„При всеки поглед нови красоти, тук весели долини, там планини гиганти, земята пълна с цвете, небето със брилянти, Отечество любезно, как хубаво си ти!... Ти рай си, да; но кой те тебе оценява? Не те познават даже децата ти сами и твойто име свято не рядко ги срами!...Ох, аз ще те обриша от калта и в твоя чистий блясък ще те покажа, и с удара на твойта красота аз хулниците твои ще накажа...” Иван Вазов

Усещане за Созопол или недоразказана приказка...


Бил съм десетина пъти в българския Созопол, старата, вдъхновяваща Аполония - и все през лятото. На почивка - тук или в околностите. Посещавал съм музея, някои от галериите, църквите, бил съм на концерти, из старите крепостни стени, на разкопки, макар никога да не съм бил на фестивала през септември (така се е случвало), въргалял съм се по всички тукашни плажове... Но нищо не ми носи онова голямо удоволствие, както разхождането по старите калдъръмени улици, между каменните къщи, чиито горни етажи почти неизменно са обшити или построени изцяло от дърво; съзирането на околните заливи зад старите дувари и разцъфтелите трендафили, зокуми, фрезии и смокини, бликовете на светлината по морската вода - на залез или изгрев; разходките покрай стотиците лодки, яхти, туристически корабчета и рибарски гемии...
Макар, че първото му име, дадено от гръцките колонисти, било Антеа, то било променено още в античността на Аполония - в чест на древногръцкия бог. Може би защото той е бил покровител на изселниците, а и - почитан като лечител. От късната античност градът вече е известен и като Созополис - или Град на спасението, на избавлението, на оздравяването.
Но както и да се е наричал, пристъпвайки всеки път из него, усещам именно това избавление. То ме носи извън реалността, извън времето, извън пространството. И именно това усещане за нереалност искам да ви предам, както с този текст, така и със снимките, които направих това лято и избрах да ви покажа.
Не искам да ви споменавам нищо туристическо - всеки знае къде е Созопол - по магистралата до Бургас, след това по пътя на юг и сте там. Нито да ви говоря за туристическия бум и прекомерното застрояване на новите квартали с хилядите съпътстващи проблеми.
Думата ми е за тези къщи в Стария град, много от които - архитектурни паметници. А някои - и с историческа, други - с културна стойност. Като вила "Буря" например, където Андрей Николов се обяснява в любов към морето чрез своите картини, за да се превърне в един от най-известните ни маринисти. И той е човек от сушата (като мен), от Шумен е... Но Созопол му е действал по същия начин - магнетично, опияняващо, нетърпящ дълги и трайни дистанции. (Всъщност, точно тази къща е в "Новия" град, но отдавна е затворена, а картините на Николов са голяма част от експозицията на галерията в бившето училище, в Стария град.)
Съзнавам, че много от хубавия, стар Созопол, от живота в него, си е отишло безвъзвратно - няма как, така е с неумолимия ход на живота; че голяма част от старите къщи са изкупени от "софиенци" и хора, придошли откъде ли не. Това обаче е и признак тъкмо на тази любов към града, за която говоря. Но пък и някои хубави неща, позагубени през последните двайсет години, се завръщат в Созопол. Те може да не надвиват китайския евтин кич, който залива всичко... Но моето око ги вижда и оценява, а душата ми пее... Като това магнитче за спомен, което ще ме гледа години от вратата на хладилника - борова дъсчица, изрязана на ръка, мината с шкурка, колкото да се изчистят тресчиците при обработката, със стара снимка на улица "Аполония" и прикачена към нея дантела... Стари жени още продават от тези дантели по улиците... Това е проява на артистичност от един иначе майстор в строителството, отдал се на художеството и открил малко магазинче за изкуство и уникати. Пък и морето ще е винаги тук и все така примамващо. А през този юни то бе по-красиво отвсякога, по карибски синьо и светло, направо млечно, заради някакви сюблимни морски цъфтежи на фитопланктона.
Така че - Созопол е просто приказка, и то - недоразказана...

Текст и снимки Стоян Радулов

 
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар