Приказните стенописи на Александровската гробница

Рисунките на стария майстор разказват приказки, в които оживяват траките и техният цар... Тракийските храмове били символ на връзката между земята-утроба и бога-слънце-небе, траките ги възприемали и като порта към безсмъртието, затова ги използвали и за гробници.

„Залмоксис научил траките да се събират в андреоните на храмовете и да пируват, като казвал, че нито той сам, нито съмишлениците му ще умрат.” ( Хезихий)

Внезапен и изключително интересен проход назад към миналото, към времена отпреди 2-3 хиляди години и живота по дясното поречие на Марица, е тракийската гробница край хасковското село Александрово. Неочакваното й откритие през 2000 г. заради строежа на близката магистрала, ни представя реални образи на тракийци и сцени от живота на местен владетел, несрещани никъде другаде до този момент.
Неслучайно до могилата, под която се намира това тракийско съкровище на гробищната архитектура и изкуство, през 2009 г. с японски средства е изграден Музеят на тракийското изкуство в Източните Родопи. В него се намира точно копие на самата гробница, подходящо за разглеждане, както и находки от разкопките в района. Достъпът до оригиналния храм под могилата е ограничен заради опазването на безценните стенописи.
Репликата на гробницата е разположена в центъра на голямата зала на музея, около нея са подредени витрините с намерените при проучванията в района находки от тракийско време. По стените са разположени многократно увеличени фотоси на уникалните стенописи, с детайлни обяснения на образите и сюжетите.
15-метровият коридор, водещ към помещенията на гробницата, е прекъснат целенасочено, за да се създаде по-добра представа за начина на строеж.
От него се влиза в правоъгълно преддверие с размери 2 на 1,5 метра. Тук са и първите стенописи. Това е  бойна сцена, в която владетелят е изобразен на кон, придружен от двама пехотинци, единият от които с тракийски шлем. Той е в битка с гол войн. А в друга сцена – с жена-войн. Така авторът ни е показал могъществото и силата му.
Още един тесен проход води от преддверието до централната кръгла камера на гробницата, където се намира и погребалното ложе. До него е изобразена сцена с погребално пиршество. Тук са владетелят, неговата съпруга и един от приближените му в управлението на държавата. От двете им страни са слугите, които поднасят известното гъсто тракийско вино в ритони.
Но погледът е привлечен от фризовете по купола на помещението. Някои от тях са с приони или с геометрични орнаменти. Трети представя бялата непрекъсната свастика, която в тракийската религия символизира дълголетието и вечно прераждащата се природа.  Но най-красив е фризът с ловните сцени. Както в повечето случаи с тракийски персонажи фигурите са обърнати наляво, с изключение на една – централната, изправена срещу  глигана. Това е владетелят на кон, върху седло от леопардова кожа и облечен с царски червен хитон.
Така добре запазените стенописи в Александровската гробница обогатяват с нови данни представите ни за тракийските религиозни обреди, култове, въоръжение, бит и облекло.
Сред най-ярките експонати в Музея на тракийското изкуство в Източните Родопи са още откритите в северната част на Сакар планина 98 златни апликации, датирани към 4500-4000 г. пр. Хр. Заедно със златните накити от Варненския некропол и огърлицата от село Хотница те са най-старото обработено злато в света. Тук са съхранени още тракийска сребърна огърлица с обеци, нагръдник, керамична лампа, златна огърлица, украса за колесница, стъклена амфора за благовония, кратери за погребения и други съдове – всичките от антични времена.

Текст и снимки Стоян Радулов

Клисурският манастир „Св. св. Кирил и Методий” край село Бързия възкръсна като феникс

