Другите за нас, българите

"Една от историческите заслуги на българите е тази, че задържаха успешно няколко века турците далече от сърцето на Европа. Те платиха прескъпо с кръвта си, с вярата си, свободата си и упадъка на брилянтната им култура по онова време."
Проф. Санте Грачоти, историк от Италия

"Нима не е чудо смелостта на въстаналите срещу Империята (Османската) завладени български хора?"
Ханс-Кристиан Андерсен в своя "Дневник"

"...И чуждите завоеватели не можаха да победят тази ДЪРЖАВА НА ДУХА, защото в защита на българския народ в плътен строй стояха българският език, писменост и култура!... Българската държава на Духа се простира от Балтийско море до Тихия океан и от Северния ледовит океан до Индийския".
"...вие сте най-древната от съществуващите днес културни нации и то не само в Европа, но и в света. Миналото погълна античността, древния Рим, Гърция и т.н., но България остана като жива отломка от древната европейска култура, най-древната ...отломка.
И затова трябва да я съхраним, та днешна България да не бъде само последна отломка от миналото, но и първата от бъдещето – първата култура, която ще прекрачи в третото хилядолетие и ще понесе културата към бъдещето..."
Академик Дмитрий Лихачов, историк от Русия

„Българската държава е люлка на европейската култура и цивилизация.”
Президентът на Франция Шарл де Гол през 1962 г.

"Богомилите създават Европейското възраждане"
Франсоа Митеран, президент на Франция

"Старобългарският език е станал културен език на всички православни славяни. Той е първият държавен литературен език в Средновековна Европа дълго преди възникването на европейските литературни езици - немски, френски, италиански, английски, руски."
Проф. д-р Ото Кронщайнер

"България, съхранявайки делото на светите братя Кирил и Методий, е заслужила не само уважението на останалите славянски народи, но и на цялото човечество, изтъквайки на преден план истинския смисъл на думите напредък, човечност и култура.  Българите не просто съхраняват делото им от унищожение, но го развиват старателно и превръщат в световно културно наследство."
Роже Бернар

„Цар Симеон бе Карл Велики за България, но по-образован от нашия Карл Велики и много по-щастлив от него, защото положи основите на една национална литература."
Проф. Алфред Рамбо, историк от Франция

"Българите бяха оня народ, който допринесе най-много за организиране и оформяне на цивилизацията на цяла Източна Европа. Прабългарите са организирали българо-славянските племена в една нация, в която българският дух и култура са останали подкваса за вечни времена".
Проф. Геза Фехер - византолог от Унгария, изследвал също историята на древните българи и маджари, както и историческите връзки между тях. Негово дело са трудовете "Военното дело на прабългарите” и „Облеклото и оръжието на старата българска войска".

"Те, българите, някога бяха най-справедливия от всички народи и от всичко на света почитаха най-много тези добродетели и сами достигаха голяма слава, а градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно."
Из византииски тропар от 999 година

"Украинците, а също така и белорусите, и руснаците, всички си спомняме, че писмеността, културата ни и православната християнска вяра произхождат от България. Искам да припомня и факта, че двамата първи украински патриарси са етнически българи – Григорий Цамблак и Киприан".
Вячеслав Похвалски, посланик на Украйна в България

"Българската средновековна култура е сред седемте цивилизации в световната история, които играят ключова роля в обмена на ценности и идеи между Изтока и Запада"
Шигиоши Матсуяма, японски историк

"Само в Рая женската красота надминава тази на българските жени."
Адалудин Мухаммад Балхи, персийски (ирански) поет от XII век

"Българите са в ядрото на европейската цивилизация."
Проф. Норман Дейвис, историк от Англия. С много факти, той доказва, че България е най-старата нация на Стария континент

"Трябва да се признае, че съществува дълбока връзка между Източна и Западна Европа в областта на културата и заедно с това да се подчертаят изключителните заслуги на българите в прехвърлянето на нови културно-цивилизационни импулси към Запада от дълбока древност."
Проф. Хари Салман, Нидерландия. Преподавател по Културна история на Европа в университетите в Лайден, Хага и Карловия (Прага), полиглот

"Ти да видиш!": Контражурните приказки на Джон Маршал

Творецът доказва, че можем сами да бъдем господари на пейзажите си... С находчивост той изумителни композиции и често изненадващи внушения...

   

Ето как един креативен творец доказва, че можем сами да бъдем господари на пейзажите си. Името му е Джон Маршал (John Marshall). Той е също така филмов продуцент, носител на „Еми“, писател и автор на мемоара „Широко отворен свят“. Днес неговата страница Sunset Selfies (Селфита на залез) е интернет сензацията, с която Маршал ще бъде запомнен най-ясно. Идеята за проекта води началото си от едно лято, което Маршал прекарва в малка къща на остров Фрай в Мейн. 

В своя блог творецът споделя пейзажи, където главни действащи лица са... картонени фигурки, които самият той е сътворил ръчно. Похватът му с кадри в контражур (кадри срещу по-меката слънчева светлина, които подчертават силуетите) е основен именно за да направи очертанията на обектите ясно изразени и реалистични. Така Маршал може да жонглира с котки, да яхне омар, да разговаря с президента Тръмп или да предлага брак на... леопард. 

