„При всеки поглед нови красоти, тук весели долини, там планини гиганти, земята пълна с цвете, небето със брилянти, Отечество любезно, как хубаво си ти!... Ти рай си, да; но кой те тебе оценява? Не те познават даже децата ти сами и твойто име свято не рядко ги срами!...Ох, аз ще те обриша от калта и в твоя чистий блясък ще те покажа, и с удара на твойта красота аз хулниците твои ще накажа...” Иван Вазов

Гласове: Надка Караджова или българският славй от Триводици (С ВИДЕО)

Има село, дето бликат три чудни извора. Носи се легенда, че овчари лятно време водили своите овце на паша в Рила. Един от тях хвърлил своята гега, за да завърне стадото, но тя попаднала в едно от Рилските езера. През есента, когато прибрал стадото в селото, го завел на водопой на изворите, а там видял своята гега. Така, според легендата, водата в изворите идва от планината. Много хора се къпят в нея, защото я смятат за лековита. Та заради това кръстили и селото Триводици.
Колко в легендата е истина и колко - не, само народното предание знае. Но надали има българин, който да не е чувал за бисера на Триводици - Надка Караджова. Една от най-обичаните български народни певици. Тя е и любимата изпълнителка на моят баща, така че и моята слабост към нея е обяснима.
Надка Караджова
Гласът й десетилетия наред гали и лекува душевни рани. И като славей разнася по света красотата на тракийската музика. Ами да, Триводици е в сърцето на Тракийската низина - току между Пазарджик и Стамболийски. Наблизо са Говедаре, Огняново, Хаджиево. Само дето селото рядко виждало прижеве своя славей. Но такава е съдбата на певците, не можеш да ги накараш само за тебе да пеят, все им е тесен светът, все за хоризонта бленуват. А гласът на Надка Караджова по цялата земя го знаят - от Япония до Америка, от Англия до Африка, само в Австралия не са го чували, май... Но най-много го обичат в Тракия. Само тук различават трептенето на всяка трела на гласа й, настроението й. Само тук, когато пееше, усещаха чувството с тръпки в корема си.
Надка Караджова е родена на 14 март 1937 година. Расте, заобиколена от блестящи певци и музиканти, които изпълват нейното крехко съзнание с обаянието и неповторимата красота на песните и свирните от този, изключително богат на фолклор край. "В рода ни има една традиция, която се предава във всички поколения. Не само песните. Това е музиката. Все тя ни свързва в семейства. И при дядо ми и баба ми е било така, и при родителите ми, и при мен, и при щерка ми", обяснява веднъж даровитата българка. Певица била и нейната леля - сестра на баща й. "От нея съм научила повече от 200 песни. Филип Кутев ни казваше - ето давам ви ваканция - лятна или зимна, първото нещо - обогатявайте си репертоара, това е вашият капитал. И наистина тези песни станаха голям капитал. Но тогава беше трудно, тъй като нямаше никаква техника. Всичко трябваше да се запаметява в момента. А аз от 15 песни по-долу не падах на ваканция."
Най-големият певец в рода й бил дядо й Кръстьо. Той отивал рано сутрин на нивата с песен и с песен се връщал. "Всички така го помнят. И докато бяха живи наборите му, разказваха за него и за песните му. Дори ми дадоха една негова песен, която записах - "Майка на Вела думаше", припомня си Надка Караджова. Тя е наследила и доста песни от своята майка. Точно от нея е прочутата "Сама ли си, Петрунке ли, ден жънала". Хубаво пеел и бащата на Надка. "Той е виновникът да стана певица", категорична е тя. Освен това в семейството й всички спазили традицията да се оженят за музиканти. "Големият ми брат взе баш певицата на селото. Това е - трябва да пееш, за да дойдеш в нашия род", отсича Надка Караджова. Пак музиката е "виновна" и в нейния случай. Точно песен е събрала Надка Караджова с нейния съпруг Стефан. "Той беше толкова настоятелен. Направи ми серенада в 3 часа през нощта. Бяхме 3 момичета в стая. Като го чухме, веднага се разсънихме, седнахме в леглата си и се разплакахме от умиление. И си казах - той ще бъде!".
Майсторство от най-висока класа – само така може да се говори за изпълненията на Надка Караджова. Някои от тях са върхови постижения в българското народно певческо изкуство. Гласът й е звънлив и чист като бистра река, а стилът й - смес от мелодичните модели на два фолклорни района – Тракия и Шоплука. “В певческата дарба на Надка Караджова има особен блясък, артистичност, която не търси външен жест, а вътрешна връзка със слушателя.” – пише за нея писателят Борислав Геронтиев. Музикалната критика у нас и в чужбина също е единодушна – голяма певица! И не само у нас, а на различни езици, в различни страни я наричат “славей”.
Песента “Заблеяло ми агънце” в нейно изпълнение е първата българска народна песен, участвала в чуждестранна класация. През 1979 г. BBC-2 я излъчва във фолклорния си подбор, за да остане там три месеца. Отзвукът е толкова голям, че предизвиква издаването на плоча в Лондон с две песни на Надка Караджова.
Певицата има зад гърба си блестяща кариера. Професионален шанс е срещата й с композитора Филип Кутев, в чийто ансамбъл пее в продължение на 40 години. Нейни песни като “Драгана и славей”, “Планино, Стара планино” в аранжимент за солист и хор станаха шедьоври и са неизменна част от репертоара на българските ансамбли. Кариерата на Надка Караджова е свързана и с хоровете “Космическите гласове на България”, “Ангелите”, “Големите гласове на България”, с квартет “Славей”, в който пееше заедно с дъщеря си Светла Караджова. С този състав успехът е още по-ярък. Сопрановият й глас се извисява на сцени в Испания, Франция, Израел, многократно в Япония, където “Планино, Стара планино" има феноменален успех.
Големия си път през световните сцени и сърцата на българите Надка Караджова дължи на най-известният български фолклорист и незабравим композитор и диригент - маестро Филип Кутев. Благодарение на него тя се докосва до своята детска и моминска мечта, стаена дълбоко в кътчетата на нейната душа. Тя става част от древното народно изкуство – еманация на духовната същност на един народ беден, но талантлив и емоционален, събрал мъдростта на времето и изпитанието. За наградите й няма да говорим - абсолютно безсмислено е, след като завинаги е останала в сърцата на българите.
В с. Левски, Панагюрско, през месец юни се провежда единственият у нас фестивал "С песните на Надка Караджова", на който тя винаги присъстваше, докато беше сред нас. Както присъства в сърцата и умовете на всички, които поне веднъж са я чували да извие глас.
"Заблеяло ми агънце, в Тодорови кушари,
като му агне заблея, цяло му стадо разблея.
Тодур на агне продума, агънце байно рогато,
защо си жално заблея, та ми стадото разблея?..."

