Няма нищо гнило в Дания, дори напротив

Нищо гнило в Дания не открих. Дори напротив – репликата на благородника-стражар от „Хамлет” Мерцел, с пълно право мога днес да изрека за нашата България. Докато в Дания, освен че „въздухът пощипва” със скандинавска свежест и слънцето наднича от ниския си хоризонт, като разпръсква цвят на залез, всичко друго май е повече от в ред. Така ми се пристори. „Да я закриля Бог!” – ще взема думички назаем от Хорацио…
От Хелзингьор, където ни остави фериботът, до пищният и кралски Копенхаген с уклон някакъв в хипарството (Любов и свобода, а не война! – винаги съм тачел този лозунг, припомнен ми в Кристияния), всяко кътче е премислено, преметено и подредено; кокетно и прилежно, без поза и надутост. А имат, Бога ми, датчаните и основание, и право да си вирнат носовете дори над облачните небеса – кралството им е над 12 века вече. И цялата история е вплетена в учудваща модерност – от утопичната (за нас) инфраструктура, до хорската нагласа най-накрая. Та, думата ми е за датчаните – едни такива ведри и спокойни, сигурни във себе си, може би защото във ума си са широки. Противно на балканското очакване за онази пуста, северна суровост; и като контрапункт на наш`та мрачност, защото май суровите сме ние. Поне в очите ми така е.
А в Йоресунд потомците на „страшните” викинги – даните, през средните векове са започнали да издигат (и още го строят) един прекрасен град от замъци и кули, защитени от множество канали, като започнем от емблематичния Нюхавн. Това е столицата Копенхаген. Готическа и ренесансова архитектура, скулптури като в галерия на открито… Градът направо е от приказка на Андерсен. Впрочем – той не случайно е датчанин.
Та, затова и съвсем нарочно мойта приказка във Копенхаген започна съвсем буквално от „Малката Русалка” и завърши в чудото на райския „Тиволи” с крясъци и смях от ужас и най-искрен кеф.
И нищо гнило в Дания не открих. Дори напротив… „А колкото до мен, аз тъжен свойто щастие прегръщам”, понеже вече се завърнах. (Жив да си ми, Фортинбрас!)

Текст и снимки Стоян Радулов

Върхове с името Панагюрище има в Кавказ и в Антарктида

На южния остров Гриниуич се извисява и рид, кръстен на Оборище

Скалисти и много по-високи от Мусала и Вихрен върхове с имената Панагюрище, Пещера, Батак и Пазарджик има в Софийския хребет на Северен Кавказ – един свят на високоалпийски релеф, стръмни канари, седловини и даже ледници. Невероятно, но факт.
Почти непристъпните твърдини са се окичили с тези имена по времето на крепката българо-съветска дружба, когато беше на мода побратимяването на градове, окръзи и краища. По тази сила Панагюрище е град-побратим с руския Пятигорск, в Ставрополския край – курортен град в Предкавказието. Впрочем, тъкмо той и близкият град Минеральные воды са най-удобните изходни пунктове и за изкачване на връх Панагюрище. Но затова са необходими няколко дни преход пеша и стабилни умения по алпинизъм.
Връх Панагюрище е висок 3073 м. н.в. и се намира току под връх София (3640 м.) в хребета, чийто пикове носят почти само български имена. Малко по на запад от тази група върхове е този с името Пазарджик (3184 м.), а още по-нататък по хребета се редят връх Пещера, връх Септември, връх Батак...
Приятелските отношения между градовете Панагюрище и Пятигорск са установени през далечната 1972 година. Побратимените два града са поддържали дружеските си отношения през годините чрез официални визити на делегации по повод чествания на исторически събития и специални годишнини, организирани ученически посещения  на обменни начала и множество частни визити. Неподвластна на каквито и да било политически промени, връзката между Панагюрище и Пятигорск се е запазила вече четиридесет и две години. Най-големият универсален магазин в Пятигорск също носи името на Панагюрище. Има още ресторант, улица... А последното споразумение за установяване на побратимени връзки между Панагюрище и Пятигорск бе подписано на 4 март 2013 г. от кмета Никола Белишки и от заместник-председателя на Думата на град Пятигорск Василий Бандурин. Като този път то е безсрочно.

