Замъкът на Агушевата фамилия в Могилица

Прочутият Агушев конак. Най-големият късносредновековен феодален замък на Балканския полуостров. Най-напред обаче нека уточним, че турската дума “конак” съвсем не означава единствено полицейско управление или затвор. “Конак” означава също така и голяма къща, дворец, палат. В случая, става дума за резиденция на богат турски местен феодал. Тя била построена през 1834 г. в родопското село Могилица, недалеч от Смолян.
Този феотдален замък (конак) бил най-големият на Балканите за времето си. Той е замислен и осъществен като солидно обиталище за Агуш Ага и неговите трима синове, строежът му продължил 20 години. Строителите били българи. Легенда разказва, че това невероятно произведение на изкуството е сътворено от неизвестен родопски майстор, чиято дясна ръка е отрязана от Агуш Ага, за да е сигурен, че никога няма да бъде създаден втори подобен шедьовър. Комплексът е разположен сред чудната родопска природа и има изглед към зелените ливади и горите над река Арда.
Конакът е толкова голям, че днес за него се говори в множествено число – Агушевите конаци. Замъкът има 221 прозореца, 86 врати и 24 комина. Агушевите конаци се състоят от три последователно свързани двора с жилищни и стопански сгради и изолирани един от друг с вътрешни зидове. Във всеки двор се е намирал по един кладенец, жилището на господаря, на домашната прислуга, помещенията за временните работници в стопанството, оборът, плевнята, хамбарът и други стопански помещения.
Агушевите конаци са обявени за художествен паметник на културата с национално значение и днес са частна собственост, но достъпни за посещение.

Текст и снимки Милена Звънчарова

Върхове с името Панагюрище има в Кавказ и в Антарктида

На южния остров Гриниуич се извисява и рид, кръстен на Оборище

Скалисти и много по-високи от Мусала и Вихрен върхове с имената Панагюрище, Пещера, Батак и Пазарджик има в Софийския хребет на Северен Кавказ – един свят на високоалпийски релеф, стръмни канари, седловини и даже ледници. Невероятно, но факт.
Почти непристъпните твърдини са се окичили с тези имена по времето на крепката българо-съветска дружба, когато беше на мода побратимяването на градове, окръзи и краища. По тази сила Панагюрище е град-побратим с руския Пятигорск, в Ставрополския край – курортен град в Предкавказието. Впрочем, тъкмо той и близкият град Минеральные воды са най-удобните изходни пунктове и за изкачване на връх Панагюрище. Но затова са необходими няколко дни преход пеша и стабилни умения по алпинизъм.
Връх Панагюрище е висок 3073 м. н.в. и се намира току под връх София (3640 м.) в хребета, чийто пикове носят почти само български имена. Малко по на запад от тази група върхове е този с името Пазарджик (3184 м.), а още по-нататък по хребета се редят връх Пещера, връх Септември, връх Батак...
Приятелските отношения между градовете Панагюрище и Пятигорск са установени през далечната 1972 година. Побратимените два града са поддържали дружеските си отношения през годините чрез официални визити на делегации по повод чествания на исторически събития и специални годишнини, организирани ученически посещения  на обменни начала и множество частни визити. Неподвластна на каквито и да било политически промени, връзката между Панагюрище и Пятигорск се е запазила вече четиридесет и две години. Най-големият универсален магазин в Пятигорск също носи името на Панагюрище. Има още ресторант, улица... А последното споразумение за установяване на побратимени връзки между Панагюрище и Пятигорск бе подписано на 4 март 2013 г. от кмета Никола Белишки и от заместник-председателя на Думата на град Пятигорск Василий Бандурин. Като този път то е безсрочно.

