Никола Образописов рисува стенописите на Долнолозенския манастир „Възнесение Господне”

Тесен път вие няколко километра от софийското село Долни Лозен нагоре по полите на Лозенската планина и отвежда до малка тераса под връх Половраг (1182 м н.в.). На нея днес се намира Долнолозенският манастир „Възнесение Господне”, известен сред местните и като манастира „Св. Спас”, макар такъв светия да не съществува. В началото асфалтов, после – черен, но достатъчно утъпкан, пътят вие из гъста, красива дъбова гора. В манастира казват, че „изкачи ли се човек в този божествен кът, сърцето му почва да шепти Иисусовата молитва „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния”.

Когато пристигаме обаче, ни посреща само едно добронамерено и игриво куче. Знаем, че манастирът е женски, но не виждаме нито послушниците, нито игуменията. Майка Агатия обаче е оставила отворена старата църква, в която горят свещи и дори случайни поклонници като нас могат да се приютят в неприветливия зимен ден, за да се доближат за няколко минутки до Бога, да разгледат запазените стенописи, дело на самоковския живописец Никола Иванов Образописов и помощниците му Христаки Захариев Зографски и Димитър Христов, които през 1869 г. изографисват за втори път църквата и трите й купола. Пък и важно е да се знае, че манастирът е част от Софийската Мала Света гора - средновековен комплекс от 14 манастирски обители, плюс скитове, постници и параклиси, развил се в околностите на София и заобикалящите я планини в епохата на Второто българско царство от 1185-1417 г. Тук са отсядали и монаси от Света Гора Атонска.

Основан в ХІІІ век, към края на ХІV-ти век, когато близката Урвичка крепост и Средец, а с това и цялата Софийска област падат под ятагана на османското нашествие, манастирът е разрушен.

Следващите две столетия той запустява окончателно, но през ХVІІ век е отново възроден и както научаваме от някои достигнали до нас писмени паметници, като най-старият от тях е от 1671 г, в манастира се е намирало училище с даскал Яким от София, а учениците са били от София и софийските села. От други преписки научаваме, че в периода 1671-1694 г. там са се помещавали книжовна и калиграфска школа. Тук се преписвали църковни и богослужебни книги, а по тях монасите са оставяли  и приписки за важни събития и лица от вре;ето, а това са важни исторически извори. Но в манастира се и създавали богослужебни книги. В 1694 г. йеромонах Роман Загорец написва миней за месец шести, когато софийски митрополит е бил Кириарх Григорий.

През 1737 манастирът става център на Въстанието на архиереите в Софийско и Самоковско. При подавянето му края на юли и началото на август 1737 г. по заповед на Али паша Кюпрюлюоглу са избити към 350 софийски граждани, свещеници, монаси и хора от околните села, включително Самоковския митрополит Свети Симеон Самоковски. След участието на неговите монаси във въстанието, манастирът "Възнесение Господне" за пореден път е разрушен от турците.

  През 1821 г. Обителта е възобновена отново върху старите си основи. Изградена е едноапсидна, еднокорабната манстирска църква с размери 7 на 14 м. За това и за следващите преустроявания на храма през ХІХ век научаваме от надписа над главната врата на храма: „Во славу Свети Троици создан бил тоя храм от старо нов 1821 лето, като дошел отец Игумен Кирияк монах, родом от Враца, отново го създал с настояние и иждивление свое в лето 1847. А сега 1868 развали свода и созда трите кубета и го изгради втори път на 1869 лето     “

Трите големи купола са изградени върху старата постройка от майстора Цвятко Тодоров от радомирското село Жабляно и си стоят до днес. Те също са изписани от вътрешната си страна от Образописов.

