Ако някога сте пътували из Средногорието, до Панагюрище или Златица, няма как да не сте чували за малкия планински курорт Панагюрски колонии. В книгата си „Княжество България” Константин Иречек пише: „Няма другаде тоя разкошен тъмнозелен венец, който се извива над Панагюрище. Няма друга планина с такава заоблена форма, с такива улегнато-извити линии, с такива китни гори и цветисти поляни. Леснодостъпна, нежна, тиха, кротка и гостоприемна е Същинска Средна гора. От върха Братия се открива такъв просторен и великолепен изглед, какъвто няма втори в Европа.” И прав е бил пътешественикът... Пък и панагюрци, известни със своята практичност, не оставят природата само за „убавиня”, както казват сами. Сред това горско и нископланинско великолепие в началото на ХХ век намира своето място първата лятна детска колония.
Та, за началото ще ви разкажа сега, провокиран и от няколко стари картички от 20-те и 30-те години, когато всичко наоколо е било „девствено”, а туризмът – в „проходилка”.
Осемнадесет години преди излизането на Женевската декларация за правата на детето от 1923 г., Илия Янкулов, тогава учител в Панагюрище, през 1905 г. дава идеята за основаване на лятната детска колония. Резултатите от направената сред 1060 ученика анкета показва, че 67% от учениците не са напълно здрави. Учителят Атанас Кирилов прави публично достояние изнесените факти. По инициатива на околийския хигиенен съвет и с подкрепата на кмета Георги Дедев и панагюрски общественици, местните законодатели приемат предложението за изграждането на лятна детска колония. Ентусиазмът на панагюрци е невиждан. Коларите превозвали нужните за строежа камъни безплатно, дърводелците набавяли материал от общинските гори, дарявали се керемиди и вар, събирали се помощи за обзавеждане на колонията. Така първата група от нуждаещи се деца от бедни семейства летува на Колониите през лятото на 1907 година.
Около старото блато, даващо началото на река Медетска, постепенно се появяват малки вилички, по околните баири и слънчеви поляни се строят малки хотели и почивни станции. Легендата разказва, че по време на Османското робство в мочурището минаващ турчин затънал заедно с коня си. Затова пребиваващите наоколо го нарекли с хулното название “читак” и оттогава мястото носи името “Читашки гьол”. По тия места в хайдушкия си период е върлувал и Орчо войвода. Тук е причаквал турските кервани, минаващи през богатото Панагюрище, за да ги обира и да спастря париците и стоката „за каузата” на бъдещото Освобождение...
Блатото в центъра на селището днес е превърнато в красиво изкуствено езеро с малък парк около него. Колониите са разположени на 1050 м надморска височина в южните склонове на Централна Същинска Средна гора, на 15 км северно от Панагюрище и горе-долу същото разстояние, но южно от Златица.
Благоприятният климат, изобилието на букови гори, обширните поляни и самобитната красота на природата са предпоставка през първата половина на ХХ век курортът да се разрасне и да стане популярен сред градската буржоазия на София. Започва да се конкурира дори с Чам кория, днешният Боровец. През 20-те години Колониите на панагюрци са предпочитано място за лятна почивка. Строят се лятната учителска станция, множество частни вили, прокарана е и телефонна линия.
След извършени геолого-проучвателни работи обаче, през 1961 г. започва строителството на Минно-обогатителния комбинат ”Медет”, официално открит през декември 1964 г. Така курортът се преобразява в миньорско селище, населено предимно с млади хора, дошли от всички краища на България за работа в тогавашния национален обект. Селището „оживява” и по думите на панагюрския поет Андрей Каменградов, който прекарва много от дните си там, “мечтите дишат, мечтите живеят”. Набързо се строят бараки и паянтови блокчета. Изникват детска градина и училище, а години по-късно – и културен дом. Преди миньорския, тук кипи бригадирски труд. Но се трудят и трудоваци (хора, наказани от тоталитарната власт с трудова повинност, включително бивши лагерници от Белене) или войници. „Реално съм изтърпял 3650 дни трудова повинност през годините 1951, 1952, 1953, 1954, 1955, 1956, 1957, 1958, 1959, 1960”, например разказва Димитър Баталов в биографичния си фейлетон „Моите сезони” (на малката снимка). На Колониите той е отбил и военната си повинност.