Но любопитностите не свършват дотук. Хълм и рид на южния антарктически остров Гринуич носят съответно имената Панагюрище и Оборище. Гринуич е съседен на по-големия Ливингстън, на който пък е българската антарктическа база. Всъщност, почти всички имена на георгарфски форми на Южните Шетландски острови носят български имена, просто защото се проучват от нашите учени, изпратени там от Антарктическия ни институт.
На о. Гринуич Панагюрище е скалист хълм с височина 150 м, показващ се от ледената шапка на Дряновските възвишения.  Разположен е в ледника Якоруда. Оборище пък е скалист рид с дължина 1.7 км, ширина 950 м и височина 340 м в югозападния край на Брезнишките възвишения на същия остров. Свободната му от лед площ е само 138 ха.  Интересно е, че районът му е бил посещаван от ловци на тюлени още през ХІХ век. Топографското проучване и на двата обекта е осъществено от експедиция „Тангра” през сезон 2004/05, а са картографирани през 2009 г. Наименованията им са получили одобрения на 4 ноември 2005 г.

Текст Стоян Радулов
_________________________
Карта Л. Иванов:  Антарктика: Остров Ливингстън и острови Гринуич, Робърт, Сноу и Смит. Мащаб 1:120 000. Троян: Фондация Манфред Вьорнер, 2010. (Първо издание 2009.); схема Вершины Софийского хребта, автор Андрей Дергачёв, инструктор по алпинизъм, източник risk.ru / На картата и схемите върховете и ридовете са посочени с жълти стрелки

Кромлехът при Долни Главанак - българският Стоунхендж. Банално, но вярно

Тракийският кромлех при село Долни Главанак в Източните Родопи, недалеч от Маджарово, е уникално по своя характер и предназначение култово мегалитно съоръжение. Самото му название – кромлех – идва от бретонски език, където „кром” означава кръг, а „лех” — камък. Най-известният в света кромлех е Стоунхендж в Англия. А този тук е смятан за единственият в България.
Въпреки, че учените у нас не могат да посочат преки паралели с други подобни, не буди съмнение неговата принадлежност към тракийската култура. Той представлява чудесен пример за творческо прилагане на местна почва на принципите на мегалитното строителство при изграждане на култови съоръжения, типично за траките от I хилядолетие преди Христа.
Кромлехът при село Долни Главанак се състои от вертикално побити каменни блокове, поставени направо върху скалата. Заграденото свещено пространство образува всъщност няколко каменни кръга, където са се провеждали ритуалите от тракийските мистерии. На юг от кромлеха се намират две по-малки съоръжения с останки от детски погребения, извършени чрез трупоизгаряне. Това показва, че със сигурност мястото е имало ритуално-мистично предназначение.
Силата на камъка, като магичеки предмет, е привличала вниманието на хората от най-стари времена. Траките и населението преди тях гледали на него като на връзка между двата свята – долния и горния, зримия и невидимия. Затова се говори за така наречената мегалитна култура. Името идва от старогръцките думи „мегас“ – голям и „литос“ – камък.
Кромлехът край Долни Главанак е открит през 1998 г. от археолога д-р Георги Нехризов. Диаметърът на неговата основна окръжност е около 10 метра. Запазени по нея в изправено положение са 9 вертикални блока, а останалите са паднали близо до мястото си. Блоковете са със средна ширина 1 метър и височина 1,20 - 1,50 метра. Поставени директно върху скалната основа, без да са правени специални вдлъбнатини за тях. Стабилни са поради подходящата си форма, а някои са укрепени с по-малки камъни. Отстоят един от друг на приблизително равни разстояния от около 90 см.
Археологическото проучване на кромлеха, направено от Нехризов, показва, че той е изграден през втората фаза на ранно-желязната епоха и е функционирал дълъг период от време. Религиозни обреди тук са били извършвани и през късно-желязната епоха, а има находки и от Средновековието.
Установеното предпочитание към върховете у родопските траки, което личи и тук, се потвърждава от сведението на Херодот за тракийското прорицалище на Дионис, което се намирало на “най-високата планина”. Планината в древните религиозни вярвания олицетворявала центъра на космоса и се възприемала като връзка между земята и небето, а планинският връх било мястото, обитавано от боговете. Затова и по-късните могилни натрупвания, които крият в себе си гробници, наподобяват малки планини.
Впрочем, разположените на връх култови места не са изолирано явление в културните традиции на Източното Средиземноморие и Балканите. Подобни планински светилища са засвидетелствани от ІІ хил. пр. Хр. в целия Егейски свят и тяхното функциониране не прекъсва през следващите хилядолетия.

