Песента на българските камбани

Посвещавам на годишнината от избухването на Априлското въстание от 1876 г., която се чества ежегодно в Панагюрище на 1 и 2 май

"От Балканите долита лирична песен, всяка дума
от която е богородична перла."
Ян Неруда, 22 юли 1877-ма.*

Десет дни през април 1876-та в България, тогава най-голямата и най-богата европейска провинция на Османската империя, са били достатъчни, за да бъде поставен т.нар "източен въпрос" на международната обществено-политическа сцена. Оскъдните сведения за избухването и кървавото потушаване на дълго подготвяното народно въстание на християнския славянски народ предизвикват буря от реакции. И дочули възгласа на румънския поет Николае Скутеску в поемата "Въздишките на България" - "Просветена Европа! Европа, пробуди се!", от Рим до Стокхолм, от Осло до Сидни, от Лондон до Санкт Петербург, будните умове на света осъзнават какво става на бурните Балкани и разказват за кървавите мъки на нашия поробен народ, осмелил се да вдигне ръка срещу черния башибозук. "Това са герои, които със свещен пламък в сърцата си, но с гол юмрук и почти гладни се борят за златната свобода."** Такива са отзивите в чешката преса през 1876-та и не само там.

Но по-важен е въпросът какви са отзивите за Априлското въстание днес, в България. И имайки за пример Ян Неруда, да си кажем, че трябва да възприемем историята, така сякаш възприемаме изкуство, сякаш се заслушваме в музика, която изпълва душата с възторзи. Защото тя е дело все на свещени знайни и безименни герои, които винаги ще преподават великото знание, че нашият днешен ден е утрешната история и ние сме нейни творци, доколкото сме верни частици на своя народ. Че трябва да сме в битката за нашето сегашно и за нашето бъдно време, като сме в преображенията на онази цивилизация, която създаваше и възрждаше нашия народ - с толкова смелост и с толкова неописуемо себеотрицание. Да не губим вярата в своето бъдеще, защото вярата е Бог, а Бог е "пътят, истината и животът". Да имаме смелостта да търсим и да преоткриваме, за да даваме духовни дарове на себе си и на другите, така, както са го правили предците ни. За да оставим спомена за едно българско духовно величие, което е продължавало и ще продължава да се отразява в умовете и в душите, на всички, които са били след тях и ще идват след нас...

АПРИЛ 1876:

Момент от възстановка на въстанието на Маньово бърдо

Не ви ли се просълзиха очите през тези дни, когато четяхте за българските камбани?
Когато рухнало българското царство и българският народ паднал под властта на поганците, които му отнели и бога, а молитвата прогонили в планинските пещери и шумолящите гори, българинът презрял църковните въжета, свалил свещените камбани и ги закопал дълбоко под повърхността на земята, опръскана с кръв. Четиристотин години лежали там. Мълвата за тях се предавала от поколение на поколение, мълва-тайна, непроницаема, пазена с най-вярна любов. И ние също чувахме и четяхме за тази мълва, но я считахме за поетично предание, от кръга на онези предания, които навсякъде витаят около гробовете и са единствената, подобна на балсам приспивна песен на измъчвания народ. Но ето, че идва освободителят - тайнственото покривало неочаквано се смъква от четиристотингодишната мълва, духовете-хранители се отдръпват от съкровището, треперещите ръце на българина грабват свещените камбани, вдигат ги на върха на храма - и за първи път българските камбани отново запяват, запяват химна на идващия спасител! Какво ли му е било на сърцето на тези камбани, когато отново е забило за първи път? А какво ли е било при това на сърцето на българина?

ДНЕС:

Дали обаче в Панагюрище, "чието име нито старата, нито българската средновековна история помни и което все пак влезе в основите на България само за десет дни"***, днес ни се просълзяват очите, когато четем за българските камбани? Дали това се случва навсякъде в изстрадалата ни страна - в Батак, Копривщица, Клисура, Перущица, Търнов?...
Днес камбаните са си на мястото. Но дали чуваме златният им звън? И църквите са си на мястото, но повече празни са... 