Но любопитностите не свършват дотук. Хълм и рид на южния антарктически остров Гринуич носят съответно имената Панагюрище и Оборище. Гринуич е съседен на по-големия Ливингстън, на който пък е българската антарктическа база. Всъщност, почти всички имена на георгарфски форми на Южните Шетландски острови носят български имена, просто защото се проучват от нашите учени, изпратени там от Антарктическия ни институт.
На о. Гринуич Панагюрище е скалист хълм с височина 150 м, показващ се от ледената шапка на Дряновските възвишения.  Разположен е в ледника Якоруда. Оборище пък е скалист рид с дължина 1.7 км, ширина 950 м и височина 340 м в югозападния край на Брезнишките възвишения на същия остров. Свободната му от лед площ е само 138 ха.  Интересно е, че районът му е бил посещаван от ловци на тюлени още през ХІХ век. Топографското проучване и на двата обекта е осъществено от експедиция „Тангра” през сезон 2004/05, а са картографирани през 2009 г. Наименованията им са получили одобрения на 4 ноември 2005 г.

Текст Стоян Радулов
_________________________
Карта Л. Иванов:  Антарктика: Остров Ливингстън и острови Гринуич, Робърт, Сноу и Смит. Мащаб 1:120 000. Троян: Фондация Манфред Вьорнер, 2010. (Първо издание 2009.); схема Вершины Софийского хребта, автор Андрей Дергачёв, инструктор по алпинизъм, източник risk.ru / На картата и схемите върховете и ридовете са посочени с жълти стрелки

Возкресението на Клисурския монастир / късометражен документален филм

„Манастирите не са места, на които да се възхищаваме само на тяхната физическа красота. Преди всичко това са места на подчертано божие присъствие, което е твърде осезателно за всяка една чиста душа. Манастирите са места, които свързват Земята с Небето”. Това разказва архимандрит Антим, протосингел на Видинската митрополия в късометражния документален филм "Возкресението на Клисурския монастир", посветен на място, където обичам да се завръщам.
Точно такова мистично, привличащо и успокояващо ме място е и Клисурският манастир край село Бързия в Берковския Балкан. Обителта посветена на светите братя Кирил и Методий, но съдбата й не винаги е била добра към нея... Днес обаче манастирът е възкръснал обновен и населен с монахини, българки от Македония...
Но, стига толкова... Приятно гледане ви желая.
 
 
Сценарист и режисьор на "Возкресението на Клисурския монастир" е Стоян Радулов, текста чете Мариана Лечева, оператори са Станимир Чернев, Питър Костов и Живка Петракиева, монтажът е на Татяна Михайлова, звукът - на Борислав Дрянков, а продуцент - Георги Крумов.

Още за манастира - в тази свързана с него публикация

Травертиновата приказка на Плитвичките езера

16 езера и десетки водопади, които ги свързват през травертинови прегради - изумрудено синьо-зелена вода, гъсти широколистни гори и един див свят, опазван повече от столетие. Това са Плитвичките езера в област Лика, Хърватска - обявени за Национален парк (300 кв. км. защитена територия) и един от обектите в Списъка на световното природно и историческо наследство, опазвано от ЮНЕСКО. Мястото не подлежи на описание. В пълнота може да бъде разгледано поне за седмица...

Из лазурната Далмация. Спирка 1: Шибеник

Цъфтящите зокуми - големи като дървета, винаги са ме изумявали и са карали очите ми да се ококорят от възхита; а в лазурната Далмация те са в комбинация с палми и цял куп още средиземноморски видове - нали все пак това тук е Адриатика. В град Шибеник се сблъсквам с първата от дълга поредица за мен малки Венеции - с венецианския замък над крайморската алея и скритата зад него мрежа от тесни улички, някои от които минаващи и под сградите. А катедрала "Св. Якоб" (произведение на изкуството и обект на ЮНЕСКО) и околните обсипани със статуи площадчета даже са приютили (като за подарък) три сватби, на едната от които пеят т.нар. "капи" - група мъже, изпълняващи акапелно далматински песнопения. За мен това е симпатичен и изумително красив, приказен свят, скрит зад зелените капаци на някакъв малък прозорец. Зад който започва голямата приказка... В която си пожелавам да се върна.

Родопски простори

В сърцето на Родопите всеки път оставям моето сърце и всеки път се връщам да го търся и то пак остава тук - сред безбрежните вълнисти гори, сред тези простори, сред този кристално син въздух; търкаля се по калдъръмените сокаци на Широка лъка и пее от Турлата над Гела, скача от кулата на Снежанка и се хвърля под Чудните мостове, за да се скрие от мен завинаги... Родопа е завинаги.