Както подсказва името на страницата, залезите са другият основен акцент, който носи цветното настроение във всеки кадър и факторът, чрез който техниката контражур може да бъде приложена безпроблемно. Снимките с нестандартни композиции оживяват и заради словесните истории, които създателят им споделя като анотация под всеки пост във Фейсбук.

Текст: Стоян Радулов. Снимки: Джон Маршал / John Marshall

Джон Маршал доказва, че можем сами да бъдем господари на пейзажите си, като използва похвата на контражура. И така постига изумителни композиции и често изненадващи внушения...

🤩💚🏠🏡🏘💛

Ти да видиш! Имало и такива неща! 🤩 Ако ти е било интересно и си научил/а нещо ново, сподели с приятели и ела да видиш още!

🤩💚🏠🏡🏘💛

В социалните мрежи:

#любопитни #идеи #факти #посоки

#curious #ideas #facts #directions

#John Marshall #USA #photography #art

#Джон Маршал #САЩ #фотография #изкуство

България - така се казват град и планина в Италия, които носят името още от V-ти век

Вероятно ще бъдете доста изненадани да прочете това, но за някои историци у нас то е стара истина. Според тях българите не сме тюрко-азиатски народ, а сме част от пеласгите – старото население на Балканите, Апенините и Мала Азия още преди пристигането на елините, което население античните автори (предимно елини) наричали не пеласги, а с презрителното траки. Всъщност терминът "траки" не е етноним, а е общностно название, характеризиращо над 80 сродни племенни групи, с което общностно название гръцките пришълци са наричали автохтонните неелинизирани народи на Балканите в периода на еленизма. На гръцки нарицателното "траки" е добило значение на "необразовани", "диви", "варвари", "неелини". Та, според подкрепящите тази теория, колкото и еретично да звучи – така терминът "траки" е неприложим за историографията. Т.е. все едно да обявим, че в XV-XIX век на Балканите не е имало българи , а "гяури", само защото османските дефтери наричали поробеното население по този презрителен начин.
Та в този ред на мисли, ще ви разкажа за едно особено интересно място в съвременна Италия, което чисто и просто повече от 15 века носи името България. А именно Monte Bulgheria .
Става дума за малък планински масив с името България, който се намира в провинция Салерно, област Кампания, Южна Италия.  Той се издига само на няколко километра от Средиземно море – между него и долината на река Mingardo Bussento, в Национален парк Cilento. Името Bulgheria, според самите италианци днес (виж Wikipedia, l'enciclopedia libera – италианският вариант на Уикипедия) идва от български заселници, които дошли по тези места преди 500 година след Христа. Забележете – два века преди познатото ни пристигане на Аспарух отсам Дунав...
Току в подножието на планината България се намира и градчето Celle di Bulgheria (селището на България), взело името на самата планина.  „Celle” идва от стария етруски език и е сравнимо с пеласгийската (тракийска) дума сели(с) (selis) - място за сядане (село, селище, поселение) и със старобългарската дума "сел" – седя, откъдето и съвременната българска дума село, селище. Любопитно нали!? И предизвикващо много въпроси към съвременната историческа наука, както и предизвикателство към тези, които я правят достижение на българския народ днес...
Но да се върнем на Monte Bulgheria и Celle di Bulgheria в Италия.
Планината България гледана от север, изглежда като огромен лъв сякаш легнал за почивка, с очи, обърнати на изток. Жителите на общините в подножието му и досега смятат, че лъвът е там, за да ги защитава. През 1959 г. италианският поет Ferdinando Palazzo от близкия град San Giovanni a Piro посвещава на планината България красиво стихотворение.
Най-лесният път към планината тръгва тъкмо от градчето Celle di Bulgheria. Маршрутът е достъпен пеша или с автомобил. Има и алтернативен, само пешеходен маршрут – по-кратък, но и по-труден. Двата маршрута се съединяват на платото, откъдето най-високият връх на масива, наречен Tozzo del Mojo и висок 1225 м н.в. е съвсем близо. По пътя до града от него са само 11 километра.
Самото градче пък е удивително малко – с около 2000 жители, чийто брой варира през годините, но е сравнително постоянен. В него забележителни са две неща – старият каменен площад Palazzo De Luca и църквата, посветена на Madonna della Neve или (Мадоната на снега) с олтар от 1700 г., изработен от мрамор в ярки цветове - бяло, червено, оранжево, синьо и тъмно зелено.
В историята на селото пише, че българите са обитавали тези земи, достигайки до полите на планината България. Много след тях, по време на Средновековието, тук се заселили гръцки монаси, които образувли много светилища и параклиси в карстовия масив на планина – има се предвид скални манастири... От този момент започнало и по-голямото заселване на други народи в земите, населени първо от българи.
И още нещо любопитно – в планината има пещера, известна като "Grotta della Madonna", защото местен скулптор е издялкал образа на Богородица, използвайки един от сталагмитите за основа. Другото е, че местните хора имат култ към Света София, на която има няколко оброчни светилища в планината и която е дала името и на съвременната българска столица на Балканите – София .