Стенописите на храма са запазени в относително добро състояние и тъкмо те са тези, които привличат поклонници и посетители с богатата си цветова гама и художествено майсторство, което пък от своя страна прави манастира изключително ценен паметник на българската култура и изкуство. Друг интересен факт свързан със стенописите е, че никcде другаде в Софийско не са изобразени в един храм толкова много български светци и исторически личности. Наред с евангелските сцени Никола Образописов изрисува и образите на Светиите Кирил и Методий, Михаил Воин, епископ Марко, Иван Рилски, Евтимий Търновски, Онуфрий Габровски, Константин Софийски и на свързаните с живота на българите Св. Петка и Св. Неделя. Интерес представляват също така както изключително реалистичният ктиторски портрет на игумен Кирияк от 1868 г. така и иконата на Св. мъченик Йоан Владимир Дуклянски, сръбски княз, женен за дъщерята на цар Самуил, Косара, починал през 1016 г.

Според преданията на местните хора манастирът "Свети Спас" е бил средище на националноосвободителното движение, като в него е отсядал дори и Васил Левски. Около Освобождението към него е било изградено училище с няколко големи стаи и отделно помещение за учителя. До 1900 г. манастирът е бил мъжки, а след това се преобразува в женски.

В последните години са реставрирани едно от жилищните крила, монашеските килии и двуетажната гостоприемница, както и един от съществувалите по-рано няколко параклиси. Отскоро на реставрирания и отново поставен в църквата стар олтар могат да се видят възстановените оригинални икони от периода 1850–1890 г. Стенописите, намиращи се в трите купола, са също реставрирани. Цялата външна западна фасада е била покрита с фрески, които обаче за съжаление в момента са почти напълно заличени.

Над манастира има аязмо, до което се прави литийно шествие. Наоколо има и още няколко планински извора.

Шейтан дере - Дяволският каньон на река Арда

Народът нарекъл това място дяволско, само защото на пръв поглед наистина изглежда страховито. От столетия местните хора от селата Студен кладенец, Рабово и Поточарка предавали от поколение на поколение легенди, че ако някой падне във водите тук, не го откривали никога жив. Може пък и предимно черния цвят на вулканичните скали в добавка на почти неземния пейзаж да са навявали злокобни мисли на предците ни.
Това е Шейтан дере, каквото е турското му име, или така нареченият Дяволски каньон на река Арда. И когато дойдох за първи път, трябваше да се ощипя, за да повярвам на очите си.
Всъщност, днес от него може да се види само половината, тъй като здравата скална основа на речния каньон е използвана между 1954-та и 1958-ма година за строителството на стената на язовир „Студен кладенец”, завирил близо 490 милиона кубически метра вода. От тук до град Кърджали, където язовирът започва, са 29 километра. Това е третото по големина изкуствено езеро в страната след язовирите „Мандра” и „Искър”.
Така че днес половината от Шейтан дере е под самия язовир, а в другия му край се намира в местност, наречена Басамака.
Сигурно е едно – когато и вие видите мястото с очите си, ще го обявите за необикновено. Погледнато от високо, изглежда като напукана от сушата черна пръст, или като лунна пустиня, сред която вие сребристото поточе на Арда. Но спуснете ли се в самия каньон, оставате буквално без дъх.
Първото, което ще ви направи впечатление, са напуканите по изключително правилен начин скали. В геологията точно тези тук те се наричат призматично напукан латитов поток. Тоест те са с вулканичен произход и представляват застиналата лава от северната периферия на близкия отдавна загаснал вулкан Св. Илия. От другата страна на язовира имало друг вулкан – и той носещ името Студен кладенец. Водата на Арда през вековете отнесла различните седименти и по-рехави скали, но не успяла да се справи с тези здраво споени и изключително твърди скали.
Впрочем, районът около стената на язовир „Студен кладенец” е прорязан и от едни от най-големите срутища в България, известни като Абразивните кладенци. Така че, по река Арда полускъпоценните минерали са навсякъде – ахати, аметисти, ясписи, а вкаменените от лавата дървета и морски животни ще ви впечатлят с формите и размерите си... Наистина е вълшебно.
Тръгваме от стената по течението и прескачаме от скала на скала, като на места се опитваме да стигнем и до водата на Арда, която често се крие между вулканичните скали. Казват, че дълбочината й тук може да е 30 и повече метра. Дори 60, според някой от местните хора. Но по-добре да си останем с легендата, отколкото да проверяваме сами истинността й. Според друго предание, страховитото място навремето е можело да се прескочи само от истински юнаци.
Явно и древните ни предци са оценили и използвали мястото, защото и тук, като почти навсякъде в Източните Родопи, могат да се открият ямички и дори шарапани в скалите.
Шейтан дере плаче да бъде снимано, да чакаш светлината да променя характера и контурите на сенките в един отдавна застинал свят, в който бушували могъщи земни сили. Днес най-силна тук е водата. Изключителна атракция за туристи и дори за риболовци, феномен, който според мнозина няма аналог дори в Европа.
Текст и снимки Стоян Радулов

Икона на Богородица в Соколския манастир цери от болести

Чудотворната икона „Св. Богородица Троеручица” в Габровския Соколски манастир е поредното доказателство за силата на вярата и още една духовна светиня на България. Затова й е направен и специален олтар от лявата страна на централното църковно помещение. Свидетелствата за чудесата, която тя прави се записват в специална книга в манастира. А за тях разказва неговата игумения Мелания: „Аз съм ходила в Троянския манастир един път преди много, много години, и нямам спомен за Богородица Троеручица, но много хора казват, че нашата прилича на нея. И според мен, много вероятно е тя да е копие на троянската чудотворна икона, тъй като основателят на нашия манастир дядо Йосиф идва оттам. И наистина много чудеса стават. Тука до самата икона на масата сме поставили две тетрадки – едната е за хората, които са получили изцеление или каквато и да е помощ от света Богородица, след като са се молили на нея. Всички лично собственоръчно записват тези чудеса, тази благодат, която са получили. Втората тетрадка е за светената вода в скалния параклис „Св. Пантелеймон”. Там по-малко неща има записани. Но пак ще подчертая, че всичко е до вярата. Може би свети Пантелеймон е по-малко познат и по-малко хора, така, разчитат на неговата помощ.... Скоро дойде едно младо момиче, което с една така особена усмивка каза: "Ще ми разкажете ли нещо за чудотворната икона?" И аз само й казах: "С тази усмивка идете и прочетете, ако имате време, синята тетрадка". И след като дълго време четоха тази тетрадка същото това момиче дойде със сълзи на очи и си купи чудотворната икона, която продаваме. Така че, това са свидетелствата, които отварят очите на тези които само вярват, за да вярват, защото това е истина.”
Така през годините пред иконата на Богородица се редят молби и се получават изцеления, уверих се и самият аз.
„Преди три години есента една руска група бяха тук, поклонници – продължава разказът на игумения Мелания. - Украинка, може би всички бяха такива, тук излезе така пред другите жени и каза, че се е молила за нейна братовчедка, която е омъжена тук в България, много тежко болна е била, вероятно от рак, и след два-три дни й съобщили по телефона, че братовчедка й е много по-добре и се е излекувала. Примери има много. Тетрадката сме я сложили пролетта на 2007 г. Има толкова много свитедетлства. А какво би било, ако са събирани през тези години, предишните. Просто, много е пропуснато.”
Стенописите от вътрешната и външната страна на самата манастирска църква "Успение Богородично" са изключително красиви и са нарисувани през 1862 г. от поп Павел и сина му Николай от с. Шипка. Същата година е изработен и иконостасът с царски и празнични икони от известните представители на тревненската живописна школа Йоаники папа Витанов, Симеон Цонюв и пр., а храмовата икона е рисувана като дарение от известния габровски живописец Христо Цокев.
Целият манастир, включително и стенописите в църквата, са реставрирани през 2003 година с финансова помощ от Европейския съюз чрез програма ФАР.
С освежаването му се подсилват и чувствата на българина, посещаващ това будно духовно място. Осмоъгълната чешма на Уста Колю Фичето блести сред красиво поддържаните градини. Водата се лее и напомня за чистотата на всички хора, свързали съдбата си с историята на Соколския манастир, а то значи и с историята на България. А борът, засаден в двора още от основателя архимандрид Йосиф Соколски, е пуснал дълбоки корени в скалната тераса и е устремил снага към синьото небе. Така както корените на духовността все още поддържат жива българщината, а извисените нагоре надежди дават сила на българина да поеме съдбата си в бъдещето.

Александър Батенберг: Като умра, нека бъда принесен в милата България

„Идете в България, все ще ви остане най-накрая един приятен спомен”. С това иронично пожелание първият канцлер на Обединена Германия Ото фон Бисмарк окуражава двадесет и две годишния тогава принц Александър Батенберг да приеме българския престол.
Бисмарк по това време е един от главните подбудители и застъпници за освобождението на България, домакин на Берлинския конгрес и спасител на мира в Европа посредством подписания през 1878 г. Берлински договор. Известен е с това, че след освобождението ни цени високо духа и непоколебимата воля на българите и ги нарича "прусаците на Балканите". Когато Бисмарк си говори с Александър, са минали само две години, откакто руският император Александър ІІ е дал изричното си разрешение младият европейски принц да се запише в Руската армия. Така той участва в Руско-турската война (1877-1878) в състава на Лейбгвардейския Улански полк. Държи се достойно по време на похода на Предния Руски отряд  с командир, генерал-лейтенант Йосиф Гурко  в Южна България, за което е награден с „Георгиевски кръст“ IV степен.
И ето, че на 17 април 1879 година Батенберг е избран от Първото Велико народно събрание след Освобождението за княз на България измежду трима кандидати. Не е минало много време и пред младия владетел идва предизвикателството на сръбската агресия и разразилата се Сръбско-Българска война, която българската войска печели. Но една от най-големите му заслуги е, че по негово време се извършва Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Но не толкова за за живота му искам да ви разкажа, понеже повече за него можете да научите в "Памет: Князът между короната и изгнанието", а за почитта на народа ни към личността му, след като Александър Батенберг издъхва в Грац, Австрия, на 17 ноември 1893 година, едва 36-годишен.

Александър І Батенберг, фотографията е изработена в ателието на Ив.Карастоянов, София, около 1885 г.

Изглед към Мавзолея на Батенберг в началото на ХХ век

Саркофагът в мавзолея малко след полагането на тленните останки на княза

Княз Александър Батенберг І в град Бяла като подпоручик в Руско-Турската война, 20 август 1877 г.

„Като умра, нека бъда принесен в милата България, в тая България, за благото на която посветих най-скъпите си години на живота си и пожертвувах и най-скъпото от живота си - честта си.”
Такова е предсмъртното желание на първия княз на новоосвободената ни държава. Изпълнявайки последната му воля, останките му са пренесени в София. Българското общество, дълбоко признателно на Батенберг за заслугите му към отечеството, в знак на почит решава да изгради специален мавзолей.
Малко известен факт обаче е, че до завършване на мавзолея през 1898 г. тялото на Александър I е положено в ротондата "Свети Георги". Рихард фон Мах, немски офицер на служба в българската армия, разказва за църквата в дните, когато там е положено тялото на бившия княз. Той пише: "Днес вътрешността е облечена с черен плат. Дълбоките ниши в стените крият завоювани сръбски топове; стените са украсени с бляскави оръжия. В средата се издига на четири тънки стълба един балдахин от черно сукно със сребърни краища; в ъглите масивни светилници със свещи. Въпреки числото на свещите, вътре изглежда мрачно; светлите бои на лентите по венците са сякаш потъмнели. Кичести палми са се надвесили над мястото, гдето ще бъде положен ковчегът." Самата Ротонда пък е украсена отвън с национални и траурни знамена, и дори е запечатана в една картина от 1893 г.
В края на 1897 г. мавзолеят вече е готов и останките на княза са пренесени във вечния си дом на 3 януари 1898 г. с държавни почести.
Мавзолеят днес се намира на столичния булевард „Васил Левски” № 81 сред китна градинка. Заема площ от само 80 квадратни метра, а височината му е 11 метра. Построен е по проект на швейцарския архитект Херман Майер, като интериорът е украсен от известния български художник Харалампи Тачев. Така се оказва, че княз Александър Батенберг е единственият български владетел с известен гроб и мавзолей в пределите на страната. Мавзолеят се стопанисва от Националния военно-исторически музей, откъдето се грижат и за посещенията в него.

Мавзолеят на княз Александър Батенберг І в София днес

На уютно и топло сред миналото в Копривщица

Пътуването към миналото понякога е като да се завърнеш в роден дом. Затова всеки път идвайки в Копривщица, сякаш съм си у дома. Пък и времето е любимо, независимо зима, пролету есен или лято, тук винаги е Българското Възраждане. И е уютно, и ми е топло... 

Не само защото именно тук избухва Априлското въстание – финалът на възродителната епопея, с което е свързан и родният ми Панагюрище. А защото е родният град на много велики саотечственици, сред които и нашият голям поет Димчо Дебелянов, за който той пише красноречивата елегия:

„Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне ...
Да те пресрещне майката на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага...
Смирено влязъл в стаята позната,
да шъпнеш тихи думи в тишината...”
И днес Дебеляновата тишина в копривщенските къщи е звучна. (Особено на прословутите Дебелянови вечери.) Между зидовете не остават скрити вечните неща. Докато се разхождам по старите калдаръм, мога да се закълна, че още се чуват стъпки от стари времена. Сигурен съм, в Копривщица отекват в сърцето на всеки българин героични залпове от миналото... Ето го мостът на първата пушка... Паметникът-костница на загиналите... Родната къща на революционера Тодор Каблешков... Или пък тази на воеводата Георги Бенковски... След въстанието той е казал: „В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее!...”
Каква по-голяма поезия от тая?! Изведнъж над българските саркофази се издигат облаци от рози и целият свят отведнъж е позлатен от сиянието на тази изумителна поезия. На нашия славянски народ се е паднало щастието да подари на света тази хубава, приказно хубава "Песен за камбаните"...
Но докато се движа по кривите улички и сокаци, за мен най-важен е изводът, че историята на онази епоха е всъщност една епопея на българската енергия. А тя нямаше да бъде възможна без будители и писатели като Любен Каравелов, без светлината на просвещението, получавано от българското училище, без уникалната роля на българските читалища. Но и без прозорливостта на българските чорбаджий и търговци като Ненчо Ослеков и Петко Лютов.

Всичко това може да бъде видяно и разбрано в Копривщица. Още са тук техните старинни къщи, класното училище, читалището - боядисани в най-ярките и свежи цветове на оптимизма, с високи каменни зидове и тежки дървени порти... В Копривщица са запазени повече от 380 паметници на българската възрожденска култура. И са пълни с живот, от чешмите струи бистра вода – пример за кръговрата на живота. Да, Копривщица е град на оживялото за поколенията Възраждане. Но не е просто музей, и не е единственият.

И слава Богу! Защото какво по-хубаво от това, когато съвремието на интернет, виртуалната любов и електронната комуникация ти дойде до гушата, да има къде да се завърнеш и стъпиш на здрав камък. За да подариш на себе си и другите от духовния дар на предците. За да те помилва полъха от едно българско духовно величие, което е продължавало и ще продължава да се отразява в умовете и в душите, на всички, които са били след възрожденците и ще идват след нас...

А за среща с Възраждането на България, идете още в Клисура, Карлово, Сопот, Батак, Перущица, Мелник, Златоград, Пловдив, Жеравна, Котел, Елена, Търново, Дряново, Трявна, Габрово и разбира се - в Панагюрище! 

Обичаи: Песпонеделник в Широка Лъка

Дойде ли зима и се сещам за сурвакари, за кукери, за рогачи и джумали, и за всякакви предрешени с кожи мъже, със скрити зад маски лица, дрънчащи с хлопатари и вдигащи шум чак до небесата... През цялата зима по села и паланки в България и на различни дати - още от Коледа, та през Васильовден, Сирни Заговезни, чак до пролетта - те правят все едно - гонят злото и изпълняват ритуали за благодат.
В родопското село Широка Лъка например тия кукери се наричат песяци. И излизат на мегдана всяка първа неделя на месец март. А денят, по традиция и от старо време е останал да се казва Песпонеделник. Та, да те прерипне песяк за здраве, както казват родопчани, е гаранция, че цяла година лоша болест или зло няма да те пипне.
Широка лъка се е сгушило в една извивка на долината на едноименната река, откъдето и името му, а старите му и запазени възрожденски къщи са накацали по околните хълмове. Само 16 са километрите от планинския курорт Пампорово и 23 - от Смолян. Старите къщи са в типичния за Родопите архитектурен стил – двуетажни, с еркери и вътрешно дървено стълбище. Повечето стаи са широки, с дървени миндери до стените, прозорците са малки. Най-известни са Сгуровската, Учиковската, Григоровската къща. Селото е прочуто и със съхранения си фолклор. Тук са се родили едни от най-известните певци и гайдари на родопската музика. През 1972 г. в селото е създадено и Националното училище за фолклорни изкуства.
Днес да си песяк в Широка лъка е традиция, и макар в шествието да се включват представители на три поколения от местните фамилии, като че ли всяка година песяците оредяват.
Да ви поразправям и малко за дружината им.  Като всяка кукерска група песяците си имат  "старейшина", "нивеста" (или още "бабица") и няколко "старци". Освен "нивестата" всички други имат маски ("сурьети") от цели овчи кожи, обърнати с вълната навън. Кожите се нахлузват на лицето и имат изрязани две дупки за очите и една за уста. За подчертаване на очите и устата, около дупките има нашити кръгове от червен плат. Някои слагат на устата лукови люспи, които изглеждат като големи и страшни зъби. За да се предаде по-подчертан мъжки вид на лицето се пришиват мустаци и бради. На така направената маска, някои слагат овнешки, пърчови или волски рога. Характерни за външния вид на песяците са и големите гърбици, които се правят с подлагане на възглавници, парцали или слама под дрехата. Тези гърбици предават по-реалистичен вид на "старците". Всички песяци са "въоръжени" със саби, боядисани с червена боя и наречени "спатилки". На пояса си всеки песяк е препасал "татралки" (хлопатари за овце). Старейшината не се отличава външно от останалите песяци. Той началства, определя наказанията на заловените "похитители" на "нивестата" и се грижи особено много за нейната сигурност. "Нивестата" е съпруга на старейшината. Нейната роля се изпълнява от момче или мъж, облечен в женски дрехи от широколъшка носия: вълненик, клашник, пояс, миндил и кърпа на главата. Има забучена в пояса хурка и преде по пътя.
Така пременени, песяците тръгват още от началото на въпросната седмицата да обикалят нощем уличките на малкото селце, за да гонят зимата и болестите. Размахват червените си саби изпод гърбиците от слама, когото срещнат - закачат; всеки трябва да им даде пари за здраве. На връх Песпонеделник същите "старци", понесли своите килограми чанове, звънци, страшни маски и кожи, играят ритуалните танци из сокаците и излизат на мегдана.
И се получава, че цяла седмица в Широка лъка има концерти, изложби, а в неделя предиобед е и карнавалът на кукерските игри. Тези игри през последните години вече се превръщат във фестивал и са основно събитие в туристическия календар на Широка Лъка. На него идват групи кукери и гости от близо и далеч. И е шумно, и весело на този ден в малкото село. Празникът се провежда от незапомнени времена, но в сегашния си вид датира от 1971 година.По съдържание и характер, широколъшките песяци спадат към групата на "старците", която стига до Карлово на север и изток и до към Панагюрско и Момина Клисура на запад. Особено си приличат с обичаите южно от Пловдив - около Асеновград.

Сърцатата джамия на Пазвантоглу във Видин

Видин. Първият голям български град по българското поречие на Дунав. Днес – в най-бедния регион на Обединена Европа, нашият Северозапад. Но не винаги е било така.
Когато го посетих за първи път, някъде малко преди началото на новото хиладолетие, ми направиха впечатление старите сгради от края на ХІХ и началото на ХХ век. Изглеждаха поолющени и неподдържани, но все пак навяваха атмосфера от Виена, Братислава, Будапеща... Значи, имало е и хубави времена.
В края на 2013 г. градът вече изглежда по-другояче. Фасадите на повечето класически сгради са ремонтирани, има нова крайбрежна алея, мостът до Румъния и Калафат вече е построен и работи, в крайречната градина и около цитаделата „Баба Вида” е пълно с живот. Може би защото е празникът на града – Димитровден, а по стара българска традиция на големите духовни празници ние правим панаири – в буквалния смисъл... Но нито за това ще ви разкажа, нито за крепостта, нито за Кръстата казарма, нито за катедралата „Св. Димитър”, нито за разрушената синагога, която някога е била втората по големина на Балканите...
Една любопитна история привлече вниманието ми. Тя е от времето, когато Видин е бил център на един от богатите санджаци на Османската империя. За нея научих покрай джамията на Осман Пазвантоглу...

В първия момент – нищо и никаква сграда с типичното минаре. Да, обаче като се загледах, на върха му не открих традиционния полумесец, а нещо необикновено - стилизиран връх на пика (или сърце). Казват, че затова била единствената в света. Може и така да е, аз поне друга подобна не съм виждал, а бая съм пообиколил. После открих, че има няколко теории за този странен факт. Според едната, пиката вероятно е знакът на войсковата част, към която спадал Осман Пазвантоглу. А според друга – тя изобразява обърнато сърце като израз на несподелена любов. Във всеки случай поставянето на пиката подчертавала независимостта на Пазвантоглу от султана, чийто знак е полумесецът. Според някои Пазвантоглу е посветил джамията на баща си, посечен във Видин по заповед на султана; според други той я е посветил на своята любима българка християнка. Точно това е и по-известната версия. Заради верските им различия  чувствата на влюбените останали несподелени, а и неразбрани от околните. Затова молитвеният храм днес е известен и като "сърцатата джамия".
Любопитен е този Осман Пазвантоглу. Роден е във Видин някъде около 1758 г., произхожда от богато видинско еничарско семейство. На няколко пъти е изселван заедно с баща си Йомер. Успява да стане управител на санджака през 1793 г., напрактика се отделя от централната власт в Цариград и се разпорежда като независим владетел до смъртта си през 1807 г. Затова в края на ХVІІІ-ти век султан Селим III предприема с войската си три похода срещу Видин и на два пъти безуспешно обсажда града. Пазвантоглу успява да спечели три блестящи победи срещу султанската армия...
Сега джамията, построена от Осман Пазвантоглу, се намира в крайдунавския парк, точно срещу Митрополския комплекс в Стария град. Масивната й сграда създава впечатление за двуетажност, въпреки че е само с един етаж. Преддверието е оформено като открита галерия. Молитвеният салон е голям, красив, с изписани фризове и ниши, и е украсен с летвен таван, на който има голяма дърворезбована розета. Има и балкон, предназначен за жените, разбира се.
Джамията може да бъде разгледана свободно от всеки и дори снимана отвътре. В нея работи човек, който може да разкаже историята ѝ, да обясни вътрешните ѝ елементи, да преведе надписите по стените, да покаже библиотеката... Когато Осман построил джамията, в ансамбъла от сгради е имало още медресѐ (училище) и завиѐ (малка мюсюлманска религиозна обител). Но времето е неумолимо понякога. Днес до джамията е останала само допълнителната сграда на библиотеката, чийто купол също завършва с пика, а не с полумесец. Библиотеката е каменна, квадратна постройка и малко прилича на теке. Над входа й е вграден надпис: “Аз, Осман Пазвантоглу, построявам тази библиотека, която съдържа разни скъпоценни книги, от тях посетителят да извлича знания и да благославя покойната ми майка”. Вътре са били съхранявани редки османски ръкописи и старопечатни книги, които днес се пазят в Ориенталския отдел на Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий” в София.

Wallpaper: Античният театър в Пловдив