Възпоминания от Батак

„..О, злочест Батак! Благоговея пред твоето величие, ще благоговее и историята...”

Захари Стоянов, из „Записки по българските въстания”

„... Както Мисолонги потресе цяла Европа, вдъхнови поетите и доведе флотите й при Наварин, така и Батак изпълни със страшния си ек двата свята... Излишно е да прибавим, че без Батак нямаше да има свободна България.”

Иван Вазов

"Българските мъченици", худ. Константин Маковски

"Клането в Батак", худ. Антони Пиотровски

Априлското въстание в Батак е обявено през нощта на 21 април 1876-та година. Десет дена след това градът е свободен от законите на турската власт. Възторгът и радостта нямали граница. Народът ликувал сбоводата, която жадувал цели пет века.
Въстанието е апотеозът на една дълга борба на българския народ срещу турския поробител. През целия ХІХ век Батак е възрожденски център, хайдушко гнездо, а неговите жители се славят под името „непокорните”.  В Баташкия Балкан са бродили Страхил Войвода, Гол вода, Паякът, хайдут Тодор Банчев - саратник на Левски.

На 21 февруари 1876-та тук пристига лично Панайот Волов и в къщата на Петър Горанов се създава революционен комитет, полага се клетвата. Баташките въстанници са се клели в слънцето, което ги грее, в земята, която ги храни, и в млякото, което са бозали, че ще останат верни на своята Родина.

В Априлското въстание учяства цялото население на Батак. Била е създадена почти армия - защото е имало командири - петдесетник, стотник, петстотник, хилядник.
Всички височини около Батак са били въстаннически позиции.

Но само десет дни Батак е свободен. На 30 април в неговите околности осъмва осемхиляден турски башибозук с раководител Ахмед Ага - Барутанлията, чиято заповед е била да се пресуши коренът на батачани. Оттам насетне в продължение на пет денонощия боевете преминават през всяка къща и двор.
Историята  и съдбата на баташките мъченици са направили така, че църквата „Света Неделя” в Батак да се превърне в светиня за всеки българин, а държавата да я обяви за национална историческа културна ценност.

Към 2 май боевете се приближават към центъра на селото и малкият храм се превръща в последна крепост за хората. В нея и на големия двор се събират около 2000 души - основно жени, стари хора и малки деца. Два дни те се опитват да бранят като в цитадела, на третия от безизходица се затварят вътре в храма. Децата умирали от глад и жажда, майките копаели с голи ръце земята под църквата за малко влага, квасили устните на новородените със зехтин от кандилата или с кръвта на вече убитите. Но турците били безмилостни. Те докарват със себе си коли със слама, тенекии с газ и кошери с пчели. Наред с куршумите, които хвърлили вътре, те пуснали пчелите и хвърлили запалената слама. Вътре цялата дървена част и иконостасът пламнали. Това принудило хората да отворят трите врати за въздух. Тогава започнала страшната и ужасна борба, защото батачани се биели кой с каквото намери, буквално с дървения кръст и с Библията. Така най-диво и най-страшно Априлското въстание е потушено в Батак. Във въстанието загиват пет хиляди от шестхилядното население на Батак.

Всяка педя земя е напоена с човешка кръв, цялото село - обхванато от пламъци, навсякъде е имало трупове на изгорени или изклани хора. Три дена Стара река е текла кървава. Изгаря и училището "Св. св. Кирил и Методий" със затворените вътре 200 жени и деца. Тогава учител в Батак е бил Димитър Тонджоров, родом от Самоков - самият той - съсечен жив пред входа на сградата, опитвайки се да спаси затворените вътре невинни.

По ирония на съдбата църквата „Света Неделя” оцеляла след въстанието, за да напомня съдбата на батачани. Те я съградили за 75 дни с дарения и собствен труд през 1813 година. Майсторите били Марко Зисо и Петър Чомпъл от Брацигово. Осветил я Пазарджишкият епископ Дионисий. Отвън изглежда малка, защото е вкопана в земята, но лаконичните й форми и каменни стени я правят внушителна.  По купола отвътре, в олтарната част и страничните малки куполи са запазени стенописи от времето преди въстанието, които и днес личат.

До откриването на класното училище в Батак през 1835 г. в храма свещениците учели децата на четмо и писмо. Първите писмени сведения за църквата „Света Неделя” в Батак се откриват в пътепис на руския монах Партений. В нея и пред нея са направени и единствените няколко снимки на останките от баташките новомъченици след потушаването на въстанието.
Това е малката църква на Батак, в която влизаш без да искаш с наведена глава, и голямата църква на България, от която излизаш с гордо вдигната глава.

И до днес се помнят последните думи на дядо Трендафил Керелов - родолюбец, въстаник и кмет на селото, убит от Ахмед Ага заедно с единия му син, а именно: "Чеда мои, смъртта за свободата на Отечеството е свято причастие. Няма страшна смърт, страшно е робството". 
Поуката: Трябва да сме в битката за нашето сегашно и за нашето бъдно време, като сме в преображенията на онази цивилизация, която създаваше и възраждаше нашия народ - с толкова смелост и с толкова неописуемо себеотрицание. Да не губим вярата в своето бъдеще, защото вярата е Бог, а Бог е "пътят, истината и животът".