Текст Стоян Радулов

На гости на Драгоманското блато и насекомоядната алдрованда


Бил съм няколко пъти тук. И в най-ранна пролет, и в кичесто лято, и в ранна есен. И всеки път това инак равно място (при все, че не обичам особено равнините), е почти на път да ме омагьоса. Само дето нямам търпението на запалените орнитолози, да се затворя в наблюдателната кула и да изследвам неподражаемия и богат птичи свят. Но в Драгоманското блато аз откривам други очарования.
Всъщност, това е една от най-ценните природни територии  в България и най-странното е, че се намира само на 40 км от София - неподозирано за повечето столичани. Днес блатото представлява уникално съчетание от влажна зона и карстови хълмове (имайки предвид съседния старопланински рид Чепън).
Подобно на повечето влажни зони в България, то е било почти унищожено през 30-те години на XX век и тук започнали да отглеждат, представете си... царевица. Прочее, следите от мелиоративните канали все още са запазени. Но след прекратяване на насилственото му отводняване след 1990 г. (което в последните години струвало по около 100 хил.лв. месечно) и възстановяване на горе-долу предишния му облик, Драгоманското блато постепенно отново се е превърнало в най-важното местообитание на водолюбивите птици в Софийско. Но не само.
Ако имате търпение да чакате, тук ще видите голям и малък воден бик, ръждива, сива и голяма бяла чапли, тръстиков блатар и още много видове птици, видри, тритони и жаби, но и два вида змиорки, както и змии. А сред растенията освен тръстиката, за която блатото е същински рай, ще откриете бяла водна лилия, блатен ирис, шахматовидна ведрица и само тук в България – уникалното насекомоядно растение алдрованда.
В Драгоман се намира и Центърът за опазване на влажните зони, който работи от началото на 2009 г., но последните два пъти при мои идвания (2013 и 2015) се оказва все заключен. Във всеки случай за него отговаря Сдружението за дива природа „Балкани”. Около 2008 г. сградата на бившето читалище в края на Драгоман, на изхода за блатото е обновената и оборудвана за целта. В нея има 3 помещения: просторна зала, санитарен възел и стая с информационни материали и сувенири. Даже имаше мултимедиен проектор, екран, 45 места и богата експозиция, за които в момента не мога да дам по-конкретна информация. Средствата за ремонт и оборудване на центъра тогава са осигурени по проекти на „Балкани”, подкрепени от програмата за малки проекти на Глобалния екологичен фонд, финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Посолството на Кралство Холандия в България.
Първият път, когато бях тук преди няколко години, попаднах на Марта Димитрова от СДП „Балкани”, която буквално не можеше да спре да разказва за блатото и неговите обитатели. Показа ми и един пострадал щъркел, който очакваше да бъде изпратен за лечение в клиниката на университета в Стара Загора.
Лично аз пък съм влюбен в дървените пътечки в единия край на блатото, които минават по малко мостче над един от старите напоителни канали, отвеждат до наблюдателната кула за птици, както и още малко по-навътре сред тръстиките, където да се сгушиш на някоя от площадките и да очакваш на спокойствие птиците. През май месец пък билото на Чепън се обагря в лилаво, защото по южния му скат цъфтят невъобразимо количество люлякови храсти. Изобщо - красота, птичи песни и спокойствие - на 2 км от Драгоманна след разклона за с. Големо Малово, и на 40 от София по главния път за Калотина...
Има моменти когато тук "всичко е живопис", както казва една приятелка, по професия и по душа - художница.

