Паметникът на Васил Левски в София / документален филм

Датата е 19 февруари 1873 г.
Февруарски студ.
В покрайнините на София е издигнато дървено бесило. На него е убит Апостолът на българската свобода Васил Иванов Кунчев, наречен от народа ни с героичното прозвище Левски. Такъв е мрачният завършек на житейския път на една от най-светлите личности в историята ни. Човекът, възприеман като истинският вдъхновител на чувството ни за национална гордост и свобода. Човекът, завещал ни чрез писмо до Панайот Хитов в ранната ролет на 1868 г. знаменитите думи: „Ако спечеля, печеля за цял народ — ако загубя, губя само мене си.”

На него и на лобното му място е посветен късометражният документален филм „Паметникът на Васил Левски в София” на автора Стоян Радулов. Оператор е Андрей Русимов, текста чете Мариана Лечева, звукът е от Борислав Дрянков, а продуцент е Георги Крумов. 

Филмът може да бъде проследен и в програмата на Телевизия Туризъм. Всичко актуално за нея ще откриете на www.see.bg - сайтът на Телевизия Туризъм - TVT / Виж България!

Площад „Славейков” – раят на букинистите

През деня – място на бурни страсти, книги и срещи, нощем – тук царува тишина
 
Късно вечер плочите на площада са покрити с всевъзможни отпадъци, сякаш наскоро е имало битка. Останали са само няколко скитника, пияници и местните кучета. Както и двойка заблудени като че ли полицаи. После минават святкащите коли на фирмата за чистота, след които не остава почти нищо. През нощта, когато от тишината стъпките кънтят до най-горните етажи, не личи, че цял ден тук е бушувал един различен свят, изпълнен със страсти и разочарования, с желание за успех и неочаквано падение, с деликатност и възпитаност, и наглост, и простащина. Улицата – това е място на контраста. Площадът – сърцето на града.
Отдавна площад „Славейков” в София се е превърнал в митология. Той е забележимо място дори за онези, които не се интересуват от четенето на книги. Но докато в обикновената книжарница книгата стои някак успокоено и тържествено, тук тя буквално е изложена на превратностите на съдбата.
Това е едно от най-популярните места в София и е невъзможно да намерите столичанин, който да не го знае или да не е купувал поне една книга от него. Защото площад „Славейков” е най-известният столичен книжен пазар на открито – истински рай на букинистите. И като че ли в този факт има нещо дълбоко и исторически закономерно.
От ХVІ до ХІХ век площадът бил известен с името Кафене баши заради голямото кафене, което се намирало там, но било разрушено след 1878 г. то било сборно място за турските градски първенци. Но тук се намирали още Едрилез джамия, Синият конак и Конакът. Площадът бил важно кръстопътище още от ХVІІ в. Простирал се до днешния пл. “Света Неделя” и бул. “Витоша”. Бил украсен с водоскок, имало и “една чешма с изобилна вода”. Още тогава мястото е наситено с важни и разнообразни градски функции.
На един от ъглите на площада е била и къщата на известното днес литературно семейство Славейкови, която бащата Петко Славейков купува, когато се премества да живее в София през 1879 г. Затова и през 1998 г. при една от последните реконструкции на пространството се появява и изключително удачната статуя на Петко Славейков и сина му Пенчо Славейков, които стоят спокойно и сякаш разговарят на пейка сред съвременния площад, носещ тяхната фамилия. Тя е дело на българския скулптор Георги Чапкънов, автор още на статуята на София срещу Ларгото в столицата, както и на държавния български герб.
Площадът е бил оживен и любимо място на столичани и в началото на ХХ век, а повечето от сградите около него се появяват някъде през 30-те и 40-те години на века. Романтичната атмосфера около него никога не престава и дори е подхранвана от различни градски издания, като например „Софийски кръстопътища” през 70-те години на столетието.
Днес площадът е обграден от улиците "Георги Раковски" (улицата на театрите), "Граф Игнатиев" и „Солунска”. След многобройни промени в околните сгради, там все още се намира монументалната сграда на Софийската градска библиотека. Тя обаче първо била построена за Министерство на обществените сгради и благоустройството. Днес в нея се изнасят и представленията на един от общинските театри - „Възраждане”. Много сгради са изчезнали от площада или са сменяли неколкократно предназначението си през годините – джамията, Кафене баши, старата Учителска каса, кината „Славейков” и „Народна култура”... Но магията на мястото си остава.
Щандовете и стелажите на букинистите са сред целия площад. Напрактика хиляди заглавия от българската и чужда полиграфическа индустрия, сред които и доста антикварни издания могат да бъдат намерени тук. Само в общинския бюджет на София годишно от тази търговия постъпват между 700 хил. и 1 млн. лева., но въпреки това колкото чиновници и управници да попитате, толкова и мнения за вида и значението на площад „Славейков” ще чуете. Сред по-разумните идеи са площадът да стане място за изложби на млади художници, открита сцена за млади актьори, да има арт кафе и малко открито кино. Предлага се също „Славейков” да остане празен само с един работещ и неосветен от електричество фонтан (заради фаталният инцидент тук от 2005 г.), какъвто е бил през 20-те години на ХХ век.
Наоколо има и много магазини, и заведения за хранене. Изобщо – независимо кой какво си мисли – според мен това е едно от най-приятните места в столицата за разходка, кафене или среща. И най-вече – място с история. А това е секси.