Братя Ангел и Стефан Керелови - петстотници, 1884 г.

Една от най-ранните снимки на храма "Св. Неделя" в Батак след клането, 1878 г.

След зверствата, 1878 г.

Марга Горанова, съпруга на водача на въстанието в Батак - Никола Горанов.
С кости е изписано отстрани – „Останки от 1876 година“

Няколко снимки, направени скоро след потушаването на Априлското въстание в Батак и съхранени в местния музей, говорят сами. От тях крещи ужасът на Батак, за който пишат и журналистът Макгахан, и авторът на „Записките по българските въстания” Захари Стоянов, и националният ни писател Иван Вазов.

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.
...
Най-известното стихотворение на Вазов, посветено на Батак, не е просто човешката му и творческа реакция на зверското потушаване на Априлското въстание. То е родено след негова среща очи в очи... След въстанието в Батак остават много малки деца, които изгубват своите родители, своите близки и тръгват из цяла България да търсят своето препитание и  храна. Някои от тях дори заминават за Русия и остават да живеят там до края на живота си. В музея на Батак са показани снимки на част от тях, някои - вече като възрастни хора. Тук можете да научите за съдбата на едно такова осиротяло дете. Тогава 9-годишният Иван Тодоров Ганев като по чудо достига до Пловдив. Там, на улицата,  гладен, измръзнал, бос, го намира самият Иван Вазов. По разказа на това дете, по неговата съдба писателят по-късно създава своето стихотворение "От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?".  Иван Вазов се е грижел за малкия Иван. След години той става офицер в Българската армия.

Иван Ганев след Освобождението служи като офицер
във военните гарнизони в Асеновград, Пловдив и Бургас

...
Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика...
И издъхна бачо... А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях малък и мен не заклаха.
...
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо... много е далече...
....
На 17 май 2006 година баташките мъченици са канонизирани за светци най-напред от Българската старостилна православна църква.  А на 3 април 2011 г. с  ореола на светостта ги окичва и Българската православна църква. Разказите на очевидци и запазените свидетелства са достатъчни доказателства за мъченичество. Такъв е разговорът на отец  Петър от Батак с поробителите: „Три думи, попе, ще ти кажем. Ако ги, попе, изпълниш, нема да те заколим. Ще ли са, папаз, потурчиш? Поп Петър смело отвърнал: „ Главата си я давам, вярата си не давам!”
И турците го обезглавили. Според църквата това събира в себе си цялото пространно житие на новомъчениците от Батак.  Силна и категорична е и изразената от оцелелите батачанки още в  1877 г. оценка: „Да оставим онова, което не се връща от оня свят, та да не търсим мъжете си, които, за да не станат турци, та да изгубят душите си, както искаха кръвниците, по-добре се предадоха да ги изсекат на сечник като свети мъченици“.


"Баташките новомъченици", иконописно ателие на манастира св. Велика Княгиня Елисавета (Феодоровна) Етна, Калифорния, САЩ

Днес денят 17 май е особен ден и за православието, и за Батак, защото тогава официално с панихида в църквата-костница „Света Неделя” се почитат загиналите за народ и вяра баташки новомъченици. Пред вечния огън в Батак и пред основните крепости на Априлското въстание в града се поднасят венци и цветя, на площад „Освобождение” се провежда тържествена заря-проверка.

Текст Стоян Радулов, стихове Иван Вазов, снимки от Исторически музей - Батак

Изумителни находки от тракийско време в Средногорието

Много места в България претендират да бъдат наричани новият Перперикон. Но само на по-малко от един квадратен километър северно от Стрелча, сред шипкови храсти и букова гора се разкрива цял скален комплекс много по-голям от популярния вече скален град. Тук има десетки долменни изсичания като в Бегликташ, шарапани и скални ниши като на Белинташ, скални изсичания за основи на сгради като на Перперикон, скални гробници като при селата Мъженци и Бенковски, оброчища като пред староселските могили. Не случайно! В полето на Стрелча и близката околност са издигнати десетки могили. Известна е само една от тях – Жаба могила, където е открита първата тракийска колесница. Недалеч е мястото, където е открито Панагюрското златно съкровище. Близо са още античният некропол при село Красново, Староселският култов комплекс и слънчевата обсерватория при село Старо Железаре. Изобщо земята около Стрелча е изумително богата на артефакти от онова митично и магично тракийско време. Снимките показват само „върхът на айсберга”. Другото е въпрос на дългогодишни и системни археологически разкопки - в името на историческата истина и богатото минало на земите ни, за което въпреки всичко знаем удивително малко...
Текст Стоян Радулов, снимки Нина Радулова

Очите на Господ или мистичната красота на пещера "Проходна"

