и малък воден бик, ръждива, сива и голяма бяла чапли, тръстиков блатар и още много видове птици, видри, тритони и жаби, но и два вида змиорки, както и змии. А сред растенията освен тръстиката, за която блатото е същински рай, ще откриете бяла водна лилия, блатен ирис, шахматовидна ведрица и само тук в България – уникалното насекомоядно растение алдрованда.
В Драгоман се намира и Центърът за опазване на влажните зони, който работи от началото на 2009 г., но последните два пъти при мои идвания (2013 и 2015) се оказва все заключен. Във всеки случай за него отговаря Сдружението за дива природа „Балкани”. Около 2008 г. сградата на бившето читалище в края на Драгоман, на изхода за блатото е обновената и оборудвана за целта. В нея има 3 помещения: просторна зала, санитарен възел и стая с информационни материали и сувенири. Даже имаше мултимедиен проектор, екран, 45 места и богата експозиция, за които в момента не мога да дам по-конкретна информация. Средствата за ремонт и оборудване на центъра тогава са осигурени по проекти на „Балкани”, подкрепени от програмата за малки проекти на Глобалния екологичен фонд, финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Посолството на Кралство Холандия в България.
Първият път, когато бях тук преди няколко години, попаднах на Марта Димитрова от СДП „Балкани”, която буквално не можеше да спре да разказва за блатото и неговите обитатели. Показа ми и един пострадал щъркел, който очакваше да бъде изпратен за лечение в клиниката на университета в Стара Загора.
Лично аз пък съм влюбен в дървените пътечки в единия край на блатото, които минават по малко мостче над един от старите напоителни канали, отвеждат до наблюдателната кула за птици, както и още малко по-навътре сред тръстиките, където да се сгушиш на някоя от площадките и да очакваш на спокойствие птиците. През май месец пък билото на Чепън се обагря в лилаво, защото по южния му скат цъфтят невъобразимо количество люлякови храсти. Изобщо - красота, птичи песни и спокойствие - на 2 км от Драгоманна след разклона за с. Големо Малово, и на 40 от София по главния път за Калотина...
Има моменти когато тук "всичко е живопис", както казва една приятелка, по професия и по душа - художница.

Текст и снимки Стоян Радулов

С аромата и вкуса на родопски клин - рецепта и начин да си го приготвите сами

Когато става дума за традиционна българска кухня, Родопите са уникална територия. Само там се правят особени видове баници - като такива с листа от цвекло например.  Научих тези неща, понеже наскоро работихме с мои колеги върху "Особености на родопската кухня" - кратък филм от цяла поредица за Родопите и района на Батак. "Апраци", "фльонги", "пищель с капички", "върлак чорба", "фасул с кочани", "брашеник"... Не, това не е речник на чуждите думи в българския език. Това е само началото на един предълъг и вкусен списък от ястия, приготвяни само в Родопите.

Но като че ли над всички тях в небцето на повечето българи, когато кажеш Родопи, остава неповторимият вкус на прословутия пататник (родопска баница с картофи) или на родопския клин. В Кръстатица опитах оригинален пататник от района на Борино, показа ми как да го приготвя шеф-готвачът Eрдинч Милев, който е от този край, нищо, че като повечето от нас живее в София. Обещах си в скоро време да го приготвя, но за целта трябват доста гладни гърла. Затова днес се завъртях в любимото пространство на кухнята и приготвих специално за всички вас традиционен родопски клин. Той се получава в по-малко количество и по-късно ще му се насладим заедно с ограничен брой приятели. 

Та, родопският клин може да бъде с разнообразни съставки, което го отличава от обичайната баница със сирене. В различни комбинации той може да е с ориз, мляко, сирене, извара, масло, коприва, лапад, цвекло, спанак, тиква... В отделни населени места в Родопите, както и пататника, впрочем, можете да го вкусите в различни разновидности. Най-разпространен е обаче този с ориз, яйца и сирене, който си е и типичният родопски клин.

Днес ще ви покажа как се прави традиционен клин с плънка от ориз, извара, сирене, спанак и яйца.

Истинският клин се прави с домашно-точени кори, но ако точенето не ви се отдава, пък и отнема доста време, ще използваме готови кори. Готовите кори обаче не трябва да са от типа "фини". За целта съм избрал "одрински кръгли", може и с "къпани кръгли кори" също.

Ето ви начина и процеса на приготвяне на клина в снимки:

За разлика от другите баници, но както при пататника, плънката на клина е в средата, между слоеве кори отгоре и отдолу. Но за разлика от пататника, който се приготвя във фурна, клинът се прави в широк тиган, върху печка.
Важната при клина е плънката.

