Арт къща в село Дъждовница привлича стотици творци

Село Дъждовница в Източните Родопи, над яз. "Кърджали" е малко, мюсюлманско селище, но интересно за много хора. Наоколо е пълно с тракийски оброчища и светилища - изсичания като ниши или по-големи олтари във вулканичните скали, мистични символи и пр., недалеч е пещарата "Утробата", както и старинното село Ненково, има стари мостове и пр. Но през последните 12 години предизвиква вниманието на стотици творци, заради създадената в бившето медресе тук Арт къща за съвременно изкуство. От 29 юни до 2 юли 2017 г. в Дъждовница се събраха група творци от Панагюрище - от Литературен клуб "Виделина", от кръга "Чат-пат" и техни приятели... Снимките показват част от творбите им, създадени в Арт къщата в Дъждовница и обстановката в нея. Ако се интересувате от още - следвайте линковете по-долу.

Снимки Стоян Радулов

За моята Дъждовница - между псалма Давидов и сурата на Фатима - тук.

ОЩЕ СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ:
Емоции в стихове от срещата на два от световете в Дъждовница  
Тотка Лунгарска след Дъждовница: "...Ще продължа нататък"
Приказни сюжети в рисунките на Стайо Гарноев от пленера в Дъждовница
"Чат-пат" порасна с таланта на голямата-малка Соня Георгиева
Пепа Маркова: "Не си и мислех, че е толкоз сладко да се откриеш след години на познаване!"
Панагюрското арт гостуване в Дъждовница като медийно събитие 

Моята България / снимки

Снимки Стоян Радулов

"Ти да видиш!": Контражурните приказки на Джон Маршал

Творецът доказва, че можем сами да бъдем господари на пейзажите си... С находчивост той изумителни композиции и често изненадващи внушения...

   

Ето как един креативен творец доказва, че можем сами да бъдем господари на пейзажите си. Името му е Джон Маршал (John Marshall). Той е също така филмов продуцент, носител на „Еми“, писател и автор на мемоара „Широко отворен свят“. Днес неговата страница Sunset Selfies (Селфита на залез) е интернет сензацията, с която Маршал ще бъде запомнен най-ясно. Идеята за проекта води началото си от едно лято, което Маршал прекарва в малка къща на остров Фрай в Мейн. 

В своя блог творецът споделя пейзажи, където главни действащи лица са... картонени фигурки, които самият той е сътворил ръчно. Похватът му с кадри в контражур (кадри срещу по-меката слънчева светлина, които подчертават силуетите) е основен именно за да направи очертанията на обектите ясно изразени и реалистични. Така Маршал може да жонглира с котки, да яхне омар, да разговаря с президента Тръмп или да предлага брак на... леопард. 

Както подсказва името на страницата, залезите са другият основен акцент, който носи цветното настроение във всеки кадър и факторът, чрез който техниката контражур може да бъде приложена безпроблемно. Снимките с нестандартни композиции оживяват и заради словесните истории, които създателят им споделя като анотация под всеки пост във Фейсбук.

Текст: Стоян Радулов. Снимки: Джон Маршал / John Marshall

Джон Маршал доказва, че можем сами да бъдем господари на пейзажите си, като използва похвата на контражура. И така постига изумителни композиции и често изненадващи внушения...

🤩💚🏠🏡🏘💛

Ти да видиш! Имало и такива неща! 🤩 Ако ти е било интересно и си научил/а нещо ново, сподели с приятели и ела да видиш още!

🤩💚🏠🏡🏘💛

В социалните мрежи:

#любопитни #идеи #факти #посоки

#curious #ideas #facts #directions

#John Marshall #USA #photography #art

#Джон Маршал #САЩ #фотография #изкуство

На гости на Драгоманското блато и насекомоядната алдрованда

Бил съм няколко пъти тук. И в най-ранна пролет, и в кичесто лято, и в ранна есен. И всеки път това инак равно място (при все, че не обичам особено равнините), е почти на път да ме омагьоса. Само дето нямам търпението на запалените орнитолози, да се затворя в наблюдателната кула и да изследвам неподражаемия и богат птичи свят. Но в Драгоманското блато аз откривам други очарования.
Всъщност, това е една от най-ценните природни територии  в България и най-странното е, че се намира само на 40 км от София - неподозирано за повечето столичани. Днес блатото представлява уникално съчетание от влажна зона и карстови хълмове (имайки предвид съседния старопланински рид Чепън).
Подобно на повечето влажни зони в България, то е било почти унищожено през 30-те години на XX век и тук започнали да отглеждат, представете си... царевица. Прочее, следите от мелиоративните канали все още са запазени. Но след прекратяване на насилственото му отводняване след 1990 г. (което в последните години струвало по около 100 хил.лв. месечно) и възстановяване на горе-долу предишния му облик, Драгоманското блато постепенно отново се е превърнало в най-важното местообитание на водолюбивите птици в Софийско. Но не само.
Ако имате търпение да чакате, тук ще видите голям и малък воден бик, ръждива, сива и голяма бяла чапли, тръстиков блатар и още много видове птици, видри, тритони и жаби, но и два вида змиорки, както и змии. А сред растенията освен тръстиката, за която блатото е същински рай, ще откриете бяла водна лилия, блатен ирис, шахматовидна ведрица и само тук в България – уникалното насекомоядно растение алдрованда.
В Драгоман се намира и Центърът за опазване на влажните зони, който работи от началото на 2009 г., но последните два пъти при мои идвания (2013 и 2015) се оказва все заключен. Във всеки случай за него отговаря Сдружението за дива природа „Балкани”. Около 2008 г. сградата на бившето читалище в края на Драгоман, на изхода за блатото е обновената и оборудвана за целта. В нея има 3 помещения: просторна зала, санитарен възел и стая с информационни материали и сувенири. Даже имаше мултимедиен проектор, екран, 45 места и богата експозиция, за които в момента не мога да дам по-конкретна информация. Средствата за ремонт и оборудване на центъра тогава са осигурени по проекти на „Балкани”, подкрепени от програмата за малки проекти на Глобалния екологичен фонд, финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Посолството на Кралство Холандия в България.
Първият път, когато бях тук преди няколко години, попаднах на Марта Димитрова от СДП „Балкани”, която буквално не можеше да спре да разказва за блатото и неговите обитатели. Показа ми и един пострадал щъркел, който очакваше да бъде изпратен за лечение в клиниката на университета в Стара Загора.
Лично аз пък съм влюбен в дървените пътечки в единия край на блатото, които минават по малко мостче над един от старите напоителни канали, отвеждат до наблюдателната кула за птици, както и още малко по-навътре сред тръстиките, където да се сгушиш на някоя от площадките и да очакваш на спокойствие птиците. През май месец пък билото на Чепън се обагря в лилаво, защото по южния му скат цъфтят невъобразимо количество люлякови храсти. Изобщо - красота, птичи песни и спокойствие - на 2 км от Драгоманна след разклона за с. Големо Малово, и на 40 от София по главния път за Калотина...
Има моменти когато тук "всичко е живопис", както казва една приятелка, по професия и по душа - художница.

Текст и снимки Стоян Радулов

В Кръстатица преди четвъртото Възкресение

Текст и снимки Стоян Радулов

Има няма стотина каменни къщи, накацали като гнезда на скални орли върху няколко близки баира високо, високо в Средните Родопи... Половината от които напълно или полуразрушени. Това е малкото селце Кръстатица.

И една красива, изумителна планина, разляла се в Южна България като море от хълмове, която те извисява над боровете и букаците, до небето и слънцето с лъчи от най-добрите емоции, на които си способен. Или те притуля нейде под дъгата си с тежки облаци на тревожност, но никога не те оставя безразличен. И няма как иначе при толкова много истории, разиграли се из облите била, из тучните и рошави като халища поляни и из урвестите долини на тази планина – символ на българската душа. Съдбите на хората тук често ще те разтърсят из дълбочините на душата ти, ще те омагьосат с клокочещия и мек говор на родопския диалект, ще го съпроводят с плач на каба гайда, с песен от гласа на кавал или с радост от тамбура... Само едничка песен може да ти скъса сърцето – „Пустиян Салих без сабур”, какво остава за всичките...

Едва двадесет човека, една крава, няколко овчици, тук-там някое куче, малко кокошки, няколко кози и две магарета – горе-долу това е цялото "поселение" на Кръстатица.

Кога се е завързал възелът на животеца в това село не знам. А и няма кой да ми каже, защото никой не го помни. Ама, разбрах, че Кръстатица досега три пъти е умирало и още толкова пъти се е възраждало; че четвърти живот живее то - така поне се мълви по тия ридове на Родопите, извисили се над долината на Малка Арда.

Този четвърти живот започнал някъде в началото на ХІХ век, когато тук се преселили хора от по-ниското село Оряховец. Заради липсата на поминък обаче след век и половина повечето от наследниците на заселниците го напуснали. Най-много от тях се ориентирали към Кърджали, а други - към Казанлъшко, селата Шейново, Ясеново, Горно и Долно Сахране.

