Из храмовете на Панагюрище

Църквата "Св. Георги Победоносец"

Двата храма на Панагюрище днес са сред най-големите му забележителности и често са включвани не само в градските туристически маршрути като възрожденски обекти, но и като истински места за поклонение. Посещението в тях всеки път води по светлия път на българския дух.

Поради особения статут на Панагюрище по време на робството – град, снабдяващ турската армия с шаяци и кожи, и охраняващ средногорските проходи, селището и неговите жители са се ползвали с благоволението на турската власт. Затова още в тъмните години на робството тук е станало възможно да се издигнат внушителни, а не вкопани в земята църкви.

Църквата “Свети Георги Победоносец” на съвременния площад „Райна Княгиня” се счита за катедралния храм на Панагюрище. Строена е в периода 1856-1860 г. с дарения от богатия панагюрец Пенчо Хаджилуков и с доброволния труд на жителите на града. Храмът наистина е импозантна възрожденска постройка с колонада на западната фасада и две високи камбанарии. Това е една от малкото църкви в България с такава големина и архитектура. По време на Априлското въстание е изгоряла и са оцелели само зидовете. Възстановена е през 1878-1880 г., като е изработен и нов иконостас.
Твърди се, че от нейния амвон при едно от посещенията си в Панагюрище, на местна сватба, е пял и Васил Левски. При посещенията си в Панагюрище Левски е отсядал в хана на Найден Дринов, в Лековата къща (с колелото на живота), в къщата на Иванчо Духовников и др.
Църквите на града са известни и със своите камбани - доставени от Русия, а едната е подарена от проф. Марин Дринов след Освобождението. Марин Дринов също е роден в Панагюрище – той основава Българското книжовно дружество в Браила (днес - Българската академия на науките) и е първият министър на народното просвещение в освободена вече България. Той е и човекът, посочил София за столица на обединена България.

Църквата "Св. Въведение Богородично"

Храмът "Свето Въведение Богородично" зад читалище „Виделина” на площад „20 април и току под Мемориала „Априци”, е построен през 1818 г. За времето си е бил доста величествен с мащабите си. Проектът за построяването му е взет от Атонските манастири. „Хора, които са ходили на поклонение там, местни, по-заможни, са харесали една от църквите и са я пренесли в Панагюрище, за да се направи нещо хубаво, истинско и българско”, разказва протойерей Атанас Манолов – архиерейският наместник на Панагюрище.
Храмът е построен в съседство със старата църква на града "Св. Тодор Тирон", която е от 1762 г. Църквата "Свето Въведение Богородично" е богато изписана - веднъж преди Априлското въстание, но след опожаряването на храма стенописите са  загубени. И втори път през 1893 година, когато църковното настоятелство е поканило Никола Иванов Образописов и братя Доспевски. Те нарисували иконите и стенописите, които виждаме и до ден днешен.
В стенописите на църквата е намерил място почти целият живот на Исус Христос, както и житието на Света Богородица.  Най-интересният стенопис в храма е Символът на Вярата, който се намира само на още едно място в България - в Рилския манастир. Тук той е в централната част на църквата, точно преди иконостаса.
В тази църква, в специален саркофаг се пазят и костите на загиналите във въстанието панагюрци.
Днес храмът е с позлатени кубета, реставриран изцяло и обгрижван, особено в последните години – един наистина красив и достолепен, почти двувековен пази тел на духа ни... А трънният венец върху главата на Христос в олтара цъфти ежегодно и някои го смятат за чудо.

Текст и снимки Стоян Радулов
из фотоалбума "Панагюрище. Земята на Април 1876-та" 

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it. 

__________________________________ 

Страницата LOVE.PANAGYURISTE популяризира българския град Панагюрище в Европа и по света във Фейсбук. Това е градче с богата и дълга история, уникална култура и гостоприемни хора. Научете повече за него, посетете го и го обикнете.