Необходими продукти за плънката на клина, които съм приготвил:
- ориз - около 200 гр. бланширан, но зависи от големината на тигана ви;
- извара - 200 гр. кашкавалена - тя е по-сочна и малко по-мазна от обикновената;
- сирене - 50 гр. бяло саламурено - слагам го само за дообогатяване на вкуса;
- спанак - 200 гр. вече бланширан и нарязан на едро;
- яйца - на това количество от останалите продукти, сложете поне 4 бр.;
- краве масло / олио -с маслото подмазвам тигана и запечатвам корите отгоре, олиото 3 супени лъжици, използвам в плънката. Но може изцяло и само с масло;
- сол на вкус.

Трябват ви и две "одрински кръгли" точени кори, в които да завиете плънката.

Описание на начина на приготвяне: 
Сварявате ориза със сол до почти готово състояние. Почиствате и бланширате спанака. Смесвате в голяма купа сварения вече ориз със спанака и добавяте мазнината за плънката (малсо или олио). Добавяте цялата извара и натрошеното сирене, като разбърквате добре. След това добавяте и яйцата и отново разбърквате. Когато всичко е готово, опитайте сместта за количеството сол и ако е необходимо - добавете още малко.
Когато плънката е готова, подмазвате голям тиган с масло и върху него поставяте две от кръглите одрински кори, така, че да образувате кошничка - краищата им трябва да са извън тигана. Между тях може да сложите малко олио или масло. След това изсипвате в образувалата се кошница цялата плънка и я разпределяте равномерно до крайщита на тигана, но без да я натискате силно. Трябва да се получи около сантиметър и половина - два дебелина на баницата. След това загръщате корите отгоре и отново ги запечатвате с малко мазнина.
Клинът се пече в тигана върху умерен, предварително загрят котлон (например 2 от 4 степен, или 3 от 5 степен), като при печенето внимателно разпределяте топлината от котлона върху дъното на тигана, като периодично го завъртате и размествате, така че да опечете клина горе-долу равномерно навсякъде.
Когато клинът е готов от едната страна, го обръщате с помощта на капака на тигана и от другата, като повтаряте вече познатия процес на печене. Да ви призная, при мен изпичането на втората страна се получи много по-добре от изпичането на първата - защото при нея установих тази тънкост при печенето и равномерното разпределение на топлината по дъното на тигана. Едно време бабите ни са го приготвяли върху широките плотове на печките с дърва и тогава не са имали подобен проблем. Но за всяко нещо в кухнята си има "чалъм", както казват по-старите и опитни от мен.
Когато клинът е готов и от двете страни, го извадете върху промазана хартия за печене и го загърнете внимателно с "месалче" или някаква памучна кърпа, и го оставете да се "поотвърне" малко, да подиша. След около половин час вече ще е готов за ядене.
Важно е да уточня, че целият процес на приготвяне - от сваряването на ориза и бланширането на спанака, до изпичането и завиването под кърпата, не отнема повече от час. Да ви кажа още и че клинът най-много върви с кисело мляко или с айрян, особено ако е леко подсолен. Ако сте си го подквасили сами, още по-добре. Както се казва, приятно хапване! :)

Тексти снимки Стоян Радулов

В Кръстатица преди четвъртото Възкресение

Текст и снимки Стоян Радулов

Има няма стотина каменни къщи, накацали като гнезда на скални орли върху няколко близки баира високо, високо в Средните Родопи... Половината от които напълно или полуразрушени. Това е малкото селце Кръстатица.

И една красива, изумителна планина, разляла се в Южна България като море от хълмове, която те извисява над боровете и букаците, до небето и слънцето с лъчи от най-добрите емоции, на които си способен. Или те притуля нейде под дъгата си с тежки облаци на тревожност, но никога не те оставя безразличен. И няма как иначе при толкова много истории, разиграли се из облите била, из тучните и рошави като халища поляни и из урвестите долини на тази планина – символ на българската душа. Съдбите на хората тук често ще те разтърсят из дълбочините на душата ти, ще те омагьосат с клокочещия и мек говор на родопския диалект, ще го съпроводят с плач на каба гайда, с песен от гласа на кавал или с радост от тамбура... Само едничка песен може да ти скъса сърцето – „Пустиян Салих без сабур”, какво остава за всичките...

Едва двадесет човека, една крава, няколко овчици, тук-там някое куче, малко кокошки, няколко кози и две магарета – горе-долу това е цялото "поселение" на Кръстатица.

Кога се е завързал възелът на животеца в това село не знам. А и няма кой да ми каже, защото никой не го помни. Ама, разбрах, че Кръстатица досега три пъти е умирало и още толкова пъти се е възраждало; че четвърти живот живее то - така поне се мълви по тия ридове на Родопите, извисили се над долината на Малка Арда.

Този четвърти живот започнал някъде в началото на ХІХ век, когато тук се преселили хора от по-ниското село Оряховец. Заради липсата на поминък обаче след век и половина повечето от наследниците на заселниците го напуснали. Най-много от тях се ориентирали към Кърджали, а други - към Казанлъшко, селата Шейново, Ясеново, Горно и Долно Сахране.

