„При всеки поглед нови красоти, тук весели долини, там планини гиганти, земята пълна с цвете, небето със брилянти, Отечество любезно, как хубаво си ти!... Ти рай си, да; но кой те тебе оценява? Не те познават даже децата ти сами и твойто име свято не рядко ги срами!...Ох, аз ще те обриша от калта и в твоя чистий блясък ще те покажа, и с удара на твойта красота аз хулниците твои ще накажа...” Иван Вазов
Ичера – още едно от селцата в подножието на Сливенския Балкан, пренасящо неусетно в минали времена и кътащо много история. И при това - само на 23 км от областния център Сливен по пътя за Котел. Хубавото е, че Ичера е в близост до Жеравна, Медвен, Котел и Катунище и спокойно може да бъде включено заедно с тях в една семейна автомобилна обиколка. Но за разлика от Жервана, примерно, тук комерсът отсъства.
Най-ранните следи за появяването на Ичера водят към ранносредновековната крепост „Сикера“ от IV — V век. Смята се, че от названието Сикера произхожда и днешно име на Ичера.
Селото често е сменяло местонахождението си, за което говорят находки и различни имена на местности: Манастира, Дивеците, Селски дол, Черковенски рът, Махаленски рът. По време на Руско-турската война през 1828–29 г. голяма част от полските селяни в Сливенско били принудени да напуснат селата, поради палежите на турците, отмъщаващи си за подкрепата на българите за руската армия. Едно от тези села било село Матей. Повечето от матейци емигрирали в Русия, но четири семейства останали в Ичера (откъдето минал керванът): Драгомани, Карамани, Мокрета и Жекоолар. В селото е имало най-различни занаяти: горски работници, килимари, ковачи, колари, калайджии, собаждии, бъчвари, дърводелци, шивачи, кундурджии, сарачи, бръснари, воденичари, фурнаджии, касапи...
Днес от тях не е останало нищо - само някои стари къщи и дюкяни. Но и само с тях, както и с типично провинциалното си спокойствие, Ичера за мен е едно малко старопланинско райче, което ме очарова не на последно място с оранжевите си макове, с прекрасния люляк, с един герест петел, с любопитните котки и с тия чудни стари къщя над калдъръмените улички...
Така че, Ичера несъмнено е подходящо място за селски туризъм, почивка и отдих както през зимата така и през лятото. Има и един доста хубав хотелски комплекс, изграден във възрожденски стил. Иначе забележителностите в самото село, освен старата църква и един поддържан дървен мост, не са много – но пък сокаците са наистина уютни и умиляващи.
Традициите в Ичера се опазват най-вече с организирането на ежегодния сбор – среща на родените тук и разселили се из страната и по света стари жители на Ичера и техните наследници. Съборът обикновено се организира през втория уикенд на август на месността Ямата край селото.
Документален филм за колоритното и историческо село Добърско в полите на
Рила планина, България.
Сценарист
и режисьор Стоян Радулов. Текста чете Стефан Младенов. Оператори Георги
Маринов - Гопето и Питър Костов. Монтаж Татяна Михайлова. Звук Борислав
Дрянков. Продуцент Георги Крумов. Телевизия Туризъм.
________________________
Documentary about Dobarsko - colorful and
historical village at the foot of the Rila Mountain, Bulgaria.
Screenwriter
and director - Stoyan Radulov; narrator - Stefan Mladenov; cameraman -
Georgi Marinov - Gopeto; cameraman - Pitar Kostov; producer - George
Krumov. Television Tourism, Bulgaria.
Миналото в тях изглежда хем еднакво, хем различно, хем познато, хем непознато
Вижте уникалните стари пощенски картички от Панагюрище, издания на "Р. Белопитов и син", книжарница "Наука" - Ст. Н. Хантов, Гр. Пасков и ДПБ "Фотография" от началото до средата на ХХ век. Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни. Кат бреме хвърлил черната умора, що безутешни дни ти завещаха - ти с плахи стъпки да събудиш в двора пред гостенин очакван радост плаха...
Не е ли Димчовото стихотворение като портал във времето - някакъв своеобразен "Старгейт", който те пренася в едно минало, където всичко изглежда хем еднакво, хем различно, хем познато, хем непознато, но приятно и желано.