Возкресението на Клисурския монастир / късометражен документален филм

„Манастирите не са места, на които да се възхищаваме само на тяхната физическа красота. Преди всичко това са места на подчертано божие присъствие, което е твърде осезателно за всяка една чиста душа. Манастирите са места, които свързват Земята с Небето”. Това разказва архимандрит Антим, протосингел на Видинската митрополия в късометражния документален филм "Возкресението на Клисурския монастир", посветен на място, където обичам да се завръщам.
Точно такова мистично, привличащо и успокояващо ме място е и Клисурският манастир край село Бързия в Берковския Балкан. Обителта посветена на светите братя Кирил и Методий, но съдбата й не винаги е била добра към нея... Днес обаче манастирът е възкръснал обновен и населен с монахини, българки от Македония...
Но, стига толкова... Приятно гледане ви желая.
 
 
Сценарист и режисьор на "Возкресението на Клисурския монастир" е Стоян Радулов, текста чете Мариана Лечева, оператори са Станимир Чернев, Питър Костов и Живка Петракиева, монтажът е на Татяна Михайлова, звукът - на Борислав Дрянков, а продуцент - Георги Крумов.

Още за манастира - в тази свързана с него публикация

Клисурският манастир „Св. св. Кирил и Методий” край село Бързия възкръсна като феникс

Храмът „Св. св. Кирил и Методий” в Клисурския манастир край село Бързия

Архимандирт Антим, протосингел на Видинската митрополия на БПЦ

"Манастирите не са места, на които да се възхищаваме само на тяхната физическа красота. Преди всичко това са места на подчертано божие присъствие, което е твърде осезателно за всяка една чиста душа", разказва ми архимандрит Антим, протосингел на Видинската света митрополия на Българската православна църква. Откривам го в Клисурския манастир, където преди това бе игумен. "Всеки по свой начин усеща присъствието на Бога, на божият мир и благодат - продължава архимандритът. - Манастирите са места, които свързват Земята с Небето. Места, които сам Бог по някакъв начин е избрал и е посочил на благочестиви люде, че точно това място е избрано от Бога и може тук да се възнасят молитви към Господа на небесата и да се прославя Божието име."
Такова едно място е и Клисурският манастир край село Бързия в Берковския Балкан, посветен на светите братя Кирил и Методий. Съдбата не винаги е била добра към него - възникнал през 1240 г., в годините на робството той неколкократно бил разрушаван. Затова и бил познат сред местните хора дълго време като "Пустият манастир". Природата обаче била щедра - и сред вековните букови и кестенови гори, църковният живот се завърнал под хълбоците на планината.
"Малко преди края на робството - в 1867 година, един духовник на име архимандрид Антим Дамянов, родом от град Берковица, който наследява от своите родители голямо състояние - те са били берковски занаятчии... И всичко, което наследява, го влага за възкресяването на светата обител... Като построява малка манастирска църква, впоследствие и манастирски сгради. За кратко време събира около себе си монашеско братство и полага основите на духовен живот, който не е секвал и до днес", казва още архимандрит Антим. "По времето на първия игумен - Антим Дамянов, се отварят и вратите на първото килийно училище за региона... Оттам насетне цяла плеяда игумени със своите братства са вложили духовния си устрем, сили, за да просъществува тази света обител, която в наши дни се радва на своето благосъстояние, на множеството поклонници и посетители, които идват тук.
В древността светата обител е била посветена на Свети Николай Мириклийски Чудотворец и нейното прозвище е била Врешнички манастир, по името на реката, коят оминава зад манастира - река Врещница. Но в последствие, когато е почнало възставовяването на манастира през 19-ти век, в съседство е село Клисура, което сега носи името Бързия, но повечето дарители и спомоществователи са били от това село Клисура, и затова те са добили правото вече манастирът да се титулува Клисурски манастир. Тогава манастирът е посветен и на българските равноапостоли - братята Кирил и Методий."
В сегашния си вид църквата на манастира е реставрирана след Освобождението, когато самоковски майстор изработва забележителен иконостас. Стенописана е отвътре.
Към обителта наскоро бе учреден и музей, в който се съхраняват уникални реликви, значими не само за историята на българската църква, но и за българската държава. В него могат да се видят например одеждите и атрибутите на първия български екзарх Антим Първи - значима личност за държавата ни след 1878 година.
Днес Клисурският манастир е четвъртият по големина и посещение в България.