Тези млади хора сами се грижат за паметника на геройски загиналите, но незнайни априлци от 1876 г.

И ето, че все пак рядко, на големи годишнини, се обръщаме бавно към духа, към вярата си, към най-българското в себе си. От уста на уста се носи, от страница в страница прелива, мълвата за онова героично време. И дано знаем, че дори днес това поетично предание все още е балсам за измъчения ни народ.
Но има и друго. Днес петстотингодишната мъгла на робията се е вдигнала, но галопиращото време неумолимо напластява друга, също толкова страшна мъгла. Българските камбани пеят, но малко българи ги дочуват. Редеят редиците българи, за които онези събития са поезия. Какво ли е днес на сърцето на българина? На българина тук, и на българина, разпилян по света...
Днес българинът е на гребена на друг поврат в историята си, сгъстена или объркана от поврати. На гребена на поврат, който може да бъде наречен всичко друго, но не и героичен и в който не се знае дали просветлява или затъва все повече. Едно е сигурно - днес българската идея все по-рядко го сродява. Днес той поругава паметниците й и бяга, за да търси спасение по други земи. А неговата пустее - свободна.
Навремето Макгахан е написал: "Жътвата гние в полето, а жътварите гният тук, в църквата-гробище... Навред ужаси, ужаси, ужаси!"****
Дали днес се вълнуваме от българските камбани така, както навремето Константин Иречек, който е написал: "Турските събития не ми дават мира ден и нощ. Аз дори не мисля вече за нищо друго."?****
Някакво безвремие вършее по тази прекрасна, свободна земя, бранена с кръвта на кърмачета и кърмачки, на старци и мъже в разцвета на силите си, платена с векове сълзи. И ако Виктор Юго е казал, че "има минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва правителствата да я слушат"****, то днес България живее така, сякаш не знае какво да каже. И говори глупости - отчайваща е днешната й преса, ялови са книжните напъни на умовете й, хората сякаш не искат да чуят, в мислите им е само хладилникът.
А камбаните пеят, българските камбани...

АПРИЛ 1876:

Възрожденският дух е още жив в Панагюрище

Ей, че къде има по-голяма поезия от тая?! Откакто свят светува, ни съпровожда светата поезия, никога не е угасвала напълно, никога не се е отдалечавала за дълго от нас, и днес както преди хилядолетия бучат Ганг и Ефрат, сияе слънцето и блести като бисер човешката кръв - но подобен изумително поетичен момент не ни е известен. Изведнъж над българските саркофази се издигат облаци от рози, ароматът на рози се носи над студения свят и целият свят отведнъж е позлатен от сиянието на тази изумителна поезия. На славянския народ се е паднало щастието да подари на света тази хубава, приказно хубава "Песен за камбаните". Има право поетът, че "поезията е злато" и че съвсем мъничко късче от този благороден метал "е достатъчно, за да се позлатят цели светове", а българинът има отведнъж огромна планина от чисто злато.
Твърди се, че поезията не вирее сред замайващия светски шум. Че се заселва само там, където може да се рее по тихото синьо небе, да се къпе в бяла светлина и да мечтае в нежно спокойствие. Там, под Балкана, обаче въздухът е потъмнял от войнствени облаци и се разтърсва от гръмогласен рев - и все пак сега българинът гледа нагоре с усмихнати очи, пълни с детинска любов, "небето му се струва синьо, палмите на душата му се извисяват към него, цветята на сърцето му се вият нагоре към него, а ясният етер е изпълнен с вълшебна музика."

ДНЕС:

Тогава българинът е имал цел. Всестранен, мощен разцвет на духа български е била тази цел. Желаел е на децата си свободно и осигурено бъдеще, душевното им развитие да не бъде спъвано от нищо, прекъсвано от нищо, унищожавано от нищо.
А над нас днес отекват българските камбани и питат дали успяхме в безсъницата на сляпата си страст да не го осуетим, да не го спрем.