This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It
is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable
people. See it and love it.
__________________________________
Натам ни пренасят и старите пощенски картички с изгледи от Панагюрище и района, които обичм да събирам.
Ето го едно от първите заснети български хора - така е изглеждал един от
мегданите на Панагюрище през 1920 г. и го дължим на издателя Т. Чипев
от София. Фотографите на софийското студио на Григор Пасков също
постоянно са обикаляли България, и района на Панагюрище, съответно, за
да заснемат изгледите от село Баня, от Колониите, от Оборище, от
Панагюрище... Но и две местни, тукашни студиа, са се постарали да ни
оставят вечни спомени на целулоид от нашето минало - това на Ст. Н.
Хантов и неговата книжарница "Наука", както и фотографското издателство
на Р. Белопитов и син, което е било особено активно в периода на 30-те и
40-те години на ХХ век. От старите картички разбираме и че след 9-ти
септември 44-та изведнъж старите студиа изчезват, заменени от Държавното
предприятие "Българска фотография"...
Колко хубаво е било поречието
на река Луда Яна със стотиците тополи покрай нея... През 48-ма ли се
появяват първите автомобили тук?... Колко красива и спокойна е тази
панагюрка, снимана за етнографска картичка, уж заради носията, но
всъщност показваща ни чистене на царевица...
Очи към небето
Документален филм за Българската астрономия и в частност - Националната астрономическа обсерватория "Рожен" в
България
________________________
Сценарист и режисьор
Стоян Радулов.
Текста чете Манол Къков. Оператори Георги Михайлов,
Мирослав Милев и Питър Костов. Монтаж Георги Михайлов. Музикално
оформление Мариана Вълканова. Звук Борислав Дрянков. Продуцент Георги
Крумов.
Телевизия Туризъм (TVT)
________________________
TVT показва България по оригинален и атрактивен начин - в стотици
образователни документални и научно-популярни филми, както и в десетки
информационни поредици. Повече за Телевизия ТУРИЗЪМ (TVT) и нейната пълна програма ще намерите на www.see.bg.
________________________
Еyes to Heaven
A documentary about the National Astronomical Observatory
Rozhen in Bulgaria
Screenwriter
and director - Stoyan Radulov; narrator - Manol Kakov; cameraman and
editor - Georgi Mihailov; cameraman - Miroslav Milev, Pitar Kostov;
producer - George Krumov.
Television Tourism (TVT), Bulgaria.
ПРЕМИЕРНИ ФИЛМИ по TVT
ЕТНОГРАФИЯ по TVT
ФОТОНАДПРЕВАРА по TVT
TVT показва България по оригинален и атрактивен начин - в стотици образователни документални и научно-популярни филми, както и в десетки информационни поредици. Повече за Телевизия ТУРИЗЪМ (TVT) и нейната пълна програма ще намерите на www.see.bg.
Четвъртата по големина римска баня в Европа и най-голямата обществена антична сграда с площ от над 7000 квадратни метра, откривана досега в България. Това са Римските терми във Варна.
Градът е основан около 570 година преди Христа от заселници от йонийския град-държава Милет като тяхна колония. Нарекли го Одесос. Освен елини тук са живели траки, малоазийци, римляни и заселници от много други етноси. А както ни е добре известно, навсякъде, където са се заселвали римляните, те са строели бани.
Сравнително добре запазените зидове на одесоските терми днес достигат височина до 22 метра, а останките са едно от най-привлекателните места за културен градски туризъм в морската ни столица. Затова и руините са привличали вниманието на историци и археолози много преди да започнат археологическите разкопки.
Заслуга за запазването им имат братята Шкорпил - пионери на археологическата наука в България и основатели на Варненския музей. Те обаче смятали, че останките са от ранновизантийска сграда.
Основните археологически проучвания, проведени тук от 1959 до 1971 година от Варненския археологически музей под ръководството на неговия дългогодишен директор Милко Мирчев, ни разкриват истинското предназначение на термите.