Храмът „Св. св. Кирил и Методий” в Клисурския манастир край село Бързия

Архимандирт Антим, протосингел на Видинската митрополия на БПЦ

"Манастирите не са места, на които да се възхищаваме само на тяхната физическа красота. Преди всичко това са места на подчертано божие присъствие, което е твърде осезателно за всяка една чиста душа", разказва ми архимандрит Антим, протосингел на Видинската света митрополия на Българската православна църква. Откривам го в Клисурския манастир, където преди това бе игумен. "Всеки по свой начин усеща присъствието на Бога, на божият мир и благодат - продължава архимандритът. - Манастирите са места, които свързват Земята с Небето. Места, които сам Бог по някакъв начин е избрал и е посочил на благочестиви люде, че точно това място е избрано от Бога и може тук да се възнасят молитви към Господа на небесата и да се прославя Божието име."
Такова едно място е и Клисурският манастир край село Бързия в Берковския Балкан, посветен на светите братя Кирил и Методий. Съдбата не винаги е била добра към него - възникнал през 1240 г., в годините на робството той неколкократно бил разрушаван. Затова и бил познат сред местните хора дълго време като "Пустият манастир". Природата обаче била щедра - и сред вековните букови и кестенови гори, църковният живот се завърнал под хълбоците на планината.
"Малко преди края на робството - в 1867 година, един духовник на име архимандрид Антим Дамянов, родом от град Берковица, който наследява от своите родители голямо състояние - те са били берковски занаятчии... И всичко, което наследява, го влага за възкресяването на светата обител... Като построява малка манастирска църква, впоследствие и манастирски сгради. За кратко време събира около себе си монашеско братство и полага основите на духовен живот, който не е секвал и до днес", казва още архимандрит Антим. "По времето на първия игумен - Антим Дамянов, се отварят и вратите на първото килийно училище за региона... Оттам насетне цяла плеяда игумени със своите братства са вложили духовния си устрем, сили, за да просъществува тази света обител, която в наши дни се радва на своето благосъстояние, на множеството поклонници и посетители, които идват тук.
В древността светата обител е била посветена на Свети Николай Мириклийски Чудотворец и нейното прозвище е била Врешнички манастир, по името на реката, коят оминава зад манастира - река Врещница. Но в последствие, когато е почнало възставовяването на манастира през 19-ти век, в съседство е село Клисура, което сега носи името Бързия, но повечето дарители и спомоществователи са били от това село Клисура, и затова те са добили правото вече манастирът да се титулува Клисурски манастир. Тогава манастирът е посветен и на българските равноапостоли - братята Кирил и Методий."
В сегашния си вид църквата на манастира е реставрирана след Освобождението, когато самоковски майстор изработва забележителен иконостас. Стенописана е отвътре.
Към обителта наскоро бе учреден и музей, в който се съхраняват уникални реликви, значими не само за историята на българската църква, но и за българската държава. В него могат да се видят например одеждите и атрибутите на първия български екзарх Антим Първи - значима личност за държавата ни след 1878 година.
Днес Клисурският манастир е четвъртият по големина и посещение в България.

Архимандрит Антим разказва още: "От 2008 година с благословението на негово високопреосвещенство видинският митрополит Дометиан Клисурският манастир функцоинори като девическа света обител. В него се поселиха шест монахини - българки от Македония, които продължиха достойно развитието и духовното обновление на Клисурската света обител, наследено от предишното ръководство. И днес в светата обител има много такива дейности, които изразяват и показват древните монашески занаяти. Като е организирано иконописно ателие, в което самите монахини изработват по каноничен начин светите икони, одежди, богослужебна утвар, одеяния, които се употребяват при богослужение в православната църква.
Можем да дадем заключение, че Клисурският манастир е една пълноценно функционираща света обител, с пълноценен духовен живот. И всеки, който търси Бога, който иска духовно да се усъвършенства, той може да посети едно такова място като Клисурската света обител, да се потопи в тази божествена хармония, защото много често и аз самият съм чувал оценката на хората, които казват, че Бог е бил твърде щедър, когато е творил това място, този кът на божествената природа. И ние, хората, когато черпим сили от божествената природа, нека да ги употребяваме за нещо градивно, нещо добро. Нека да ги употребяваме за духовно усъвършенстване. Нека да ги употребяваме в полза на нашите ближни, за да живеем в мир, радости и всяко благополучие."

Текст и снимки Стоян Радулов

Никола Образописов рисува стенописите на Долнолозенския манастир „Възнесение Господне”

Тесен път вие няколко километра от софийското село Долни Лозен нагоре по полите на Лозенската планина и отвежда до малка тераса под връх Половраг (1182 м н.в.). На нея днес се намира Долнолозенският манастир „Възнесение Господне”, известен сред местните и като манастира „Св. Спас”, макар такъв светия да не съществува. В началото асфалтов, после – черен, но достатъчно утъпкан, пътят вие из гъста, красива дъбова гора. В манастира казват, че „изкачи ли се човек в този божествен кът, сърцето му почва да шепти Иисусовата молитва „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния”.