В България има места, които изглеждат невероятно. Но малко са като това. Човек си казва, че няма начин гледките, които се откриват пред него, да са истински. Но все пак те са там. И със сигурност съществува обяснение – защо, кога и как са се образували.
Пещерният тунел "Проходна" в Карлуковският карстов район изглежда страховито и респектиращо. И изключително мистериозно с неговия феномен, наречен от местните хора "Окната" - две огромни дупки в централната зала с формата на очи - сякаш природата е имала нещо тайно наум, когато ги е създавала. За тях се вярвало, че свързват небето и Земята и затова ги наричат още Очите на Господ.
Формирането им е започнало преди милиони години в карбонатните скали, когато Проходна е била дъно на море. Днес това е най-дългият пещерен тунел в България, с дължина 365 метра и височина на входовете 56 метра, а те са два - малък и голям.
Ако попитате някой географ, какво точно виждате в момента, със сигурност ще ви даде лаконичен отговор. "Ами това е карст – цялата област е такава, изпълнена е с форми на равнинно-платовидния карст – въртопи, мостове, пещери... В района има над 240 пещери, половината от които са проучени". Но за вас ще остане нещо непонятно и със сигурност ще се почувствате недоволни от краткия и неясен отговор. Всъщност става дума за особен вид релеф, образуван от взаимодействието между скалите и водата – в зона, където се пресичат и действат различни природни сили. Общо взето водата се просмуква и разяжда скалите...
За Проходна и Окната има и куп легенди, бивалици и небивалици за скрити иманета...  Но всъщност смият пещерен тунел е най-голямото богатство на района - тук се обучават алпинисти и пещерни спасители, а природният феномен Очите на Господ е превърнал пещерата в популярна туристическа атракция и в декор за чуждестранни и български филми, сред които и „Време разделно”...
Всъщност, чувството и мястото не могат да се опишат с думи прости. Нито пък снимките могат да ги покажат в целия им мащаб. Проходна трябва да се види, да се усети.

Текст и снимки Стоян Радулов

От „Опашката на коня” до „Патриарха”

или просто улица „Цар Иван Шишман” в София

Различните хора имат различни усещания за тази наистина знаменита столична улица, която започва от гърба на паметника на Царя Освободител на пл. „Народно събрание”, пресича улица „Граф Игнатиев” при църквата „Свети Седмочисленици”, за да стигне до булевард „Патриарх Евтимий”.
Някои споделят следното: „Ако искате да покажете съвременна България на свой приятел от чужбина, достатъчно е да го разходите по столичната улица "Шишман". Там, на няма и стотина метра разстояние, са разположени православна църква, луксозен бутик, елитен бар, банков клон, сладкарница, дюнер кебап, закусвалня от вида тропс къща. Към това трябва да се добавят и няколко магазинчета от типа клек-шоп, разположили стоката си буквално на тротоарите. Разностилието е толкова смайващо, че веднага прави впечатление на чужденците. Първата реакция обикновено е: "Каква странна улица! Тук има всичко." След това гостите дипломатично добавят, че не са виждали другаде бутици да съжителстват с арабски дюнери.”
Но да не забравим да отбележим, че освен търговски обекти на улицата има две големи училища, тук са още Института за философски изследвания на БАН, Агенцията за икономически анализи и прогнози, както и Българската национална филмотека.
Други пък намират обществено-социални връзки между бившия офис на Симеон Сакскобургготски (бивш български монарх от средата на ХХ век и екс министър председател от началото на ХХІ век) в единия край на улицата и стар пункт за изкупуване на употребявана хартия в другия.
Трети гледат на мястото откъм артистичната му атмосфера: „Това вероятно е единствената столична улица със свое уникално лице. Тук основните места за срещи са две - клуб "703" и "Билкова". За разлика от останалите улици на тази не се уговарят да се видят само хората, които живеят в близост. Да си на "Шишман" е въпрос на принадлежност към определено артистично общество.”
Във всеки случай единственото сигурно е, че паркирането на автомобил в района от девет сутрин до седем вечер, въпреки „Синята зона”,  е истинска химера. Впрочем - типично за всяка тясна уличка в централна София. И за да оцветим още колажа от усети за „Шишман”, да добавим следния цитат: „Преди бе интересно, непредсказуемо и освен ордите млади старлетки, можеше да говориш, да бъдеш чут, да се запознаеш с някой прекрасен и в последствие ужасен човек и да правиш непозволени неща след някои часове.”
На тази улица са родени и/или живеят много популярни имена в българските изкуство, наука и журналистика. Често от някой или друг прозорец се чува музика от пиано или цигулка. Например след смъртта му на входа на жилището му се появи барелеф на известният наш актьор Димитър Манчев.
Затова не е случайно и че точно улица „Цар Иван Шишман” в края на лятото през 2010 г. стана първата „арена” на проекта „София диша”. Бе изчистена от автомобили и превърната  в пешеходна зона за три уикенда. Тогава на софиянци и гости на града бе предложена развлекателна програма, включваща творчески работилници за деца и възрастни, спортни занимания, всякакви игри, музикални, художествени и театрални забавления и много други. Участваха циркови и театрални артисти – клоуни, жонгльори, артисти на кокили и мимове. Имаше и много музика – от класическа до диджейски сетове.
Текст и снимки Стоян Радулов

Wallpapers: Нос Калиакра и българското Черно море

Снимки Стоян Радулов, Здравко Василев / Photo by Stoian Radulov, Zdravko Vasilev