Автор Стоян Радулов, снимки Marino Casini

Важни събития в Celle di Bulgheria са:
14 май – празникът на Света София (Fiera di Santa Sofia Poderia)
15 юни – празникът на Сан Вито  (Fiera di San Vito)
Август – когато през целия чесец се организират художествени изложби и културни събития 
05 Август – празникът на Господарката на снега (Fiera Madonna delle Nevi)

Върхове с името Панагюрище има в Кавказ и в Антарктида

На южния остров Гриниуич се извисява и рид, кръстен на Оборище

Скалисти и много по-високи от Мусала и Вихрен върхове с имената Панагюрище, Пещера, Батак и Пазарджик има в Софийския хребет на Северен Кавказ – един свят на високоалпийски релеф, стръмни канари, седловини и даже ледници. Невероятно, но факт.
Почти непристъпните твърдини са се окичили с тези имена по времето на крепката българо-съветска дружба, когато беше на мода побратимяването на градове, окръзи и краища. По тази сила Панагюрище е град-побратим с руския Пятигорск, в Ставрополския край – курортен град в Предкавказието. Впрочем, тъкмо той и близкият град Минеральные воды са най-удобните изходни пунктове и за изкачване на връх Панагюрище. Но затова са необходими няколко дни преход пеша и стабилни умения по алпинизъм.
Връх Панагюрище е висок 3073 м. н.в. и се намира току под връх София (3640 м.) в хребета, чийто пикове носят почти само български имена. Малко по на запад от тази група върхове е този с името Пазарджик (3184 м.), а още по-нататък по хребета се редят връх Пещера, връх Септември, връх Батак...
Приятелските отношения между градовете Панагюрище и Пятигорск са установени през далечната 1972 година. Побратимените два града са поддържали дружеските си отношения през годините чрез официални визити на делегации по повод чествания на исторически събития и специални годишнини, организирани ученически посещения  на обменни начала и множество частни визити. Неподвластна на каквито и да било политически промени, връзката между Панагюрище и Пятигорск се е запазила вече четиридесет и две години. Най-големият универсален магазин в Пятигорск също носи името на Панагюрище. Има още ресторант, улица... А последното споразумение за установяване на побратимени връзки между Панагюрище и Пятигорск бе подписано на 4 март 2013 г. от кмета Никола Белишки и от заместник-председателя на Думата на град Пятигорск Василий Бандурин. Като този път то е безсрочно.

Но любопитностите не свършват дотук. Хълм и рид на южния антарктически остров Гринуич носят съответно имената Панагюрище и Оборище. Гринуич е съседен на по-големия Ливингстън, на който пък е българската антарктическа база. Всъщност, почти всички имена на георгарфски форми на Южните Шетландски острови носят български имена, просто защото се проучват от нашите учени, изпратени там от Антарктическия ни институт.
На о. Гринуич Панагюрище е скалист хълм с височина 150 м, показващ се от ледената шапка на Дряновските възвишения.  Разположен е в ледника Якоруда. Оборище пък е скалист рид с дължина 1.7 км, ширина 950 м и височина 340 м в югозападния край на Брезнишките възвишения на същия остров. Свободната му от лед площ е само 138 ха.  Интересно е, че районът му е бил посещаван от ловци на тюлени още през ХІХ век. Топографското проучване и на двата обекта е осъществено от експедиция „Тангра” през сезон 2004/05, а са картографирани през 2009 г. Наименованията им са получили одобрения на 4 ноември 2005 г.

Текст Стоян Радулов
_________________________
Карта Л. Иванов:  Антарктика: Остров Ливингстън и острови Гринуич, Робърт, Сноу и Смит. Мащаб 1:120 000. Троян: Фондация Манфред Вьорнер, 2010. (Първо издание 2009.); схема Вершины Софийского хребта, автор Андрей Дергачёв, инструктор по алпинизъм, източник risk.ru / На картата и схемите върховете и ридовете са посочени с жълти стрелки

Тайните на съкровището от могилата „Мрамор” край Панагюрище

Тук е открито погребението 

на тракийски вожд с богати дарове

Обща снимка на находките (вляво) и Фалера 3 (на снимката вдясно)

Макар и встрани от големите пътища в древността и Средновековието, Панагюрският край изминава свой ранен исторически път на развитие. В околностите на града се намират редица археологически паметници - следи от древното минало. Десетки надгробни могили свидетелстват за тракийските племена, живели някога по тези земи. В една от тях - могилата "Мрамор" е разкрито погребение на тракийски вожд с богати гробни дарове от епохата на елинизма - IV-III в.пр.Хр. Недалеч от „Мрамор”, в местността Мерул е открито и световно известното Панагюрско златно съкровище.
Откритието на „Мрамор” през 1903 година е случайно. Намерени са сребърни апликации, чийто произход и предназначение са дискусионни. Гарнитурите са делят на две части: едните за щит, а другите за конска амуниция. Датирани са от VІІ до ІV век преди Христа. Тези за щита са изработени от сребро. В центъра им е стояла голяма продълговата апликация с височина 32 см, украсена с човешки и животински фигури, изобразени наивно. И апликациите от гарнитурата за конска амуниция също са от сребро и са датирани към V век преди Христа. Те са десет: две кръгли големи с диаметър 5,5 сантиметра и осем четвъртити плочки. Видът на четвъртитите и досега не позволява със сигурност да се определи какво точно представляват - апликации за конска амуниция или фалери за щит или броня.