Архимандрит Антим разказва още: "От 2008 година с благословението на негово високопреосвещенство видинският митрополит Дометиан Клисурският манастир функцоинори като девическа света обител. В него се поселиха шест монахини - българки от Македония, които продължиха достойно развитието и духовното обновление на Клисурската света обител, наследено от предишното ръководство. И днес в светата обител има много такива дейности, които изразяват и показват древните монашески занаяти. Като е организирано иконописно ателие, в което самите монахини изработват по каноничен начин светите икони, одежди, богослужебна утвар, одеяния, които се употребяват при богослужение в православната църква.
Можем да дадем заключение, че Клисурският манастир е една пълноценно функционираща света обител, с пълноценен духовен живот. И всеки, който търси Бога, който иска духовно да се усъвършенства, той може да посети едно такова място като Клисурската света обител, да се потопи в тази божествена хармония, защото много често и аз самият съм чувал оценката на хората, които казват, че Бог е бил твърде щедър, когато е творил това място, този кът на божествената природа. И ние, хората, когато черпим сили от божествената природа, нека да ги употребяваме за нещо градивно, нещо добро. Нека да ги употребяваме за духовно усъвършенстване. Нека да ги употребяваме в полза на нашите ближни, за да живеем в мир, радости и всяко благополучие."

Текст и снимки Стоян Радулов

Никола Образописов рисува стенописите на Долнолозенския манастир „Възнесение Господне”

Тесен път вие няколко километра от софийското село Долни Лозен нагоре по полите на Лозенската планина и отвежда до малка тераса под връх Половраг (1182 м н.в.). На нея днес се намира Долнолозенският манастир „Възнесение Господне”, известен сред местните и като манастира „Св. Спас”, макар такъв светия да не съществува. В началото асфалтов, после – черен, но достатъчно утъпкан, пътят вие из гъста, красива дъбова гора. В манастира казват, че „изкачи ли се човек в този божествен кът, сърцето му почва да шепти Иисусовата молитва „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния”.

Когато пристигаме обаче, ни посреща само едно добронамерено и игриво куче. Знаем, че манастирът е женски, но не виждаме нито послушниците, нито игуменията. Майка Агатия обаче е оставила отворена старата църква, в която горят свещи и дори случайни поклонници като нас могат да се приютят в неприветливия зимен ден, за да се доближат за няколко минутки до Бога, да разгледат запазените стенописи, дело на самоковския живописец Никола Иванов Образописов и помощниците му Христаки Захариев Зографски и Димитър Христов, които през 1869 г. изографисват за втори път църквата и трите й купола. Пък и важно е да се знае, че манастирът е част от Софийската Мала Света гора - средновековен комплекс от 14 манастирски обители, плюс скитове, постници и параклиси, развил се в околностите на София и заобикалящите я планини в епохата на Второто българско царство от 1185-1417 г. Тук са отсядали и монаси от Света Гора Атонска.

Основан в ХІІІ век, към края на ХІV-ти век, когато близката Урвичка крепост и Средец, а с това и цялата Софийска област падат под ятагана на османското нашествие, манастирът е разрушен.

Следващите две столетия той запустява окончателно, но през ХVІІ век е отново възроден и както научаваме от някои достигнали до нас писмени паметници, като най-старият от тях е от 1671 г, в манастира се е намирало училище с даскал Яким от София, а учениците са били от София и софийските села. От други преписки научаваме, че в периода 1671-1694 г. там са се помещавали книжовна и калиграфска школа. Тук се преписвали църковни и богослужебни книги, а по тях монасите са оставяли  и приписки за важни събития и лица от вре;ето, а това са важни исторически извори. Но в манастира се и създавали богослужебни книги. В 1694 г. йеромонах Роман Загорец написва миней за месец шести, когато софийски митрополит е бил Кириарх Григорий.