Изумителни находки от тракийско време в Средногорието

Много места в България претендират да бъдат наричани новият Перперикон. Но само на по-малко от един квадратен километър северно от Стрелча, сред шипкови храсти и букова гора се разкрива цял скален комплекс много по-голям от популярния вече скален град. Тук има десетки долменни изсичания като в Бегликташ, шарапани и скални ниши като на Белинташ, скални изсичания за основи на сгради като на Перперикон, скални гробници като при селата Мъженци и Бенковски, оброчища като пред староселските могили. Не случайно! В полето на Стрелча и близката околност са издигнати десетки могили. Известна е само една от тях – Жаба могила, където е открита първата тракийска колесница. Недалеч е мястото, където е открито Панагюрското златно съкровище. Близо са още античният некропол при село Красново, Староселският култов комплекс и слънчевата обсерватория при село Старо Железаре. Изобщо земята около Стрелча е изумително богата на артефакти от онова митично и магично тракийско време. Снимките показват само „върхът на айсберга”. Другото е въпрос на дългогодишни и системни археологически разкопки - в името на историческата истина и богатото минало на земите ни, за което въпреки всичко знаем удивително малко...
Текст Стоян Радулов, снимки Нина Радулова

По билото на Централна Стара планина

 

 

Хубава е много Стара планина:
лете стада, буки нея веселят,
зиме сняг облича нейни рамена,
пролет при крака й шипъци цъфтят.
Иван Вазов

Снимките са от района на хижите "Незабравка" и "Добрила" над Сопот, през Костенурката в посока хижа "Левски", водопад Карловското пръскало и хижа "Хубавец".

Приказният декор на Белоградчишките скали

Белоградчишките скали - най-впечатляващата скална формация в България. Намират се в Западна Стара планина, на около 180 километра от столицата София и обхващат район, дълъг 30 и широк 15 километра.
"Смятам, че ничия човешка душа не би могла да се приближи до изненадващия белоградчишки декор без да бъде поразена от мощта на дълбоко и завладяващо впечатление." Това пише за тях още във втората половина на ХІХ-ти век известният пътешественик и етнограф Феликс Каниц.
Скалите са изградени от конгломерати, пясъчници и варовикови натрупвания. Образуването им започнало преди 230 милиона години, когато районът бил дъно на море. По-късно, в следствие действието на естествените природни сили – дъжд, вятър и слънце, скалите се изветряли, като така се образували причудливите им форми, оприличавани на митични същества и хора, животни и птици, с които са свързани много легенди.
Според разположението си, скалите образуват няколко групи. Започват още при село Белотинци. Могат да бъдат видяни и около селата Фалковец и Боровица. А в подножието на връх Венеца са набраздени от дълбоки долове и каньони. Около самия Белоградчик скалите имат имена, например Ученичката, Монасите, Конникът, Дервишът, Мадоната и Мечката.
Сред най-високата група скали до града пък е изградена Белоградчишката крепост. През І-ви век тя била малка и служела за укритие, използвана е и от римляните, за което говорят намерените там при проучвания монети. В края на ХІV-ти век, по време на Втората българска държава, стратегическото разположение на крепостта е оценено от владетеля Иван Срацимир. Тогава тя е доукрепена и разширена. Днешният си внушителен вид крепостта придобива в началото на ХІХ-ти век, когато е цялостно преустроена от френски и италиански инженери по поръчка на турския султан.

Текст и снимки Стоян Радулов