Текст Стоян Радулов, съвременни снимки от автора, архивни снимки от блог Стара София и от Музей за история на София

Wallpapers: Софийски сюжети

Снимки Стоян Радулов / Photo by Stoyan Radulov

От „Опашката на коня” до „Патриарха”

или просто улица „Цар Иван Шишман” в София

Различните хора имат различни усещания за тази наистина знаменита столична улица, която започва от гърба на паметника на Царя Освободител на пл. „Народно събрание”, пресича улица „Граф Игнатиев” при църквата „Свети Седмочисленици”, за да стигне до булевард „Патриарх Евтимий”.
Някои споделят следното: „Ако искате да покажете съвременна България на свой приятел от чужбина, достатъчно е да го разходите по столичната улица "Шишман". Там, на няма и стотина метра разстояние, са разположени православна църква, луксозен бутик, елитен бар, банков клон, сладкарница, дюнер кебап, закусвалня от вида тропс къща. Към това трябва да се добавят и няколко магазинчета от типа клек-шоп, разположили стоката си буквално на тротоарите. Разностилието е толкова смайващо, че веднага прави впечатление на чужденците. Първата реакция обикновено е: "Каква странна улица! Тук има всичко." След това гостите дипломатично добавят, че не са виждали другаде бутици да съжителстват с арабски дюнери.”
Но да не забравим да отбележим, че освен търговски обекти на улицата има две големи училища, тук са още Института за философски изследвания на БАН, Агенцията за икономически анализи и прогнози, както и Българската национална филмотека.
Други пък намират обществено-социални връзки между бившия офис на Симеон Сакскобургготски (бивш български монарх от средата на ХХ век и екс министър председател от началото на ХХІ век) в единия край на улицата и стар пункт за изкупуване на употребявана хартия в другия.
Трети гледат на мястото откъм артистичната му атмосфера: „Това вероятно е единствената столична улица със свое уникално лице. Тук основните места за срещи са две - клуб "703" и "Билкова". За разлика от останалите улици на тази не се уговарят да се видят само хората, които живеят в близост. Да си на "Шишман" е въпрос на принадлежност към определено артистично общество.”
Във всеки случай единственото сигурно е, че паркирането на автомобил в района от девет сутрин до седем вечер, въпреки „Синята зона”,  е истинска химера. Впрочем - типично за всяка тясна уличка в централна София. И за да оцветим още колажа от усети за „Шишман”, да добавим следния цитат: „Преди бе интересно, непредсказуемо и освен ордите млади старлетки, можеше да говориш, да бъдеш чут, да се запознаеш с някой прекрасен и в последствие ужасен човек и да правиш непозволени неща след някои часове.”
На тази улица са родени и/или живеят много популярни имена в българските изкуство, наука и журналистика. Често от някой или друг прозорец се чува музика от пиано или цигулка. Например след смъртта му на входа на жилището му се появи барелеф на известният наш актьор Димитър Манчев.
Затова не е случайно и че точно улица „Цар Иван Шишман” в края на лятото през 2010 г. стана първата „арена” на проекта „София диша”. Бе изчистена от автомобили и превърната  в пешеходна зона за три уикенда. Тогава на софиянци и гости на града бе предложена развлекателна програма, включваща творчески работилници за деца и възрастни, спортни занимания, всякакви игри, музикални, художествени и театрални забавления и много други. Участваха циркови и театрални артисти – клоуни, жонгльори, артисти на кокили и мимове. Имаше и много музика – от класическа до диджейски сетове.
Текст и снимки Стоян Радулов

Никола Образописов рисува стенописите на Долнолозенския манастир „Възнесение Господне”

Тесен път вие няколко километра от софийското село Долни Лозен нагоре по полите на Лозенската планина и отвежда до малка тераса под връх Половраг (1182 м н.в.). На нея днес се намира Долнолозенският манастир „Възнесение Господне”, известен сред местните и като манастира „Св. Спас”, макар такъв светия да не съществува. В началото асфалтов, после – черен, но достатъчно утъпкан, пътят вие из гъста, красива дъбова гора. В манастира казват, че „изкачи ли се човек в този божествен кът, сърцето му почва да шепти Иисусовата молитва „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния”.

