Тесен път вие
няколко километра от софийското село Долни Лозен нагоре по полите на Лозенската
планина и отвежда до малка тераса под връх Половраг (1182 м н.в.). На нея днес
се намира Долнолозенският манастир „Възнесение Господне”, известен сред
местните и като манастира „Св. Спас”, макар такъв светия да не съществува. В
началото асфалтов, после – черен, но достатъчно утъпкан, пътят вие из гъста,
красива дъбова гора. В манастира казват, че „изкачи ли се човек в този
божествен кът, сърцето му почва да шепти Иисусовата молитва „Господи, Иисусе
Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния”.
Когато пристигаме
обаче, ни посреща само едно добронамерено и игриво куче. Знаем, че манастирът е
женски, но не виждаме нито послушниците, нито игуменията. Майка Агатия обаче е оставила отворена старата църква,
в която горят свещи и дори случайни поклонници като нас могат да се приютят в
неприветливия зимен ден, за да се доближат за няколко минутки до Бога, да разгледат запазените стенописи, дело на
самоковския живописец Никола Иванов Образописов и помощниците му
Христаки Захариев Зографски и Димитър Христов, които през 1869 г. изографисват
за втори път църквата и трите й
купола. Пък и важно е да се знае, че
манастирът е част от Софийската Мала Света гора - средновековен комплекс от 14
манастирски обители, плюс скитове, постници и параклиси, развил се в
околностите на София и заобикалящите я планини в епохата на Второто българско
царство от 1185-1417 г. Тук са отсядали и монаси от Света Гора Атонска.
Основан в ХІІІ
век, към края на ХІV-ти век, когато близката Урвичка крепост и Средец, а с това
и цялата Софийска област падат под ятагана на османското нашествие, манастирът
е разрушен.
Следващите две
столетия той запустява окончателно, но през ХVІІ век е отново възроден и както
научаваме от някои достигнали до нас писмени паметници, като най-старият от тях
е от 1671 г, в манастира се е намирало училище с даскал Яким от София, а
учениците са били от София и софийските села. От други преписки научаваме, че в
периода 1671-1694 г. там са се помещавали книжовна и калиграфска школа. Тук се
преписвали църковни и богослужебни книги, а по тях монасите са оставяли и приписки за важни събития и лица от вре;ето,
а това са важни исторически извори. Но в манастира се и създавали богослужебни
книги. В 1694 г. йеромонах Роман Загорец написва миней за месец шести, когато
софийски митрополит е бил Кириарх Григорий.
През 1737
манастирът става център на Въстанието на архиереите в Софийско и Самоковско.
При подавянето му края на юли и началото на август 1737 г. по заповед на Али
паша Кюпрюлюоглу са избити към 350 софийски граждани, свещеници, монаси и хора
от околните села, включително Самоковския митрополит Свети Симеон Самоковски.
След участието на неговите монаси във въстанието, манастирът "Възнесение
Господне" за пореден път е разрушен от турците.
През 1821 г. Обителта
е възобновена отново върху старите си основи. Изградена е едноапсидна,
еднокорабната манстирска
църква с размери 7 на 14 м. За това и за следващите преустроявания на храма през ХІХ век научаваме от надписа над главната
врата на храма: „Во славу
Свети Троици создан бил тоя храм от старо нов 1821 лето, като дошел отец Игумен
Кирияк монах, родом от Враца, отново го създал с настояние и иждивление свое в
лето 1847. А сега 1868 развали свода и созда трите кубета и го изгради втори
път на 1869 лето “
Трите големи купола са изградени върху старата постройка от майстора Цвятко Тодоров от
радомирското село Жабляно и си стоят
до днес. Те също са изписани от
вътрешната си страна от Образописов.
Стенописите на
храма са запазени в относително добро състояние и тъкмо те са тези, които привличат
поклонници и посетители с богатата си цветова гама и художествено майсторство,
което пък от своя страна прави манастира изключително ценен паметник на
българската култура и изкуство. Друг интересен факт свързан със стенописите е,
че никcде другаде в Софийско не са изобразени в един храм толкова много
български светци и исторически личности. Наред с евангелските сцени Никола
Образописов изрисува и образите на Светиите Кирил и Методий, Михаил Воин,
епископ Марко, Иван Рилски, Евтимий Търновски, Онуфрий Габровски, Константин
Софийски и на свързаните с живота на българите Св. Петка и Св. Неделя. Интерес
представляват също така както изключително реалистичният ктиторски портрет на
игумен Кирияк от 1868 г. така и иконата на Св. мъченик Йоан Владимир Дуклянски,
сръбски княз, женен за дъщерята на цар Самуил, Косара, починал през 1016 г.
Според преданията на местните хора манастирът "Свети
Спас" е бил средище на националноосвободителното движение, като в него е
отсядал дори и Васил Левски. Около Освобождението към него е било изградено
училище с няколко големи стаи и отделно помещение за учителя. До 1900 г.
манастирът е бил мъжки, а след това се преобразува в женски.
В последните години са реставрирани едно от жилищните крила,
монашеските килии и двуетажната гостоприемница, както и един от съществувалите по-рано няколко параклиси. Отскоро на
реставрирания и отново поставен в църквата стар олтар могат да се видят
възстановените оригинални икони от периода 1850–1890 г. Стенописите, намиращи
се в трите купола, са също реставрирани. Цялата външна западна фасада е била
покрита с фрески, които обаче за
съжаление в момента са почти напълно заличени.
Над манастира има
аязмо, до което се прави литийно шествие. Наоколо има и още няколко планински
извора.
Няма коментари:
Публикуване на коментар