"Горска майко, да си прибереш плача, да си прибереш плача, да иде на деветото дърво, белким сън да ни доде, у-у-у!
Сън да ни доде, плач да иде в гората и ти, горска майко, с него, у-у-у!
Да спим като пиле петровско, като агне гергьовско, а-а-а!"***** 

Текст и снимки Стоян Радулов

__________________________

* Цитатът и текстовете "АПРИЛ 1876" са от: Неруда, Я. Какво е поезия. Народни листи. Прага, 22 юли 1877. Източник: Божилов, Б. и др. Епопея славна. Антология. Народна култура. С., 1976. Заглавията в текста са на автора Стоян Радулов.
** Цитатът е от: Косев, К. и др. История на Априлското въстание 1876. Партиздат. С., 1976.
*** Цитатът е от: Янев, С. Корени. Народна младеж. С., 1976.
**** Цитатите са от: Косев, К. и др. История на Априлското въстание 1876. Партиздат. С., 1976.
***** Молитва на народната лечителка, докато опушва болният от безсъница със сламки от гнездо на авлига и му вари биле от чесън, пелин и росен. По: Българска митология (Енциклопедичен речник), Издателска група "7М + Логис", С., 1994 г.
__________________________

Българските камбани" е публикуван във в. "Време 2001" (2001 г.) и в. "Аз, Буки" (2006 г.)

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it. 

__________________________________ 

Страницата LOVE.PANAGYURISTE популяризира българския град Панагюрище в Европа и по света във Фейсбук. Това е градче с богата и дълга история, уникална култура и гостоприемни хора. Научете повече за него, посетете го и го обикнете.

"Потопът в Черно море" / документален филм

Къде се е случил описаният в Библията потоп? Защо някои учени имат основания да твърдят, че това е Черно море? Какви доказателства имат?...

Документалният филм "Потопът в Черно море. Истории от Шумерския епос, Библията и археологията" на българската Телевизия Туризъм търси отговорите и разказва за тази твърде любопитна тема, предава думите на най-запознатите по нея български учени. Филмът показва уникални кадри от нашето море, както и невероятни находки.

Сценарист и режисьор е Стоян Радулов. Текста четат актьорите Светломир Радев и Манол Къков, главен оператор е Николай Василев. Музикалното оформление е дело на Мариана Вълканова, а саун дизайнът - на Борислав Дрянков. Продуцент е Георги Крумов.
Филмът се излъчва по Телевизия Туризъм, България.

Wallpapers: Местност и резерват Яйлата

Снимки Стоян Радулов / Photo by Stoian Radulov

Свързана публикация: Предсказано откритие

В Кръстатица преди четвъртото Възкресение

Текст и снимки Стоян Радулов

Има няма стотина каменни къщи, накацали като гнезда на скални орли върху няколко близки баира високо, високо в Средните Родопи... Половината от които напълно или полуразрушени. Това е малкото селце Кръстатица.

И една красива, изумителна планина, разляла се в Южна България като море от хълмове, която те извисява над боровете и букаците, до небето и слънцето с лъчи от най-добрите емоции, на които си способен. Или те притуля нейде под дъгата си с тежки облаци на тревожност, но никога не те оставя безразличен. И няма как иначе при толкова много истории, разиграли се из облите била, из тучните и рошави като халища поляни и из урвестите долини на тази планина – символ на българската душа. Съдбите на хората тук често ще те разтърсят из дълбочините на душата ти, ще те омагьосат с клокочещия и мек говор на родопския диалект, ще го съпроводят с плач на каба гайда, с песен от гласа на кавал или с радост от тамбура... Само едничка песен може да ти скъса сърцето – „Пустиян Салих без сабур”, какво остава за всичките...

Едва двадесет човека, една крава, няколко овчици, тук-там някое куче, малко кокошки, няколко кози и две магарета – горе-долу това е цялото "поселение" на Кръстатица.