Когато пристигаме обаче, ни посреща само едно добронамерено и игриво куче. Знаем, че манастирът е женски, но не виждаме нито послушниците, нито игуменията. Майка Агатия обаче е оставила отворена старата църква, в която горят свещи и дори случайни поклонници като нас могат да се приютят в неприветливия зимен ден, за да се доближат за няколко минутки до Бога, да разгледат запазените стенописи, дело на самоковския живописец Никола Иванов Образописов и помощниците му Христаки Захариев Зографски и Димитър Христов, които през 1869 г. изографисват за втори път църквата и трите й купола. Пък и важно е да се знае, че манастирът е част от Софийската Мала Света гора - средновековен комплекс от 14 манастирски обители, плюс скитове, постници и параклиси, развил се в околностите на София и заобикалящите я планини в епохата на Второто българско царство от 1185-1417 г. Тук са отсядали и монаси от Света Гора Атонска.

Основан в ХІІІ век, към края на ХІV-ти век, когато близката Урвичка крепост и Средец, а с това и цялата Софийска област падат под ятагана на османското нашествие, манастирът е разрушен.

Следващите две столетия той запустява окончателно, но през ХVІІ век е отново възроден и както научаваме от някои достигнали до нас писмени паметници, като най-старият от тях е от 1671 г, в манастира се е намирало училище с даскал Яким от София, а учениците са били от София и софийските села. От други преписки научаваме, че в периода 1671-1694 г. там са се помещавали книжовна и калиграфска школа. Тук се преписвали църковни и богослужебни книги, а по тях монасите са оставяли  и приписки за важни събития и лица от вре;ето, а това са важни исторически извори. Но в манастира се и създавали богослужебни книги. В 1694 г. йеромонах Роман Загорец написва миней за месец шести, когато софийски митрополит е бил Кириарх Григорий.

През 1737 манастирът става център на Въстанието на архиереите в Софийско и Самоковско. При подавянето му края на юли и началото на август 1737 г. по заповед на Али паша Кюпрюлюоглу са избити към 350 софийски граждани, свещеници, монаси и хора от околните села, включително Самоковския митрополит Свети Симеон Самоковски. След участието на неговите монаси във въстанието, манастирът "Възнесение Господне" за пореден път е разрушен от турците.

  През 1821 г. Обителта е възобновена отново върху старите си основи. Изградена е едноапсидна, еднокорабната манстирска църква с размери 7 на 14 м. За това и за следващите преустроявания на храма през ХІХ век научаваме от надписа над главната врата на храма: „Во славу Свети Троици создан бил тоя храм от старо нов 1821 лето, като дошел отец Игумен Кирияк монах, родом от Враца, отново го създал с настояние и иждивление свое в лето 1847. А сега 1868 развали свода и созда трите кубета и го изгради втори път на 1869 лето     “

Трите големи купола са изградени върху старата постройка от майстора Цвятко Тодоров от радомирското село Жабляно и си стоят до днес. Те също са изписани от вътрешната си страна от Образописов.

Стенописите на храма са запазени в относително добро състояние и тъкмо те са тези, които привличат поклонници и посетители с богатата си цветова гама и художествено майсторство, което пък от своя страна прави манастира изключително ценен паметник на българската култура и изкуство. Друг интересен факт свързан със стенописите е, че никcде другаде в Софийско не са изобразени в един храм толкова много български светци и исторически личности. Наред с евангелските сцени Никола Образописов изрисува и образите на Светиите Кирил и Методий, Михаил Воин, епископ Марко, Иван Рилски, Евтимий Търновски, Онуфрий Габровски, Константин Софийски и на свързаните с живота на българите Св. Петка и Св. Неделя. Интерес представляват също така както изключително реалистичният ктиторски портрет на игумен Кирияк от 1868 г. така и иконата на Св. мъченик Йоан Владимир Дуклянски, сръбски княз, женен за дъщерята на цар Самуил, Косара, починал през 1016 г.

Според преданията на местните хора манастирът "Свети Спас" е бил средище на националноосвободителното движение, като в него е отсядал дори и Васил Левски. Около Освобождението към него е било изградено училище с няколко големи стаи и отделно помещение за учителя. До 1900 г. манастирът е бил мъжки, а след това се преобразува в женски.

В последните години са реставрирани едно от жилищните крила, монашеските килии и двуетажната гостоприемница, както и един от съществувалите по-рано няколко параклиси. Отскоро на реставрирания и отново поставен в църквата стар олтар могат да се видят възстановените оригинални икони от периода 1850–1890 г. Стенописите, намиращи се в трите купола, са също реставрирани. Цялата външна западна фасада е била покрита с фрески, които обаче за съжаление в момента са почти напълно заличени.

Над манастира има аязмо, до което се прави литийно шествие. Наоколо има и още няколко планински извора.