Текст и снимки Стоян Радулов

С аромата и вкуса на родопски клин - рецепта и начин да си го приготвите сами



Когато става дума за традиционна българска кухня, Родопите са уникална територия. Само там се правят особени видове баници - като такива с листа от цвекло например.  Научих тези неща, понеже наскоро работихме с мои колеги върху "Особености на родопската кухня" - кратък филм от цяла поредица за Родопите и района на Батак. "Апраци", "фльонги", "пищель с капички", "върлак чорба", "фасул с кочани", "брашеник"... Не, това не е речник на чуждите думи в българския език. Това е само началото на един предълъг и вкусен списък от ястия, приготвяни само в Родопите.
Но като че ли над всички тях в небцето на повечето българи, когато кажеш Родопи, остава неповторимият вкус на прословутия пататник (родопска баница с картофи) или на родопския клин. В Кръстатица опитах оригинален пататник от района на Борино, показа ми как да го приготвя шеф-готвачът Eрдинч Милев, който е от този край, нищо, че като повечето от нас живее в София. Обещах си в скоро време да го приготвя, но за целта трябват доста гладни гърла. Затова днес се завъртях в любимото пространство на кухнята и приготвих специално за всички вас традиционен родопски клин. Той се получава в по-малко количество и по-късно ще му се насладим заедно с ограничен брой приятели. 
Та, родопският клин може да бъде с разнообразни съставки, което го отличава от обичайната баница със сирене. В различни комбинации той може да е с ориз, мляко, сирене, извара, масло, коприва, лапад, цвекло, спанак, тиква... В отделни населени места в Родопите, както и пататника, впрочем, можете да го вкусите в различни разновидности. Най-разпространен е обаче този с ориз, яйца и сирене, който си е и типичният родопски клин.
Днес ще ви покажа как се прави традиционен клин с плънка от ориз, извара, сирене, спанак и яйца.
Истинският клин се прави с домашно-точени кори, но ако точенето не ви се отдава, пък и отнема доста време, ще използваме готови кори. Готовите кори обаче не трябва да са от типа "фини". За целта съм избрал "одрински кръгли", може и с "къпани кръгли кори" също.

Ето ви начина и процеса на приготвяне на клина в снимки:


За разлика от другите баници, но както при пататника, плънката на клина е в средата, между слоеве кори отгоре и отдолу. Но за разлика от пататника, който се приготвя във фурна, клинът се прави в широк тиган, върху печка.
Важната при клина е плънката.

Необходими продукти за плънката на клина, които съм приготвил:
- ориз - около 200 гр. бланширан, но зависи от големината на тигана ви;
- извара - 200 гр. кашкавалена - тя е по-сочна и малко по-мазна от обикновената;
- сирене - 50 гр. бяло саламурено - слагам го само за дообогатяване на вкуса;
- спанак - 200 гр. вече бланширан и нарязан на едро;
- яйца - на това количество от останалите продукти, сложете поне 4 бр.;
- краве масло / олио -с маслото подмазвам тигана и запечатвам корите отгоре, олиото 3 супени лъжици, използвам в плънката. Но може изцяло и само с масло;
- сол на вкус.

Трябват ви и две "одрински кръгли" точени кори, в които да завиете плънката.