Но да разгледаме сребърните апликации подробно.

Фалера 1

Едната фалера е кръгла с умбо в центъра. Украсена е с животни, разположени в кръг около умбото. Като стил телата са предадени обобщено с опростени обеми. Основното средство е линията, която описва формата. Това са характерни стилови черти на торевтиката в Тракия. Митологичен сюжет представлява характерна сцена от типа космограма чрез зооморфен код. Tрите зооморфни образа - лъв, глиган и хищна птица се срещат при "световната со”/"дървото на живота", обозначено чрез палмета. Зооморфно е предадена вертикалната и елемнтната структура на космоса, тъй като глиганът кодира долната зона/водата, лъвът - средната/огъня и птицата - горната/въздуха. В тракийската иконография подобни образи се срещат често. Най-близка иконографска аналогия е другата апликация от „Мрамор” моглиа, както и еблемите в тракийските шлемове и гобелета. Производството е местно.

Фалера 2

И втората фалера е кръгла с умбо в центъра. При нея животни са разположени в кръг около умбото. И тук митологичният сюжет е като космограма чрез зооморфен код.

Третата фалера е кръгла, но вече е апликация за конска амуниция. Полето е оградено с три пластични ивици (На снимката най-горе). В центъра е сцената на борба на млад мъж с лъв. Формите и пропорциите на фигурите на животните и човека издават ръката на опитен гръцки майстор от ранноелинистическата епоха. Борбата е представена с голямо напрежение, което се отразява и върху състоянието на мускулите. Според сюжета в централната сцена трябва да видим борбата на Херакъл с немейския лъв. Гръцкият герой е представен по обичайния начин: той е гол и само задушава с голи ръце животното. Под сцената с точки е набелязан теренът. Битката с чудовището или хищникът отговаря на ценностното изпитание на героя и е основна тема в царската идеология на траките.
Като предметна форма и сюжет най-близки аналогии фалерата намира в две кръгли апликации от с. Долна Козница и от "Колекция Братя Бобокови", както и във фалерите от Бабина могила (Украйна). Произходът на сцената трябва да търсим в иконографията на гръцки монети и геми от V-ІVв.пр.Хр. Но производството й също е местно.

Апликация с лика на Аполон

В съкровището от Мрамор има и правоъгълна апликация с лика на бог Аполон – голобрадата мъжка глава, изобразена фронтално. Образът е изпълнена в духа на гръцките художествени норми: чертите отговарят на естетическия идеал и са предадни с вярност към природната форма. Тук Аполон е увенчан с лавров венец. Той е сред царските божества на траките. Котис І се представя като син (може би мистериален) на бога. Възможно е Аполон да е бил отъждествяван с Хелиос – в един от митовете се говори, че Орфей се изкачвал всяка сутрин на върха на планината Пангей, за да посрещне слънцето, което той пръв започнал да нарича Аполон. В тракийската иконография образът на бога се среща във фиали от Рогозен, както и върху дясната врата на гробницата от могилата  „Голяма Косматка”. Производството е  гръцко.

Начелникът във вид на двойна брадва - лабрес

Начелникът е с плоска основа във вид на двойна брадва, заобиколено от ивица перли. Принадлежи към местния тракийския стил. Фигурата на героя е изпълнена чрез отбелязване на контура, детайлите с дребни перли, а на лъва е изпълнена в духа на тракийския животински стил. Има влияние от традициите на иранското изкуство от VІІ-ІV в.пр.Хр. Фигурата на героя е изобразена в ход наляво, докато сирената е обърната надясно. Двата персонажа са разположени симетрично от двете страни на централната розета. Митологичният сюжет представлява Херакъл, който е различим по тоягата, която носи в ръка. Той е представен след победата над лъва, който го следва, вероятно завързан. За разлика от героическата голота, както обикновено той се представя в гръцкото изкуство, тук той е свръхоблечен, тъй като дрехата е основен материален знак за социален престиж. Затова дори и сирената е облечена. Сирената може би се възприема в качеството на Муза, възпяваща подвизите на героя, тъй като е с лира в ръка.
Като предметна форма начелникът принадлежи към най-разпространените апликации от този тип в Тракия (най-близките паралели са находките от „Хомина” могила, Розовец, Симеоновград, Старосел – „Пейчова” могила). Образите на Херакъл и сирена са широко известни в тракийската иконография.