При управлението на император Антонин Пий в средата на ІІ век от новата ера общината на Одесос и военният управител Тит Витрасий Полион са каптирали вода и я довели до града по водопровод. А по намерени в канализацията монети било установено, че термите са построени от римляните в края на ІІ век от новата ера и просъществували до края на следващия век, вероятно до управлението на император Тацит.
Посещаването на термите било част от всекидневието на жителите на Одесос. Те прекарвали тук много часове, най-често следобед. Освен помещения за студени, хладки и горещи бани, тук имало хирургия, салони за козметични процедури, зали за гимнастика и спортни игри – наречени палестри, зали за срещи и разговори, за почивка и пр. В тези помещения гражданите се срещали, разменяли мнения по интересуващи ги въпроси, сключвали сделки, спортували и почивали.
Голямата зала на одесоските терми е служила за такива срещи и разговори. В нейните четири ъгъла имало засводени кръгли пространства - екседри, с чешми или фонтани. В нея е била издигната и статуята на Клавдий Аквила - виден одесоски магистрат, организирал големите спортни игри, посветени на бога покровител на града - Дарзалас. При лошо време тази зала приютявала и желаещите да спортуват.
Близо до входовете на термите пък била разположена серия от магазини, малки гостилници и бордеи, следвали вестибюли, съблекални и т.н. Помещенията и залите били украсени с колони и различни фигури на римски божества, сред които Асклепий, Хигия, Херакъл, Виктория и Меркурий...
Как са изглеждали термите отвътре, ни показват тези примерни скици, направени след проучванията.
Интерес представлява отоплителната инсталация на сградата – така нареченият „хипокауст” – древногръцко изобретение от 5-4 век преди Христа, наподобяващо подово парно отопление. В термите на Одесос хипокаустът е полувкопан в терена, който имал подходящата денивелация в южна посока. Това било съобразено и с препоръките на римския архитект Витрувий топлите помещения в баните да са с южно изложение. Така хипокаустът включвал южната, обслужваща галерия, шест огнища, две котелни помещения, шест отвори за тяга и четири комина.
Сравнително краткото използуване на термите може да се обясни с настъпилата през III век социална, военна и политическа криза в Римската империя, която не пощадила и Одесос. През IV век градът очевидно не бил вече в състояние да поддържа това твърде скъпо струващо съоръжение. В настъпилите неблагоприятни години термите били изоставени. Последвало частичното им разрушаване и отнасянето на строителни материали и декоративни елементи за вторичното им използуване в строежа на други сгради, между които и малките терми на Одесос от IV век.
Днес термите на древен Одесос се намират на ъгъла на съвременните улици "Сан Стефано" и "Хан Крум" във Варна. Те са част от изнесените експозиции на Варненския археологически музей и един от 100-те национални туристически обекта. Обявени са за архитектурно-строителен паметник на културата през 1968 година.
Около оригиналното пиано на Иван Попов, дарено от неговите наследници в Чипровския музей, е подреден малък кът със спомени и снимки от живота на този забележителен българин. И колко хубаво е, че помним личности, като Иван Попов. Мисля си, подобни примери за памет из селата и градовете на България трябва да са повече, и по-обемни. Понеже най-малкото имаме нужда от добри примери, от личности... А за да си голяма личност, не е необходимо да си герой... Достатъчно е да си отдаден на другите, на обществото, на Родината... Като Иван Попов например...
Рисунките на стария майстор разказват приказки, в които оживяват траките и техният цар... Тракийските храмове били символ на връзката между земята-утроба и бога-слънце-небе, траките ги възприемали и като порта към безсмъртието, затова ги използвали и за гробници.
„Залмоксис научил траките да се събират в андреоните на храмовете и да пируват, като казвал, че нито той сам, нито съмишлениците му ще умрат.” ( Хезихий)
Внезапен и изключително интересен проход назад към миналото, към времена отпреди 2-3 хиляди години и живота по дясното поречие на Марица, е тракийската гробница край хасковското село Александрово. Неочакваното й откритие през 2000 г. заради строежа на близката магистрала, ни представя реални образи на тракийци и сцени от живота на местен владетел, несрещани никъде другаде до този момент.