Обезлюдено, самотно, високо и далечно, днес Кръстатица за пореден път се е вкопчило в живота, както повет около дива ябълка, и не се пуща - поне не и доброволно. Стиска кривите си, старчески ръце около ствола му с последни сили... Докато времето все пак някога отново го надвие. Опира се на каменните си стени, както стогодишните баба Иглика и баба Недка на своите дървени тояжки... И е вперило с надежда очи в простора, чиято синева се стрелка над тия безбрежни Родопи. А те дърпат погледа ти надалеч, надалеч... И през пространството, и през времето.

Тук съм преди четвъртата смърт и може би преди четвъртото Възкресение. Опитвам се да гадая, всъщност, ще има ли пети живот за Кръстатица. Но не провиждам толкова напред, не ми е дадено... Само дано домашното мляко от единствената крава, дъхавият пататник от местните картофи и този пусти шарен боб не добият вкус на помен! Опирам гърба си върху каменните дувари и се опитвам да чуя какво ще ми кажат.

Във всеки случай от десетилетия училището е глухо и сляпо, с вече пропаднал и опасен покрив, джамията е без минаре и празна, а църква никога не е имало... Макар, че името на селото идва тъкмо от местността Кръстатица, която се намира току над него. Тя е свързана с преданията за Христовия кръст (същите като на Кръстова гора) и с гоненията на християни, отказали да приемат мюсюлманството и погинали в името на своята вяра... Даже кръчмата е вече затворена, а автобусче от Баните идва два пъти в седмицата... Изпотрошените прозорци отдавна гледат към Оня свят. Та, както виждам нещата, май четвъртият край за Кръстатица е неизбежен. Нещо повече – съвсем скорошен ще е.

Времето неумолимо лети, докато коленете и кръстовете на старите жители на Кръстатица отмаляват. Млади няма. Когато вечер си легнат двайсетте баби и дядовци, не се знае дали на сутринта ще се събудят пак толкова. Повечето от здравите някога, топли и уютни малки къщици днес са населени със сенки на покойници. Некролозите на последните ни гледат от заключените пътни порти – Райна Славчева, Рада и Емил Чолакови, Зорка Делчева, Владимир Инсаров, Димитър Минчев, Борис Зинелов... Това е свят на мъртвите – щастливи, нещастни, работливи, мързеливи, радостни и тъжни, откровени и потайни, смехотворни, застрашителни, играещи едновременно и със слънцето на живота и със суграшицата му на жмичка хора. Те минават с вятъра през изпочупените джамове, кръжат около пропадналите огнища, просвистяват през празните долапи и обори с копнеж по едни невъзвратими времена. Те са забравили, че не са хора, а духове. Но ако се отскубнат от Кръстатица, в същия миг ще бъдат унищожени и стопени като всеки паднал тука сняг от топлото течение на Малка Арда.

Пратеници, посланици от широкия свят попадат тук случайно само заради Надя Еренджикова, която преди петнайсетина години се влюбила в селцето с каменните къщи безвъзвратно. Оставила любимия си Пловдив и пристанала на Родопа точно в Кръстатица. Тя с помощта на местните, самоуки майстори върнала към живот една от местните каменни къщи, където да идват гости от големия свят и от цяла България.

Но ето, дивата ябълка в съседния двор не е обрана още от миналата есен. Плодовете й гният върху влажната земя, без да са станали на сладка ракия или на ароматен мармалад. Някои от терасираните нивички на отсрещния скат са превърнати в малки пасища, но повечето са запустели, превзети от дренки, бурени и коприва.

Животът е кръговрат и в Кръстатица се е завъртял вече най-малко три пъти.

Особено тъжно ще е, ако някога тези хора и това село изчезнат от спомените на бъдните живи. Затова пиша и заснемам спомените си. Селото и хората му, които не познавам, заслужават вечна памет. Защото съм един от тях. Бил съм някога и ще бъда. От обелиски няма нужда – полуразрушените стени на грохналите къщи стърчат като надгробни камъни. Както е написал Хайтов: "Пустота заварих, оставих пустота..."

От нас в ефира остават да живеят песните... А природата е вечна.

Слушам и въпреки всичко се усмихвам...

„Въз подзиме съм легнала,
въз пролете съм станала,
цала съм зима лежела,
лежела йоще болнела,
ага са й пролет пукнало,
я сам нах вонка излела.
Сичко са й било цветнало,
цветнало й още лиснало,
          и моен зелен босилек,
          и моен червен каранфил,
сичко от земя излиза,
пък я нах земе торнувам...”

(Из родопската песен „Въз подзиме съм легнала” в изпълнение на Радка Кушлева)