Впрочем, находките от Мрамор могила край Панагюрище кореспондират пряко и с подобни предмети от съкровищата край Летница и Луковит, както и с някои находки от Чаталка.
Разкритията на могилата „Мрамор” за пореден път доказват, че върховните жреци на скалните светилища при траките са били тракийските царе – обожествявани още приживе.  Било е естествено да се погребват всред олтарите-жертвеници. Приближените им изсичали в скалата гробници с куполовидна форма. Елипсовидният отвор затваряли с каменна плоча. Затрупвали строежа с пръст. По този начин връзката между земното и отвъдното се материализирала.

Текст Стоян Радулов, снимки от Институт за изследване на изкуствата при БАН
_____________________
Използвана литература:  
Филов, Б. 1919. Паметници на тракийското изкуство; Маразов, И. 1992. Мит, ритуал и изкуство у траките. София. УИ "Св.Кл. Охридски"; Венедиков, И., Т. Герасимов. 1973. Тракийското изкуство. София. Български художник: № 310; Маразов, И. 1994. Митология на траките. София.

В 10 града в България стъпват по ул. „Панагюрище”

Елате на улица „Панагюрище”. Ама не в бунтовния град. А на други 10 места в България. Защото се оказва, че в точно толкова населени места хората тачат подвига на априлци, кръщавайки улици на столицата на Четвърти революционен окръг.
„Ако в България има място, където да е събрано накуп цялото желание на българина за свобода и себеопределение, за родова, религиозна и нравствена идентичност, то това несъмнено е Панагюрище. Местните хора са изпитвали неутолима жажда за политическа еманципация от Османската империя. За разлика от други въстания, в които „робът няма какво да губи освен оковите си”, революцията в Панагюрище е дело на богати занаятчии и търговци, всеки от които жертва благосъстояние, дом, род в името на Свободата. Панагюрската република просъществува едва 10 дни - от 20 до 30 април 1876 г. След това въстанието е удавено в кръв, а от полъха на свободата остават опожарените къщи, но и живите въглени на надеждата. Саможертвата обаче си заслужава - посято е зрънцето на духа, на образованието, на собствената култура.”
Това написа m,ep 2014-та журналистът Димитър Илиев в един голям столичен ежедневник. И хубавото е, че колчем някъде из малката ни страна се спомене името на Панагюрище, хората общо взето го свързват с хубаво. Горди са с постигнатото от предците ни и в тяхна памет кръщават улици в градовете си.

Улица "Панагюрище" във Варна

На улица "Панагюрище" във Варна е Етнографският музей

Улица "Панагюрище" в Плевен

Улица "Панагюрище" в Хасково

Улица "Панагюрище" в Ямбол

Къде живееш? Живея на ул. „Панагюрище”...
В Плевен, също град на паметна епопея, това е малка, почти невзрачна уличка в стария жилищен квартал „Воден” с блокове-мастодонти. А в Търговище тя се намира в панелния комплекс „Изток-1”. В жилищна зона е и ул. „Панагюрище” в Пловдив – намира се в северната част на града под тепетата, в ж.к. „Захарна фабрика”. Там тя е пресечка на булевардите „Дунав” и „България”, близо до кварталите „Кършияка” и „Филипово”. А в последния, знаем, е и „Панагюрската гара”. Оттам тъкмо на 3 декември 1933 г. цар Борис ІІІ подкарва влака за откриването на новата ж.п. линия от Пловдив до Панагюрище...
Не си мислете, че и в София не са минали, без да кръстят уличка на Панагюрище. Но за разлика от централната „Оборище”, „Панагюрище” е  в малко поизоставена стара промишлена зона недалеч от кръговото кръстовище на пл. „Сточна гара”, но затова пък е пресечка на известната столична улица „Раковска”.
Впрочем, в промишлена зона на края на кв. „Изгрев” е и ул. „Панагюрище” в Хасково. Там тя води до областното поделение на митниците. А най-странното е, че изглежда така, сякаш е в... съвременно Панагюрище.
В Ямбол обаче улицата, кръстена на нашия град, е в центъра, в небезизвестния кв. „Каргон” и отвежда до забележителната църква „Св. Троица”. Този храм, в който често служи сливенският владика, е един от най-старите в града, построен е още през XVII в. Един сребърен дискос от 1692 г., съхраняван в Ямболския исторически музей, доказва съществуването му от тогава. През периода на Възраждането към църквата е открито килийно училище. А след Освобождението в двора на църквата е погребан ямболския народен будител Ради Колесов.
Кажете сега, че думите Възраждане и Панагюрище не са тясно свързани. Затова ще се убедите и във Варна. Защото в морската ни столица улица „Панагюрище” е в самия център, близо до пешеходните зони и на нея се намира неповторимият Етнографски музей. Любимо място. Стара възрожденска къща, строена някъде около 1860 г. и намираща се днес на № 22, пази културата и бита на хората от Варненския край от втората половина на XIX и началото на XX в. Експозицията в нея е дело на арх. Камен Горанов, художника доц. Асен Стойчев и етнографите Мария Николова и Георги Вълков. В музея са изложени демонстрации на основните поминъци на българите от Варненско – земеделие, животновъдство, пчеларство, риболов, лозарство и занаяти, като бъчварство, медникарство, кожухарство и абаджийство (шивачи). Интересен артефакт в изложбата е малък плуг "дьолмеджа", който се е използвал за оран до началото на XX в.
Изобщо – красиво, уютно и нравоучително е тук. В етнографския музей на Варна, на ул. „Панагюрище”. Пък и от миналото лято на нея е разположено и едно от 35-те указателни табла за туристическите забележителности и маршрути в морската ни столица.
А че във Варненско ни тачат, ще се убедите от факта и че съвсем близо има още две улици, кръстени на Панагюрище – в малкото езерно и пристанищно градче Белослав, както и малко по на юг, в село Долни Чифлик, недалеч от река Камчия.