Описание на начина на приготвяне: 
Сварявате ориза със сол до почти готово състояние. Почиствате и бланширате спанака. Смесвате в голяма купа сварения вече ориз със спанака и добавяте мазнината за плънката (малсо или олио). Добавяте цялата извара и натрошеното сирене, като разбърквате добре. След това добавяте и яйцата и отново разбърквате. Когато всичко е готово, опитайте сместта за количеството сол и ако е необходимо - добавете още малко.
Когато плънката е готова, подмазвате голям тиган с масло и върху него поставяте две от кръглите одрински кори, така, че да образувате кошничка - краищата им трябва да са извън тигана. Между тях може да сложите малко олио или масло. След това изсипвате в образувалата се кошница цялата плънка и я разпределяте равномерно до крайщита на тигана, но без да я натискате силно. Трябва да се получи около сантиметър и половина - два дебелина на баницата. След това загръщате корите отгоре и отново ги запечатвате с малко мазнина.
Клинът се пече в тигана върху умерен, предварително загрят котлон (например 2 от 4 степен, или 3 от 5 степен), като при печенето внимателно разпределяте топлината от котлона върху дъното на тигана, като периодично го завъртате и размествате, така че да опечете клина горе-долу равномерно навсякъде.
Когато клинът е готов от едната страна, го обръщате с помощта на капака на тигана и от другата, като повтаряте вече познатия процес на печене. Да ви призная, при мен изпичането на втората страна се получи много по-добре от изпичането на първата - защото при нея установих тази тънкост при печенето и равномерното разпределение на топлината по дъното на тигана. Едно време бабите ни са го приготвяли върху широките плотове на печките с дърва и тогава не са имали подобен проблем. Но за всяко нещо в кухнята си има "чалъм", както казват по-старите и опитни от мен.
Когато клинът е готов и от двете страни, го извадете върху промазана хартия за печене и го загърнете внимателно с "месалче" или някаква памучна кърпа, и го оставете да се "поотвърне" малко, да подиша. След около половин час вече ще е готов за ядене.
Важно е да уточня, че целият процес на приготвяне - от сваряването на ориза и бланширането на спанака, до изпичането и завиването под кърпата, не отнема повече от час. Да ви кажа още и че клинът най-много върви с кисело мляко или с айрян, особено ако е леко подсолен. Ако сте си го подквасили сами, още по-добре. Както се казва, приятно хапване! :)

