„При всеки поглед нови красоти, тук весели долини, там планини гиганти, земята пълна с цвете, небето със брилянти, Отечество любезно, как хубаво си ти!... Ти рай си, да; но кой те тебе оценява? Не те познават даже децата ти сами и твойто име свято не рядко ги срами!...Ох, аз ще те обриша от калта и в твоя чистий блясък ще те покажа, и с удара на твойта красота аз хулниците твои ще накажа...” Иван Вазов

Няма нищо гнило в Дания, дори напротив


Нищо гнило в Дания не открих. Дори напротив – репликата на благородника-стражар от „Хамлет” Мерцел, с пълно право мога днес да изрека за нашата България. Докато в Дания, освен че „въздухът пощипва” със скандинавска свежест и слънцето наднича от ниския си хоризонт, като разпръсква цвят на залез, всичко друго май е повече от в ред. Така ми се пристори. „Да я закриля Бог!” – ще взема думички назаем от Хорацио…
От Хелзингьор, където ни остави фериботът, до пищният и кралски Копенхаген с уклон някакъв в хипарството (Любов и свобода, а не война! – винаги съм тачел този лозунг, припомнен ми в Кристияния), всяко кътче е премислено, преметено и подредено; кокетно и прилежно, без поза и надутост. А имат, Бога ми, датчаните и основание, и право да си вирнат носовете дори над облачните небеса – кралството им е над 12 века вече. И цялата история е вплетена в учудваща модерност – от утопичната (за нас) инфраструктура, до хорската нагласа най-накрая. Та, думата ми е за датчаните – едни такива ведри и спокойни, сигурни във себе си, може би защото във ума си са широки. Противно на балканското очакване за онази пуста, северна суровост; и като контрапункт на наш`та мрачност, защото май суровите сме ние. Поне в очите ми така е.
А в Йоресунд потомците на „страшните” викинги – даните, през средните векове са започнали да издигат (и още го строят) един прекрасен град от замъци и кули, защитени от множество канали, като започнем от емблематичния Нюхавн. Това е столицата Копенхаген. Готическа и ренесансова архитектура, скулптури като в галерия на открито… Градът направо е от приказка на Андерсен. Впрочем – той не случайно е датчанин.
Та, затова и съвсем нарочно мойта приказка във Копенхаген започна съвсем буквално от „Малката Русалка” и завърши в чудото на райския „Тиволи” с крясъци и смях от ужас и най-искрен кеф.
И нищо гнило в Дания не открих. Дори напротив… „А колкото до мен, аз тъжен свойто щастие прегръщам”, понеже вече се завърнах. (Жив да си ми, Фортинбрас!)



Текст и снимки Стоян Радулов

Няма коментари:

Публикуване на коментар