Кога се е завързал възелът на животеца в това село не знам. А и няма кой да ми каже, защото никой не го помни. Ама, разбрах, че Кръстатица досега три пъти е умирало и още толкова пъти се е възраждало; че четвърти живот живее то - така поне се мълви по тия ридове на Родопите, извисили се над долината на Малка Арда.

Този четвърти живот започнал някъде в началото на ХІХ век, когато тук се преселили хора от по-ниското село Оряховец. Заради липсата на поминък обаче след век и половина повечето от наследниците на заселниците го напуснали. Най-много от тях се ориентирали към Кърджали, а други - към Казанлъшко, селата Шейново, Ясеново, Горно и Долно Сахране.

Обезлюдено, самотно, високо и далечно, днес Кръстатица за пореден път се е вкопчило в живота, както повет около дива ябълка, и не се пуща - поне не и доброволно. Стиска кривите си, старчески ръце около ствола му с последни сили... Докато времето все пак някога отново го надвие. Опира се на каменните си стени, както стогодишните баба Иглика и баба Недка на своите дървени тояжки... И е вперило с надежда очи в простора, чиято синева се стрелка над тия безбрежни Родопи. А те дърпат погледа ти надалеч, надалеч... И през пространството, и през времето.

Тук съм преди четвъртата смърт и може би преди четвъртото Възкресение. Опитвам се да гадая, всъщност, ще има ли пети живот за Кръстатица. Но не провиждам толкова напред, не ми е дадено... Само дано домашното мляко от единствената крава, дъхавият пататник от местните картофи и този пусти шарен боб не добият вкус на помен! Опирам гърба си върху каменните дувари и се опитвам да чуя какво ще ми кажат.

Във всеки случай от десетилетия училището е глухо и сляпо, с вече пропаднал и опасен покрив, джамията е без минаре и празна, а църква никога не е имало... Макар, че името на селото идва тъкмо от местността Кръстатица, която се намира току над него. Тя е свързана с преданията за Христовия кръст (същите като на Кръстова гора) и с гоненията на християни, отказали да приемат мюсюлманството и погинали в името на своята вяра... Даже кръчмата е вече затворена, а автобусче от Баните идва два пъти в седмицата... Изпотрошените прозорци отдавна гледат към Оня свят. Та, както виждам нещата, май четвъртият край за Кръстатица е неизбежен. Нещо повече – съвсем скорошен ще е.

Времето неумолимо лети, докато коленете и кръстовете на старите жители на Кръстатица отмаляват. Млади няма. Когато вечер си легнат двайсетте баби и дядовци, не се знае дали на сутринта ще се събудят пак толкова. Повечето от здравите някога, топли и уютни малки къщици днес са населени със сенки на покойници. Некролозите на последните ни гледат от заключените пътни порти – Райна Славчева, Рада и Емил Чолакови, Зорка Делчева, Владимир Инсаров, Димитър Минчев, Борис Зинелов... Това е свят на мъртвите – щастливи, нещастни, работливи, мързеливи, радостни и тъжни, откровени и потайни, смехотворни, застрашителни, играещи едновременно и със слънцето на живота и със суграшицата му на жмичка хора. Те минават с вятъра през изпочупените джамове, кръжат около пропадналите огнища, просвистяват през празните долапи и обори с копнеж по едни невъзвратими времена. Те са забравили, че не са хора, а духове. Но ако се отскубнат от Кръстатица, в същия миг ще бъдат унищожени и стопени като всеки паднал тука сняг от топлото течение на Малка Арда.

Пратеници, посланици от широкия свят попадат тук случайно само заради Надя Еренджикова, която преди петнайсетина години се влюбила в селцето с каменните къщи безвъзвратно. Оставила любимия си Пловдив и пристанала на Родопа точно в Кръстатица. Тя с помощта на местните, самоуки майстори върнала към живот една от местните каменни къщи, където да идват гости от големия свят и от цяла България.