Тексти снимки Стоян Радулов

В Кръстатица преди четвъртото Възкресение

Текст и снимки Стоян Радулов


Има няма стотина каменни къщи, накацали като гнезда на скални орли върху няколко близки баира високо, високо в Средните Родопи... Половината от които напълно или полуразрушени. Това е малкото селце Кръстатица.
И една красива, изумителна планина, разляла се в Южна България като море от хълмове, която те извисява над боровете и букаците, до небето и слънцето с лъчи от най-добрите емоции, на които си способен. Или те притуля нейде под дъгата си с тежки облаци на тревожност, но никога не те оставя безразличен. И няма как иначе при толкова много истории, разиграли се из облите била, из тучните и рошави като халища поляни и из урвестите долини на тази планина – символ на българската душа. Съдбите на хората тук често ще те разтърсят из дълбочините на душата ти, ще те омагьосат с клокочещия и мек говор на родопския диалект, ще го съпроводят с плач на каба гайда, с песен от гласа на кавал или с радост от тамбура... Само едничка песен може да ти скъса сърцето – „Пустиян Салих без сабур”, какво остава за всичките...
Едва двадесет човека, една крава, няколко овчици, тук-там някое куче, малко кокошки, няколко кози и две магарета – горе-долу това е цялото "поселение" на Кръстатица.
Кога се е завързал възелът на животеца в това село не знам. А и няма кой да ми каже, защото никой не го помни. Ама, разбрах, че Кръстатица досега три пъти е умирало и още толкова пъти се е възраждало; че четвърти живот живее то - така поне се мълви по тия ридове на Родопите, извисили се над долината на Малка Арда.
Този четвърти живот започнал някъде в началото на ХІХ век, когато тук се преселили хора от по-ниското село Оряховец. Заради липсата на поминък обаче след век и половина повечето от наследниците на заселниците го напуснали. Най-много от тях се ориентирали към Кърджали, а други - към Казанлъшко, селата Шейново, Ясеново, Горно и Долно Сахране.
Обезлюдено, самотно, високо и далечно, днес Кръстатица за пореден път се е вкопчило в живота, както повет около дива ябълка, и не се пуща - поне не и доброволно. Стиска кривите си, старчески ръце около ствола му с последни сили... Докато времето все пак някога отново го надвие. Опира се на каменните си стени, както стогодишните баба Иглика и баба Недка на своите дървени тояжки... И е вперило с надежда очи в простора, чиято синева се стрелка над тия безбрежни Родопи. А те дърпат погледа ти надалеч, надалеч... И през пространството, и през времето.
Тук съм преди четвъртата смърт и може би преди четвъртото Възкресение. Опитвам се да гадая, всъщност, ще има ли пети живот за Кръстатица. Но не провиждам толкова напред, не ми е дадено... Само дано домашното мляко от единствената крава, дъхавият пататник от местните картофи и този пусти шарен боб не добият вкус на помен! Опирам гърба си върху каменните дувари и се опитвам да чуя какво ще ми кажат.
Във всеки случай от десетилетия училището е глухо и сляпо, с вече пропаднал и опасен покрив, джамията е без минаре и празна, а църква никога не е имало... Макар, че името на селото идва тъкмо от местността Кръстатица, която се намира току над него. Тя е свързана с преданията за Христовия кръст (същите като на Кръстова гора) и с гоненията на християни, отказали да приемат мюсюлманството и погинали в името на своята вяра... Даже кръчмата е вече затворена, а автобусче от Баните идва два пъти в седмицата... Изпотрошените прозорци отдавна гледат към Оня свят. Та, както виждам нещата, май четвъртият край за Кръстатица е неизбежен. Нещо повече – съвсем скорошен ще е.
Времето неумолимо лети, докато коленете и кръстовете на старите жители на Кръстатица отмаляват. Млади няма. Когато вечер си легнат двайсетте баби и дядовци, не се знае дали на сутринта ще се събудят пак толкова. Повечето от здравите някога, топли и уютни малки къщици днес са населени със сенки на покойници. Некролозите на последните ни гледат от заключените пътни порти – Райна Славчева, Рада и Емил Чолакови, Зорка Делчева, Владимир Инсаров, Димитър Минчев, Борис Зинелов... Това е свят на мъртвите – щастливи, нещастни, работливи, мързеливи, радостни и тъжни, откровени и потайни, смехотворни, застрашителни, играещи едновременно и със слънцето на живота и със суграшицата му на жмичка хора. Те минават с вятъра през изпочупените джамове, кръжат около пропадналите огнища, просвистяват през празните долапи и обори с копнеж по едни невъзвратими времена. Те са забравили, че не са хора, а духове. Но ако се отскубнат от Кръстатица, в същия миг ще бъдат унищожени и стопени като всеки паднал тука сняг от топлото течение на Малка Арда.
Пратеници, посланици от широкия свят попадат тук случайно само заради Надя Еренджикова, която преди петнайсетина години се влюбила в селцето с каменните къщи безвъзвратно. Оставила любимия си Пловдив и пристанала на Родопа точно в Кръстатица. Тя с помощта на местните, самоуки майстори върнала към живот една от местните каменни къщи, където да идват гости от големия свят и от цяла България.
Но ето, дивата ябълка в съседния двор не е обрана още от миналата есен. Плодовете й гният върху влажната земя, без да са станали на сладка ракия или на ароматен мармалад. Някои от терасираните нивички на отсрещния скат са превърнати в малки пасища, но повечето са запустели, превзети от дренки, бурени и коприва.
Животът е кръговрат и в Кръстатица се е завъртял вече най-малко три пъти.
Особено тъжно ще е, ако някога тези хора и това село изчезнат от спомените на бъдните живи. Затова пиша и заснемам спомените си. Селото и хората му, които не познавам, заслужават вечна памет. Защото съм един от тях. Бил съм някога и ще бъда. От обелиски няма нужда – полуразрушените стени на грохналите къщи стърчат като надгробни камъни. Както е написал Хайтов: "Пустота заварих, оставих пустота..."
От нас в ефира остават да живеят песните... А природата е вечна.
Слушам и въпреки всичко се усмихвам...


Въз подзиме съм легнала,
въз пролете съм станала,
цала съм зима лежела,
лежела йоще болнела,
ага са й пролет пукнало,
я сам нах вонка излела.
Сичко са й било цветнало,
цветнало й още лиснало,
          и моен зелен босилек,
          и моен червен каранфил,
сичко от земя излиза,
пък я нах земе торнувам...”

(Из родопската песен „Въз подзиме съм легнала” в изпълнение на Радка Кушлева)