Неслучайно до могилата, под която се намира това тракийско съкровище на гробищната архитектура и изкуство, през 2009 г. с японски средства е изграден Музеят на тракийското изкуство в Източните Родопи. В него се намира точно копие на самата гробница, подходящо за разглеждане, както и находки от разкопките в района. Достъпът до оригиналния храм под могилата е ограничен заради опазването на безценните стенописи.
Репликата на гробницата е разположена в центъра на голямата зала на музея, около нея са подредени витрините с намерените при проучванията в района находки от тракийско време. По стените са разположени многократно увеличени фотоси на уникалните стенописи, с детайлни обяснения на образите и сюжетите.
15-метровият коридор, водещ към помещенията на гробницата, е прекъснат целенасочено, за да се създаде по-добра представа за начина на строеж.
От него се влиза в правоъгълно преддверие с размери 2 на 1,5 метра. Тук са и първите стенописи. Това е бойна сцена, в която владетелят е изобразен на кон, придружен от двама пехотинци, единият от които с тракийски шлем. Той е в битка с гол войн. А в друга сцена – с жена-войн. Така авторът ни е показал могъществото и силата му.
Още един тесен проход води от преддверието до централната кръгла камера на гробницата, където се намира и погребалното ложе. До него е изобразена сцена с погребално пиршество. Тук са владетелят, неговата съпруга и един от приближените му в управлението на държавата. От двете им страни са слугите, които поднасят известното гъсто тракийско вино в ритони.
Но погледът е привлечен от фризовете по купола на помещението. Някои от тях са с приони или с геометрични орнаменти. Трети представя бялата непрекъсната свастика, която в тракийската религия символизира дълголетието и вечно прераждащата се природа. Но най-красив е фризът с ловните сцени. Както в повечето случаи с тракийски персонажи фигурите са обърнати наляво, с изключение на една – централната, изправена срещу глигана. Това е владетелят на кон, върху седло от леопардова кожа и облечен с царски червен хитон.
Така добре запазените стенописи в Александровската гробница обогатяват с нови данни представите ни за тракийските религиозни обреди, култове, въоръжение, бит и облекло.
Сред най-ярките експонати в Музея на тракийското изкуство в Източните Родопи са още откритите в северната част на Сакар планина 98 златни апликации, датирани към 4500-4000 г. пр. Хр. Заедно със златните накити от Варненския некропол и огърлицата от село Хотница те са най-старото обработено злато в света. Тук са съхранени още тракийска сребърна огърлица с обеци, нагръдник, керамична лампа, златна огърлица, украса за колесница, стъклена амфора за благовония, кратери за погребения и други съдове – всичките от антични времена. Текст и снимки Стоян Радулов
Има село, дето бликат три чудни извора. Носи се легенда, че овчари лятно
време водили своите овце на паша в Рила. Един от тях хвърлил своята
гега, за да завърне стадото, но тя попаднала в едно от Рилските езера.
През есента, когато прибрал стадото в селото, го завел на водопой на
изворите, а там видял своята гега. Така, според легендата, водата в
изворите идва от планината. Много хора се къпят в нея, защото я смятат
за лековита. Та заради това кръстили и селото Триводици.
Колко в
легендата е истина и колко - не, само народното предание знае. Но надали
има българин, който да не е чувал за бисера на Триводици - Надка
Караджова. Една от най-обичаните български народни певици. Тя е и любимата изпълнителка на моят баща, така че и моята слабост към нея е обяснима.
Надка Караджова
Гласът
й десетилетия наред гали и лекува душевни рани. И като славей разнася
по света красотата на тракийската музика. Ами да, Триводици е в сърцето
на Тракийската низина - току между Пазарджик и Стамболийски. Наблизо са
Говедаре, Огняново, Хаджиево. Само дето селото рядко виждало прижеве
своя славей. Но такава е съдбата на певците, не можеш да ги накараш само
за тебе да пеят, все им е тесен светът, все за хоризонта бленуват. А
гласът на Надка Караджова по цялата земя го знаят - от Япония до
Америка, от Англия до Африка, само в Австралия не са го
чували, май... Но най-много го обичат в Тракия. Само тук различават
трептенето на всяка трела на гласа й, настроението й. Само тук,
когато пееше, усещаха чувството с тръпки в корема си.
