В Кръстатица преди четвъртото Възкресение

Текст и снимки Стоян Радулов

Има няма стотина каменни къщи, накацали като гнезда на скални орли върху няколко близки баира високо, високо в Средните Родопи... Половината от които напълно или полуразрушени. Това е малкото селце Кръстатица.

И една красива, изумителна планина, разляла се в Южна България като море от хълмове, която те извисява над боровете и букаците, до небето и слънцето с лъчи от най-добрите емоции, на които си способен. Или те притуля нейде под дъгата си с тежки облаци на тревожност, но никога не те оставя безразличен. И няма как иначе при толкова много истории, разиграли се из облите била, из тучните и рошави като халища поляни и из урвестите долини на тази планина – символ на българската душа. Съдбите на хората тук често ще те разтърсят из дълбочините на душата ти, ще те омагьосат с клокочещия и мек говор на родопския диалект, ще го съпроводят с плач на каба гайда, с песен от гласа на кавал или с радост от тамбура... Само едничка песен може да ти скъса сърцето – „Пустиян Салих без сабур”, какво остава за всичките...

Едва двадесет човека, една крава, няколко овчици, тук-там някое куче, малко кокошки, няколко кози и две магарета – горе-долу това е цялото "поселение" на Кръстатица.

Кога се е завързал възелът на животеца в това село не знам. А и няма кой да ми каже, защото никой не го помни. Ама, разбрах, че Кръстатица досега три пъти е умирало и още толкова пъти се е възраждало; че четвърти живот живее то - така поне се мълви по тия ридове на Родопите, извисили се над долината на Малка Арда.

Този четвърти живот започнал някъде в началото на ХІХ век, когато тук се преселили хора от по-ниското село Оряховец. Заради липсата на поминък обаче след век и половина повечето от наследниците на заселниците го напуснали. Най-много от тях се ориентирали към Кърджали, а други - към Казанлъшко, селата Шейново, Ясеново, Горно и Долно Сахране.

Обезлюдено, самотно, високо и далечно, днес Кръстатица за пореден път се е вкопчило в живота, както повет около дива ябълка, и не се пуща - поне не и доброволно. Стиска кривите си, старчески ръце около ствола му с последни сили... Докато времето все пак някога отново го надвие. Опира се на каменните си стени, както стогодишните баба Иглика и баба Недка на своите дървени тояжки... И е вперило с надежда очи в простора, чиято синева се стрелка над тия безбрежни Родопи. А те дърпат погледа ти надалеч, надалеч... И през пространството, и през времето.

Тук съм преди четвъртата смърт и може би преди четвъртото Възкресение. Опитвам се да гадая, всъщност, ще има ли пети живот за Кръстатица. Но не провиждам толкова напред, не ми е дадено... Само дано домашното мляко от единствената крава, дъхавият пататник от местните картофи и този пусти шарен боб не добият вкус на помен! Опирам гърба си върху каменните дувари и се опитвам да чуя какво ще ми кажат.

Във всеки случай от десетилетия училището е глухо и сляпо, с вече пропаднал и опасен покрив, джамията е без минаре и празна, а църква никога не е имало... Макар, че името на селото идва тъкмо от местността Кръстатица, която се намира току над него. Тя е свързана с преданията за Христовия кръст (същите като на Кръстова гора) и с гоненията на християни, отказали да приемат мюсюлманството и погинали в името на своята вяра... Даже кръчмата е вече затворена, а автобусче от Баните идва два пъти в седмицата... Изпотрошените прозорци отдавна гледат към Оня свят. Та, както виждам нещата, май четвъртият край за Кръстатица е неизбежен. Нещо повече – съвсем скорошен ще е.

Времето неумолимо лети, докато коленете и кръстовете на старите жители на Кръстатица отмаляват. Млади няма. Когато вечер си легнат двайсетте баби и дядовци, не се знае дали на сутринта ще се събудят пак толкова. Повечето от здравите някога, топли и уютни малки къщици днес са населени със сенки на покойници. Некролозите на последните ни гледат от заключените пътни порти – Райна Славчева, Рада и Емил Чолакови, Зорка Делчева, Владимир Инсаров, Димитър Минчев, Борис Зинелов... Това е свят на мъртвите – щастливи, нещастни, работливи, мързеливи, радостни и тъжни, откровени и потайни, смехотворни, застрашителни, играещи едновременно и със слънцето на живота и със суграшицата му на жмичка хора. Те минават с вятъра през изпочупените джамове, кръжат около пропадналите огнища, просвистяват през празните долапи и обори с копнеж по едни невъзвратими времена. Те са забравили, че не са хора, а духове. Но ако се отскубнат от Кръстатица, в същия миг ще бъдат унищожени и стопени като всеки паднал тука сняг от топлото течение на Малка Арда.

Пратеници, посланици от широкия свят попадат тук случайно само заради Надя Еренджикова, която преди петнайсетина години се влюбила в селцето с каменните къщи безвъзвратно. Оставила любимия си Пловдив и пристанала на Родопа точно в Кръстатица. Тя с помощта на местните, самоуки майстори върнала към живот една от местните каменни къщи, където да идват гости от големия свят и от цяла България.

Но ето, дивата ябълка в съседния двор не е обрана още от миналата есен. Плодовете й гният върху влажната земя, без да са станали на сладка ракия или на ароматен мармалад. Някои от терасираните нивички на отсрещния скат са превърнати в малки пасища, но повечето са запустели, превзети от дренки, бурени и коприва.

Животът е кръговрат и в Кръстатица се е завъртял вече най-малко три пъти.

Особено тъжно ще е, ако някога тези хора и това село изчезнат от спомените на бъдните живи. Затова пиша и заснемам спомените си. Селото и хората му, които не познавам, заслужават вечна памет. Защото съм един от тях. Бил съм някога и ще бъда. От обелиски няма нужда – полуразрушените стени на грохналите къщи стърчат като надгробни камъни. Както е написал Хайтов: "Пустота заварих, оставих пустота..."

От нас в ефира остават да живеят песните... А природата е вечна.

Слушам и въпреки всичко се усмихвам...

„Въз подзиме съм легнала,
въз пролете съм станала,
цала съм зима лежела,
лежела йоще болнела,
ага са й пролет пукнало,
я сам нах вонка излела.
Сичко са й било цветнало,
цветнало й още лиснало,
          и моен зелен босилек,
          и моен червен каранфил,
сичко от земя излиза,
пък я нах земе торнувам...”

(Из родопската песен „Въз подзиме съм легнала” в изпълнение на Радка Кушлева)