Но ето, дивата ябълка в съседния двор не е обрана още от миналата есен. Плодовете й гният върху влажната земя, без да са станали на сладка ракия или на ароматен мармалад. Някои от терасираните нивички на отсрещния скат са превърнати в малки пасища, но повечето са запустели, превзети от дренки, бурени и коприва.

Животът е кръговрат и в Кръстатица се е завъртял вече най-малко три пъти.

Особено тъжно ще е, ако някога тези хора и това село изчезнат от спомените на бъдните живи. Затова пиша и заснемам спомените си. Селото и хората му, които не познавам, заслужават вечна памет. Защото съм един от тях. Бил съм някога и ще бъда. От обелиски няма нужда – полуразрушените стени на грохналите къщи стърчат като надгробни камъни. Както е написал Хайтов: "Пустота заварих, оставих пустота..."

От нас в ефира остават да живеят песните... А природата е вечна.

Слушам и въпреки всичко се усмихвам...

„Въз подзиме съм легнала,
въз пролете съм станала,
цала съм зима лежела,
лежела йоще болнела,
ага са й пролет пукнало,
я сам нах вонка излела.
Сичко са й било цветнало,
цветнало й още лиснало,
          и моен зелен босилек,
          и моен червен каранфил,
сичко от земя излиза,
пък я нах земе торнувам...”

(Из родопската песен „Въз подзиме съм легнала” в изпълнение на Радка Кушлева)

Няма нищо гнило в Дания, дори напротив

Нищо гнило в Дания не открих. Дори напротив – репликата на благородника-стражар от „Хамлет” Мерцел, с пълно право мога днес да изрека за нашата България. Докато в Дания, освен че „въздухът пощипва” със скандинавска свежест и слънцето наднича от ниския си хоризонт, като разпръсква цвят на залез, всичко друго май е повече от в ред. Така ми се пристори. „Да я закриля Бог!” – ще взема думички назаем от Хорацио…
От Хелзингьор, където ни остави фериботът, до пищният и кралски Копенхаген с уклон някакъв в хипарството (Любов и свобода, а не война! – винаги съм тачел този лозунг, припомнен ми в Кристияния), всяко кътче е премислено, преметено и подредено; кокетно и прилежно, без поза и надутост. А имат, Бога ми, датчаните и основание, и право да си вирнат носовете дори над облачните небеса – кралството им е над 12 века вече. И цялата история е вплетена в учудваща модерност – от утопичната (за нас) инфраструктура, до хорската нагласа най-накрая. Та, думата ми е за датчаните – едни такива ведри и спокойни, сигурни във себе си, може би защото във ума си са широки. Противно на балканското очакване за онази пуста, северна суровост; и като контрапункт на наш`та мрачност, защото май суровите сме ние. Поне в очите ми така е.
А в Йоресунд потомците на „страшните” викинги – даните, през средните векове са започнали да издигат (и още го строят) един прекрасен град от замъци и кули, защитени от множество канали, като започнем от емблематичния Нюхавн. Това е столицата Копенхаген. Готическа и ренесансова архитектура, скулптури като в галерия на открито… Градът направо е от приказка на Андерсен. Впрочем – той не случайно е датчанин.
Та, затова и съвсем нарочно мойта приказка във Копенхаген започна съвсем буквално от „Малката Русалка” и завърши в чудото на райския „Тиволи” с крясъци и смях от ужас и най-искрен кеф.
И нищо гнило в Дания не открих. Дори напротив… „А колкото до мен, аз тъжен свойто щастие прегръщам”, понеже вече се завърнах. (Жив да си ми, Фортинбрас!)

Текст и снимки Стоян Радулов

Wallpapers: Три прекрасни водопада в България

Снимка Стоян Радулов / Photo by Stoyan Radulov

Wallpapers: Софийски сюжети

Снимки Стоян Радулов / Photo by Stoyan Radulov