Текст Стоян Радулов, 
снимки авторът и Google Street View България

Площад „Славейков” – раят на букинистите

През деня – място на бурни страсти, книги и срещи, нощем – тук царува тишина
 
Късно вечер плочите на площада са покрити с всевъзможни отпадъци, сякаш наскоро е имало битка. Останали са само няколко скитника, пияници и местните кучета. Както и двойка заблудени като че ли полицаи. После минават святкащите коли на фирмата за чистота, след които не остава почти нищо. През нощта, когато от тишината стъпките кънтят до най-горните етажи, не личи, че цял ден тук е бушувал един различен свят, изпълнен със страсти и разочарования, с желание за успех и неочаквано падение, с деликатност и възпитаност, и наглост, и простащина. Улицата – това е място на контраста. Площадът – сърцето на града.
Отдавна площад „Славейков” в София се е превърнал в митология. Той е забележимо място дори за онези, които не се интересуват от четенето на книги. Но докато в обикновената книжарница книгата стои някак успокоено и тържествено, тук тя буквално е изложена на превратностите на съдбата.
Това е едно от най-популярните места в София и е невъзможно да намерите столичанин, който да не го знае или да не е купувал поне една книга от него. Защото площад „Славейков” е най-известният столичен книжен пазар на открито – истински рай на букинистите. И като че ли в този факт има нещо дълбоко и исторически закономерно.
От ХVІ до ХІХ век площадът бил известен с името Кафене баши заради голямото кафене, което се намирало там, но било разрушено след 1878 г. то било сборно място за турските градски първенци. Но тук се намирали още Едрилез джамия, Синият конак и Конакът. Площадът бил важно кръстопътище още от ХVІІ в. Простирал се до днешния пл. “Света Неделя” и бул. “Витоша”. Бил украсен с водоскок, имало и “една чешма с изобилна вода”. Още тогава мястото е наситено с важни и разнообразни градски функции.
На един от ъглите на площада е била и къщата на известното днес литературно семейство Славейкови, която бащата Петко Славейков купува, когато се премества да живее в София през 1879 г. Затова и през 1998 г. при една от последните реконструкции на пространството се появява и изключително удачната статуя на Петко Славейков и сина му Пенчо Славейков, които стоят спокойно и сякаш разговарят на пейка сред съвременния площад, носещ тяхната фамилия. Тя е дело на българския скулптор Георги Чапкънов, автор още на статуята на София срещу Ларгото в столицата, както и на държавния български герб.
Площадът е бил оживен и любимо място на столичани и в началото на ХХ век, а повечето от сградите около него се появяват някъде през 30-те и 40-те години на века. Романтичната атмосфера около него никога не престава и дори е подхранвана от различни градски издания, като например „Софийски кръстопътища” през 70-те години на столетието.
Днес площадът е обграден от улиците "Георги Раковски" (улицата на театрите), "Граф Игнатиев" и „Солунска”. След многобройни промени в околните сгради, там все още се намира монументалната сграда на Софийската градска библиотека. Тя обаче първо била построена за Министерство на обществените сгради и благоустройството. Днес в нея се изнасят и представленията на един от общинските театри - „Възраждане”. Много сгради са изчезнали от площада или са сменяли неколкократно предназначението си през годините – джамията, Кафене баши, старата Учителска каса, кината „Славейков” и „Народна култура”... Но магията на мястото си остава.
Щандовете и стелажите на букинистите са сред целия площад. Напрактика хиляди заглавия от българската и чужда полиграфическа индустрия, сред които и доста антикварни издания могат да бъдат намерени тук. Само в общинския бюджет на София годишно от тази търговия постъпват между 700 хил. и 1 млн. лева., но въпреки това колкото чиновници и управници да попитате, толкова и мнения за вида и значението на площад „Славейков” ще чуете. Сред по-разумните идеи са площадът да стане място за изложби на млади художници, открита сцена за млади актьори, да има арт кафе и малко открито кино. Предлага се също „Славейков” да остане празен само с един работещ и неосветен от електричество фонтан (заради фаталният инцидент тук от 2005 г.), какъвто е бил през 20-те години на ХХ век.
Наоколо има и много магазини, и заведения за хранене. Изобщо – независимо кой какво си мисли – според мен това е едно от най-приятните места в столицата за разходка, кафене или среща. И най-вече – място с история. А това е секси.

