На уютно и топло сред миналото в Копривщица

Пътуването към миналото понякога е като да се завърнеш в роден дом. Затова всеки път идвайки в Копривщица, сякаш съм си у дома. Пък и времето е любимо, независимо зима, пролету есен или лято, тук винаги е Българското Възраждане. И е уютно, и ми е топло... 

Не само защото именно тук избухва Априлското въстание – финалът на възродителната епопея, с което е свързан и родният ми Панагюрище. А защото е родният град на много велики саотечственици, сред които и нашият голям поет Димчо Дебелянов, за който той пише красноречивата елегия:

„Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне ...
Да те пресрещне майката на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага...
Смирено влязъл в стаята позната,
да шъпнеш тихи думи в тишината...”
И днес Дебеляновата тишина в копривщенските къщи е звучна. (Особено на прословутите Дебелянови вечери.) Между зидовете не остават скрити вечните неща. Докато се разхождам по старите калдаръм, мога да се закълна, че още се чуват стъпки от стари времена. Сигурен съм, в Копривщица отекват в сърцето на всеки българин героични залпове от миналото... Ето го мостът на първата пушка... Паметникът-костница на загиналите... Родната къща на революционера Тодор Каблешков... Или пък тази на воеводата Георги Бенковски... След въстанието той е казал: „В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее!...”
Каква по-голяма поезия от тая?! Изведнъж над българските саркофази се издигат облаци от рози и целият свят отведнъж е позлатен от сиянието на тази изумителна поезия. На нашия славянски народ се е паднало щастието да подари на света тази хубава, приказно хубава "Песен за камбаните"...
Но докато се движа по кривите улички и сокаци, за мен най-важен е изводът, че историята на онази епоха е всъщност една епопея на българската енергия. А тя нямаше да бъде възможна без будители и писатели като Любен Каравелов, без светлината на просвещението, получавано от българското училище, без уникалната роля на българските читалища. Но и без прозорливостта на българските чорбаджий и търговци като Ненчо Ослеков и Петко Лютов.

Всичко това може да бъде видяно и разбрано в Копривщица. Още са тук техните старинни къщи, класното училище, читалището - боядисани в най-ярките и свежи цветове на оптимизма, с високи каменни зидове и тежки дървени порти... В Копривщица са запазени повече от 380 паметници на българската възрожденска култура. И са пълни с живот, от чешмите струи бистра вода – пример за кръговрата на живота. Да, Копривщица е град на оживялото за поколенията Възраждане. Но не е просто музей, и не е единственият.

И слава Богу! Защото какво по-хубаво от това, когато съвремието на интернет, виртуалната любов и електронната комуникация ти дойде до гушата, да има къде да се завърнеш и стъпиш на здрав камък. За да подариш на себе си и другите от духовния дар на предците. За да те помилва полъха от едно българско духовно величие, което е продължавало и ще продължава да се отразява в умовете и в душите, на всички, които са били след възрожденците и ще идват след нас...

А за среща с Възраждането на България, идете още в Клисура, Карлово, Сопот, Батак, Перущица, Мелник, Златоград, Пловдив, Жеравна, Котел, Елена, Търново, Дряново, Трявна, Габрово и разбира се - в Панагюрище!