Надка Караджова
е родена на 14 март 1937 година. Расте, заобиколена от блестящи певци и
музиканти, които изпълват нейното крехко съзнание с обаянието и
неповторимата красота на песните и свирните от този, изключително богат
на фолклор край. "В рода ни има една традиция, която се предава във
всички поколения. Не само песните. Това е музиката. Все тя ни свързва в
семейства. И при дядо ми и баба ми е било така, и при родителите ми, и
при мен, и при щерка ми", обяснява веднъж даровитата българка. Певица била и
нейната леля - сестра на баща й. "От нея съм научила повече от 200
песни. Филип Кутев ни казваше - ето давам ви ваканция - лятна или зимна,
първото нещо - обогатявайте си репертоара, това е вашият капитал. И
наистина тези песни станаха голям капитал. Но тогава беше трудно, тъй
като нямаше никаква техника. Всичко трябваше да се запаметява в момента.
А аз от 15 песни по-долу не падах на ваканция."
Най-големият певец в
рода й бил дядо й Кръстьо. Той отивал рано сутрин на нивата с песен и с
песен се връщал. "Всички така го помнят. И докато бяха живи наборите
му, разказваха за него и за песните му. Дори ми дадоха една негова
песен, която записах - "Майка на Вела думаше", припомня си Надка
Караджова. Тя е наследила и доста песни от своята майка. Точно от нея е
прочутата "Сама ли си, Петрунке ли, ден жънала". Хубаво пеел и бащата на
Надка. "Той е виновникът да стана певица", категорична е тя. Освен това
в семейството й всички спазили традицията да се оженят за музиканти.
"Големият ми брат взе баш певицата на селото. Това е - трябва да пееш,
за да дойдеш в нашия род", отсича Надка Караджова. Пак музиката е
"виновна" и в нейния случай. Точно песен е събрала Надка Караджова с
нейния съпруг Стефан. "Той беше толкова настоятелен. Направи ми серенада
в 3 часа през нощта. Бяхме 3 момичета в стая. Като го чухме, веднага се
разсънихме, седнахме в леглата си и се разплакахме от умиление. И си
казах - той ще бъде!".
Майсторство от най-висока класа – само така
може да се говори за изпълненията на Надка Караджова. Някои от тях са
върхови постижения в българското народно певческо изкуство. Гласът й е
звънлив и чист като бистра река, а стилът й - смес от мелодичните модели
на два фолклорни района – Тракия и Шоплука. “В певческата дарба на
Надка Караджова има особен блясък, артистичност, която не търси външен
жест, а вътрешна връзка със слушателя.” – пише за нея писателят Борислав
Геронтиев. Музикалната критика у нас и в чужбина също е единодушна –
голяма певица! И не само у нас, а на различни езици, в различни страни я
наричат “славей”.
Песента “Заблеяло ми агънце” в нейно изпълнение е
първата българска народна песен, участвала в чуждестранна класация.
През 1979 г. BBC-2 я излъчва във фолклорния си подбор, за да остане там
три месеца. Отзвукът е толкова голям, че предизвиква издаването на плоча
в Лондон с две песни на Надка Караджова.
Певицата
има зад гърба си блестяща кариера. Професионален шанс е срещата й с
композитора Филип Кутев, в чийто ансамбъл пее в продължение на 40
години. Нейни песни като “Драгана и славей”, “Планино, Стара планино” в
аранжимент за солист и хор станаха шедьоври и са неизменна част от
репертоара на българските ансамбли. Кариерата на Надка Караджова е
свързана и с хоровете “Космическите гласове на България”, “Ангелите”,
“Големите гласове на България”, с квартет “Славей”, в който пееше заедно с
дъщеря си Светла Караджова. С този състав успехът е още по-ярък.
Сопрановият й глас се извисява на сцени в Испания, Франция, Израел,
многократно в Япония, където “Планино, Стара планино" има феноменален
успех.