Текст Стоян Радулов, съвременни снимки от автора, архивни снимки от блог Стара София и от Музей за история на София

Възпоминания от Батак

„..О, злочест Батак! Благоговея пред твоето величие, ще благоговее и историята...”

Захари Стоянов, из „Записки по българските въстания”

„... Както Мисолонги потресе цяла Европа, вдъхнови поетите и доведе флотите й при Наварин, така и Батак изпълни със страшния си ек двата свята... Излишно е да прибавим, че без Батак нямаше да има свободна България.”

Иван Вазов

"Българските мъченици", худ. Константин Маковски

"Клането в Батак", худ. Антони Пиотровски

Априлското въстание в Батак е обявено през нощта на 21 април 1876-та година. Десет дена след това градът е свободен от законите на турската власт. Възторгът и радостта нямали граница. Народът ликувал сбоводата, която жадувал цели пет века.
Въстанието е апотеозът на една дълга борба на българския народ срещу турския поробител. През целия ХІХ век Батак е възрожденски център, хайдушко гнездо, а неговите жители се славят под името „непокорните”.  В Баташкия Балкан са бродили Страхил Войвода, Гол вода, Паякът, хайдут Тодор Банчев - саратник на Левски.

На 21 февруари 1876-та тук пристига лично Панайот Волов и в къщата на Петър Горанов се създава революционен комитет, полага се клетвата. Баташките въстанници са се клели в слънцето, което ги грее, в земята, която ги храни, и в млякото, което са бозали, че ще останат верни на своята Родина.

В Априлското въстание учяства цялото население на Батак. Била е създадена почти армия - защото е имало командири - петдесетник, стотник, петстотник, хилядник.
Всички височини около Батак са били въстаннически позиции.

Но само десет дни Батак е свободен. На 30 април в неговите околности осъмва осемхиляден турски башибозук с раководител Ахмед Ага - Барутанлията, чиято заповед е била да се пресуши коренът на батачани. Оттам насетне в продължение на пет денонощия боевете преминават през всяка къща и двор.
Историята  и съдбата на баташките мъченици са направили така, че църквата „Света Неделя” в Батак да се превърне в светиня за всеки българин, а държавата да я обяви за национална историческа културна ценност.

Към 2 май боевете се приближават към центъра на селото и малкият храм се превръща в последна крепост за хората. В нея и на големия двор се събират около 2000 души - основно жени, стари хора и малки деца. Два дни те се опитват да бранят като в цитадела, на третия от безизходица се затварят вътре в храма. Децата умирали от глад и жажда, майките копаели с голи ръце земята под църквата за малко влага, квасили устните на новородените със зехтин от кандилата или с кръвта на вече убитите. Но турците били безмилостни. Те докарват със себе си коли със слама, тенекии с газ и кошери с пчели. Наред с куршумите, които хвърлили вътре, те пуснали пчелите и хвърлили запалената слама. Вътре цялата дървена част и иконостасът пламнали. Това принудило хората да отворят трите врати за въздух. Тогава започнала страшната и ужасна борба, защото батачани се биели кой с каквото намери, буквално с дървения кръст и с Библията. Така най-диво и най-страшно Априлското въстание е потушено в Батак. Във въстанието загиват пет хиляди от шестхилядното население на Батак.

Всяка педя земя е напоена с човешка кръв, цялото село - обхванато от пламъци, навсякъде е имало трупове на изгорени или изклани хора. Три дена Стара река е текла кървава. Изгаря и училището "Св. св. Кирил и Методий" със затворените вътре 200 жени и деца. Тогава учител в Батак е бил Димитър Тонджоров, родом от Самоков - самият той - съсечен жив пред входа на сградата, опитвайки се да спаси затворените вътре невинни.

По ирония на съдбата църквата „Света Неделя” оцеляла след въстанието, за да напомня съдбата на батачани. Те я съградили за 75 дни с дарения и собствен труд през 1813 година. Майсторите били Марко Зисо и Петър Чомпъл от Брацигово. Осветил я Пазарджишкият епископ Дионисий. Отвън изглежда малка, защото е вкопана в земята, но лаконичните й форми и каменни стени я правят внушителна.  По купола отвътре, в олтарната част и страничните малки куполи са запазени стенописи от времето преди въстанието, които и днес личат.

До откриването на класното училище в Батак през 1835 г. в храма свещениците учели децата на четмо и писмо. Първите писмени сведения за църквата „Света Неделя” в Батак се откриват в пътепис на руския монах Партений. В нея и пред нея са направени и единствените няколко снимки на останките от баташките новомъченици след потушаването на въстанието.
Това е малката църква на Батак, в която влизаш без да искаш с наведена глава, и голямата църква на България, от която излизаш с гордо вдигната глава.