Обезлюдено, самотно, високо и далечно, днес Кръстатица за пореден път се е вкопчило в живота, както повет около дива ябълка, и не се пуща - поне не и доброволно. Стиска кривите си, старчески ръце около ствола му с последни сили... Докато времето все пак някога отново го надвие. Опира се на каменните си стени, както стогодишните баба Иглика и баба Недка на своите дървени тояжки... И е вперило с надежда очи в простора, чиято синева се стрелка над тия безбрежни Родопи. А те дърпат погледа ти надалеч, надалеч... И през пространството, и през времето.

Тук съм преди четвъртата смърт и може би преди четвъртото Възкресение. Опитвам се да гадая, всъщност, ще има ли пети живот за Кръстатица. Но не провиждам толкова напред, не ми е дадено... Само дано домашното мляко от единствената крава, дъхавият пататник от местните картофи и този пусти шарен боб не добият вкус на помен! Опирам гърба си върху каменните дувари и се опитвам да чуя какво ще ми кажат.

Във всеки случай от десетилетия училището е глухо и сляпо, с вече пропаднал и опасен покрив, джамията е без минаре и празна, а църква никога не е имало... Макар, че името на селото идва тъкмо от местността Кръстатица, която се намира току над него. Тя е свързана с преданията за Христовия кръст (същите като на Кръстова гора) и с гоненията на християни, отказали да приемат мюсюлманството и погинали в името на своята вяра... Даже кръчмата е вече затворена, а автобусче от Баните идва два пъти в седмицата... Изпотрошените прозорци отдавна гледат към Оня свят. Та, както виждам нещата, май четвъртият край за Кръстатица е неизбежен. Нещо повече – съвсем скорошен ще е.

Времето неумолимо лети, докато коленете и кръстовете на старите жители на Кръстатица отмаляват. Млади няма. Когато вечер си легнат двайсетте баби и дядовци, не се знае дали на сутринта ще се събудят пак толкова. Повечето от здравите някога, топли и уютни малки къщици днес са населени със сенки на покойници. Некролозите на последните ни гледат от заключените пътни порти – Райна Славчева, Рада и Емил Чолакови, Зорка Делчева, Владимир Инсаров, Димитър Минчев, Борис Зинелов... Това е свят на мъртвите – щастливи, нещастни, работливи, мързеливи, радостни и тъжни, откровени и потайни, смехотворни, застрашителни, играещи едновременно и със слънцето на живота и със суграшицата му на жмичка хора. Те минават с вятъра през изпочупените джамове, кръжат около пропадналите огнища, просвистяват през празните долапи и обори с копнеж по едни невъзвратими времена. Те са забравили, че не са хора, а духове. Но ако се отскубнат от Кръстатица, в същия миг ще бъдат унищожени и стопени като всеки паднал тука сняг от топлото течение на Малка Арда.

Пратеници, посланици от широкия свят попадат тук случайно само заради Надя Еренджикова, която преди петнайсетина години се влюбила в селцето с каменните къщи безвъзвратно. Оставила любимия си Пловдив и пристанала на Родопа точно в Кръстатица. Тя с помощта на местните, самоуки майстори върнала към живот една от местните каменни къщи, където да идват гости от големия свят и от цяла България.

Но ето, дивата ябълка в съседния двор не е обрана още от миналата есен. Плодовете й гният върху влажната земя, без да са станали на сладка ракия или на ароматен мармалад. Някои от терасираните нивички на отсрещния скат са превърнати в малки пасища, но повечето са запустели, превзети от дренки, бурени и коприва.

Животът е кръговрат и в Кръстатица се е завъртял вече най-малко три пъти.

Особено тъжно ще е, ако някога тези хора и това село изчезнат от спомените на бъдните живи. Затова пиша и заснемам спомените си. Селото и хората му, които не познавам, заслужават вечна памет. Защото съм един от тях. Бил съм някога и ще бъда. От обелиски няма нужда – полуразрушените стени на грохналите къщи стърчат като надгробни камъни. Както е написал Хайтов: "Пустота заварих, оставих пустота..."

От нас в ефира остават да живеят песните... А природата е вечна.

Слушам и въпреки всичко се усмихвам...

„Въз подзиме съм легнала,
въз пролете съм станала,
цала съм зима лежела,
лежела йоще болнела,
ага са й пролет пукнало,
я сам нах вонка излела.
Сичко са й било цветнало,
цветнало й още лиснало,
          и моен зелен босилек,
          и моен червен каранфил,
сичко от земя излиза,
пък я нах земе торнувам...”

(Из родопската песен „Въз подзиме съм легнала” в изпълнение на Радка Кушлева)