Големия си път през световните сцени и сърцата на българите
Надка Караджова дължи на най-известният български фолклорист и
незабравим композитор и диригент - маестро Филип Кутев. Благодарение на
него тя се докосва до своята детска и моминска мечта, стаена дълбоко в
кътчетата на нейната душа. Тя става част от древното народно изкуство –
еманация на духовната същност на един народ беден, но талантлив и
емоционален, събрал мъдростта на времето и изпитанието. За наградите й
няма да говорим - абсолютно безсмислено е, след като завинаги е останала
в сърцата на българите.
В с. Левски, Панагюрско, през месец юни се провежда единственият у нас фестивал "С песните
на Надка Караджова", на който тя винаги присъстваше, докато беше сред нас. Както присъства в
сърцата и умовете на всички, които поне веднъж са я чували да извие
глас. "Заблеяло ми агънце, в Тодорови кушари, като му агне заблея, цяло му стадо разблея. Тодур на агне продума, агънце байно рогато, защо си жално заблея, та ми стадото разблея?..."
Бил съм няколко пъти тук. И в най-ранна пролет, и в кичесто лято, и в ранна есен. И всеки път това инак равно място (при все, че не обичам особено равнините), е почти на път да ме омагьоса. Само дето нямам търпението на запалените орнитолози, да се затворя в наблюдателната кула и да изследвам неподражаемия и богат птичи свят. Но в Драгоманското блато аз откривам други очарования.
Всъщност, това е една от най-ценните природни територии в България и най-странното е, че се намира само на 40 км от София - неподозирано за повечето столичани. Днес блатото представлява уникално съчетание от влажна зона и карстови хълмове (имайки предвид съседния старопланински рид Чепън).
Подобно на повечето влажни зони в България, то е било почти унищожено през 30-те години на XX век и тук започнали да отглеждат, представете си... царевица. Прочее, следите от мелиоративните канали все още са запазени. Но след прекратяване на насилственото му отводняване след 1990 г. (което в последните години струвало по около 100 хил.лв. месечно) и възстановяване на горе-долу предишния му облик, Драгоманското блато постепенно отново се е превърнало в най-важното местообитание на водолюбивите птици в Софийско. Но не само.
Ако имате търпение да чакате, тук ще видите голям и малък воден бик, ръждива, сива и голяма бяла чапли, тръстиков блатар и още много видове птици, видри, тритони и жаби, но и два вида змиорки, както и змии. А сред растенията освен тръстиката, за която блатото е същински рай, ще откриете бяла водна лилия, блатен ирис, шахматовидна ведрица и само тук в България – уникалното насекомоядно растение алдрованда.
В Драгоман се намира и Центърът за опазване на влажните зони, който работи от началото на 2009 г., но последните два пъти при мои идвания (2013 и 2015) се оказва все заключен. Във всеки случай за него отговаря Сдружението за дива природа „Балкани”. Около 2008 г. сградата на бившето читалище в края на Драгоман, на изхода за блатото е обновената и оборудвана за целта. В нея има 3 помещения: просторна зала, санитарен възел и стая с информационни материали и сувенири. Даже имаше мултимедиен проектор, екран, 45 места и богата експозиция, за които в момента не мога да дам по-конкретна информация. Средствата за ремонт и оборудване на центъра тогава са осигурени по проекти на „Балкани”, подкрепени от програмата за малки проекти на Глобалния екологичен фонд, финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Посолството на Кралство Холандия в България.
Първият път, когато бях тук преди няколко години, попаднах на Марта Димитрова от СДП „Балкани”, която буквално не можеше да спре да разказва за блатото и неговите обитатели. Показа ми и един пострадал щъркел, който очакваше да бъде изпратен за лечение в клиниката на университета в Стара Загора.
Лично аз пък съм влюбен в дървените пътечки в единия край на блатото, които минават по малко мостче над един от старите напоителни канали, отвеждат до наблюдателната кула за птици, както и още малко по-навътре сред тръстиките, където да се сгушиш на някоя от площадките и да очакваш на спокойствие птиците. През май месец пък билото на Чепън се обагря в лилаво, защото по южния му скат цъфтят невъобразимо количество люлякови храсти. Изобщо - красота, птичи песни и спокойствие - на 2 км от Драгоманна след разклона за с. Големо Малово, и на 40 от София по главния път за Калотина...
Има моменти когато тук "всичко е живопис", както казва една приятелка, по професия и по душа - художница.