Когато пристигаме обаче, ни посреща само едно добронамерено и игриво куче. Знаем, че манастирът е женски, но не виждаме нито послушниците, нито игуменията. Майка Агатия обаче е оставила отворена старата църква, в която горят свещи и дори случайни поклонници като нас могат да се приютят в неприветливия зимен ден, за да се доближат за няколко минутки до Бога, да разгледат запазените стенописи, дело на самоковския живописец Никола Иванов Образописов и помощниците му Христаки Захариев Зографски и Димитър Христов, които през 1869 г. изографисват за втори път църквата и трите й купола. Пък и важно е да се знае, че манастирът е част от Софийската Мала Света гора - средновековен комплекс от 14 манастирски обители, плюс скитове, постници и параклиси, развил се в околностите на София и заобикалящите я планини в епохата на Второто българско царство от 1185-1417 г. Тук са отсядали и монаси от Света Гора Атонска.

Основан в ХІІІ век, към края на ХІV-ти век, когато близката Урвичка крепост и Средец, а с това и цялата Софийска област падат под ятагана на османското нашествие, манастирът е разрушен.

Следващите две столетия той запустява окончателно, но през ХVІІ век е отново възроден и както научаваме от някои достигнали до нас писмени паметници, като най-старият от тях е от 1671 г, в манастира се е намирало училище с даскал Яким от София, а учениците са били от София и софийските села. От други преписки научаваме, че в периода 1671-1694 г. там са се помещавали книжовна и калиграфска школа. Тук се преписвали църковни и богослужебни книги, а по тях монасите са оставяли  и приписки за важни събития и лица от вре;ето, а това са важни исторически извори. Но в манастира се и създавали богослужебни книги. В 1694 г. йеромонах Роман Загорец написва миней за месец шести, когато софийски митрополит е бил Кириарх Григорий.

През 1737 манастирът става център на Въстанието на архиереите в Софийско и Самоковско. При подавянето му края на юли и началото на август 1737 г. по заповед на Али паша Кюпрюлюоглу са избити към 350 софийски граждани, свещеници, монаси и хора от околните села, включително Самоковския митрополит Свети Симеон Самоковски. След участието на неговите монаси във въстанието, манастирът "Възнесение Господне" за пореден път е разрушен от турците.

  През 1821 г. Обителта е възобновена отново върху старите си основи. Изградена е едноапсидна, еднокорабната манстирска църква с размери 7 на 14 м. За това и за следващите преустроявания на храма през ХІХ век научаваме от надписа над главната врата на храма: „Во славу Свети Троици создан бил тоя храм от старо нов 1821 лето, като дошел отец Игумен Кирияк монах, родом от Враца, отново го създал с настояние и иждивление свое в лето 1847. А сега 1868 развали свода и созда трите кубета и го изгради втори път на 1869 лето     “

Трите големи купола са изградени върху старата постройка от майстора Цвятко Тодоров от радомирското село Жабляно и си стоят до днес. Те също са изписани от вътрешната си страна от Образописов.

Стенописите на храма са запазени в относително добро състояние и тъкмо те са тези, които привличат поклонници и посетители с богатата си цветова гама и художествено майсторство, което пък от своя страна прави манастира изключително ценен паметник на българската култура и изкуство. Друг интересен факт свързан със стенописите е, че никcде другаде в Софийско не са изобразени в един храм толкова много български светци и исторически личности. Наред с евангелските сцени Никола Образописов изрисува и образите на Светиите Кирил и Методий, Михаил Воин, епископ Марко, Иван Рилски, Евтимий Търновски, Онуфрий Габровски, Константин Софийски и на свързаните с живота на българите Св. Петка и Св. Неделя. Интерес представляват също така както изключително реалистичният ктиторски портрет на игумен Кирияк от 1868 г. така и иконата на Св. мъченик Йоан Владимир Дуклянски, сръбски княз, женен за дъщерята на цар Самуил, Косара, починал през 1016 г.

Според преданията на местните хора манастирът "Свети Спас" е бил средище на националноосвободителното движение, като в него е отсядал дори и Васил Левски. Около Освобождението към него е било изградено училище с няколко големи стаи и отделно помещение за учителя. До 1900 г. манастирът е бил мъжки, а след това се преобразува в женски.

В последните години са реставрирани едно от жилищните крила, монашеските килии и двуетажната гостоприемница, както и един от съществувалите по-рано няколко параклиси. Отскоро на реставрирания и отново поставен в църквата стар олтар могат да се видят възстановените оригинални икони от периода 1850–1890 г. Стенописите, намиращи се в трите купола, са също реставрирани. Цялата външна западна фасада е била покрита с фрески, които обаче за съжаление в момента са почти напълно заличени.

Над манастира има аязмо, до което се прави литийно шествие. Наоколо има и още няколко планински извора.

Wall - Russian Church in Shipka