И до днес се помнят последните думи на дядо Трендафил Керелов - родолюбец, въстаник и кмет на селото, убит от Ахмед Ага заедно с единия му син, а именно: "Чеда мои, смъртта за свободата на Отечеството е свято причастие. Няма страшна смърт, страшно е робството". 
Поуката: Трябва да сме в битката за нашето сегашно и за нашето бъдно време, като сме в преображенията на онази цивилизация, която създаваше и възраждаше нашия народ - с толкова смелост и с толкова неописуемо себеотрицание. Да не губим вярата в своето бъдеще, защото вярата е Бог, а Бог е "пътят, истината и животът".

Братя Ангел и Стефан Керелови - петстотници, 1884 г.

Една от най-ранните снимки на храма "Св. Неделя" в Батак след клането, 1878 г.

След зверствата, 1878 г.

Марга Горанова, съпруга на водача на въстанието в Батак - Никола Горанов.
С кости е изписано отстрани – „Останки от 1876 година“

Няколко снимки, направени скоро след потушаването на Априлското въстание в Батак и съхранени в местния музей, говорят сами. От тях крещи ужасът на Батак, за който пишат и журналистът Макгахан, и авторът на „Записките по българските въстания” Захари Стоянов, и националният ни писател Иван Вазов.

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.
...
Най-известното стихотворение на Вазов, посветено на Батак, не е просто човешката му и творческа реакция на зверското потушаване на Априлското въстание. То е родено след негова среща очи в очи... След въстанието в Батак остават много малки деца, които изгубват своите родители, своите близки и тръгват из цяла България да търсят своето препитание и  храна. Някои от тях дори заминават за Русия и остават да живеят там до края на живота си. В музея на Батак са показани снимки на част от тях, някои - вече като възрастни хора. Тук можете да научите за съдбата на едно такова осиротяло дете. Тогава 9-годишният Иван Тодоров Ганев като по чудо достига до Пловдив. Там, на улицата,  гладен, измръзнал, бос, го намира самият Иван Вазов. По разказа на това дете, по неговата съдба писателят по-късно създава своето стихотворение "От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?".  Иван Вазов се е грижел за малкия Иван. След години той става офицер в Българската армия.

Иван Ганев след Освобождението служи като офицер
във военните гарнизони в Асеновград, Пловдив и Бургас

...
Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика...
И издъхна бачо... А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях малък и мен не заклаха.
...
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо... много е далече...
....
На 17 май 2006 година баташките мъченици са канонизирани за светци най-напред от Българската старостилна православна църква.  А на 3 април 2011 г. с  ореола на светостта ги окичва и Българската православна църква. Разказите на очевидци и запазените свидетелства са достатъчни доказателства за мъченичество. Такъв е разговорът на отец  Петър от Батак с поробителите: „Три думи, попе, ще ти кажем. Ако ги, попе, изпълниш, нема да те заколим. Ще ли са, папаз, потурчиш? Поп Петър смело отвърнал: „ Главата си я давам, вярата си не давам!”
И турците го обезглавили. Според църквата това събира в себе си цялото пространно житие на новомъчениците от Батак.  Силна и категорична е и изразената от оцелелите батачанки още в  1877 г. оценка: „Да оставим онова, което не се връща от оня свят, та да не търсим мъжете си, които, за да не станат турци, та да изгубят душите си, както искаха кръвниците, по-добре се предадоха да ги изсекат на сечник като свети мъченици“.


"Баташките новомъченици", иконописно ателие на манастира св. Велика Княгиня Елисавета (Феодоровна) Етна, Калифорния, САЩ

Днес денят 17 май е особен ден и за православието, и за Батак, защото тогава официално с панихида в църквата-костница „Света Неделя” се почитат загиналите за народ и вяра баташки новомъченици. Пред вечния огън в Батак и пред основните крепости на Априлското въстание в града се поднасят венци и цветя, на площад „Освобождение” се провежда тържествена заря-проверка.

Текст Стоян Радулов, стихове Иван Вазов, снимки от Исторически музей - Батак

Изумителни находки от тракийско време в Средногорието

Много места в България претендират да бъдат наричани новият Перперикон. Но само на по-малко от един квадратен километър северно от Стрелча, сред шипкови храсти и букова гора се разкрива цял скален комплекс много по-голям от популярния вече скален град. Тук има десетки долменни изсичания като в Бегликташ, шарапани и скални ниши като на Белинташ, скални изсичания за основи на сгради като на Перперикон, скални гробници като при селата Мъженци и Бенковски, оброчища като пред староселските могили. Не случайно! В полето на Стрелча и близката околност са издигнати десетки могили. Известна е само една от тях – Жаба могила, където е открита първата тракийска колесница. Недалеч е мястото, където е открито Панагюрското златно съкровище. Близо са още античният некропол при село Красново, Староселският култов комплекс и слънчевата обсерватория при село Старо Железаре. Изобщо земята около Стрелча е изумително богата на артефакти от онова митично и магично тракийско време. Снимките показват само „върхът на айсберга”. Другото е въпрос на дългогодишни и системни археологически разкопки - в името на историческата истина и богатото минало на земите ни, за което въпреки всичко знаем удивително малко...
Текст Стоян Радулов, снимки Нина Радулова