През 1737 манастирът става център на Въстанието на архиереите в Софийско и Самоковско. При подавянето му края на юли и началото на август 1737 г. по заповед на Али паша Кюпрюлюоглу са избити към 350 софийски граждани, свещеници, монаси и хора от околните села, включително Самоковския митрополит Свети Симеон Самоковски. След участието на неговите монаси във въстанието, манастирът "Възнесение Господне" за пореден път е разрушен от турците.

  През 1821 г. Обителта е възобновена отново върху старите си основи. Изградена е едноапсидна, еднокорабната манстирска църква с размери 7 на 14 м. За това и за следващите преустроявания на храма през ХІХ век научаваме от надписа над главната врата на храма: „Во славу Свети Троици создан бил тоя храм от старо нов 1821 лето, като дошел отец Игумен Кирияк монах, родом от Враца, отново го създал с настояние и иждивление свое в лето 1847. А сега 1868 развали свода и созда трите кубета и го изгради втори път на 1869 лето     “

Трите големи купола са изградени върху старата постройка от майстора Цвятко Тодоров от радомирското село Жабляно и си стоят до днес. Те също са изписани от вътрешната си страна от Образописов.

Стенописите на храма са запазени в относително добро състояние и тъкмо те са тези, които привличат поклонници и посетители с богатата си цветова гама и художествено майсторство, което пък от своя страна прави манастира изключително ценен паметник на българската култура и изкуство. Друг интересен факт свързан със стенописите е, че никcде другаде в Софийско не са изобразени в един храм толкова много български светци и исторически личности. Наред с евангелските сцени Никола Образописов изрисува и образите на Светиите Кирил и Методий, Михаил Воин, епископ Марко, Иван Рилски, Евтимий Търновски, Онуфрий Габровски, Константин Софийски и на свързаните с живота на българите Св. Петка и Св. Неделя. Интерес представляват също така както изключително реалистичният ктиторски портрет на игумен Кирияк от 1868 г. така и иконата на Св. мъченик Йоан Владимир Дуклянски, сръбски княз, женен за дъщерята на цар Самуил, Косара, починал през 1016 г.

Според преданията на местните хора манастирът "Свети Спас" е бил средище на националноосвободителното движение, като в него е отсядал дори и Васил Левски. Около Освобождението към него е било изградено училище с няколко големи стаи и отделно помещение за учителя. До 1900 г. манастирът е бил мъжки, а след това се преобразува в женски.

В последните години са реставрирани едно от жилищните крила, монашеските килии и двуетажната гостоприемница, както и един от съществувалите по-рано няколко параклиси. Отскоро на реставрирания и отново поставен в църквата стар олтар могат да се видят възстановените оригинални икони от периода 1850–1890 г. Стенописите, намиращи се в трите купола, са също реставрирани. Цялата външна западна фасада е била покрита с фрески, които обаче за съжаление в момента са почти напълно заличени.

Над манастира има аязмо, до което се прави литийно шествие. Наоколо има и още няколко планински извора.

Икона на Богородица в Соколския манастир цери от болести

Чудотворната икона „Св. Богородица Троеручица” в Габровския Соколски манастир е поредното доказателство за силата на вярата и още една духовна светиня на България. Затова й е направен и специален олтар от лявата страна на централното църковно помещение. Свидетелствата за чудесата, която тя прави се записват в специална книга в манастира. А за тях разказва неговата игумения Мелания: „Аз съм ходила в Троянския манастир един път преди много, много години, и нямам спомен за Богородица Троеручица, но много хора казват, че нашата прилича на нея. И според мен, много вероятно е тя да е копие на троянската чудотворна икона, тъй като основателят на нашия манастир дядо Йосиф идва оттам. И наистина много чудеса стават. Тука до самата икона на масата сме поставили две тетрадки – едната е за хората, които са получили изцеление или каквато и да е помощ от света Богородица, след като са се молили на нея. Всички лично собственоръчно записват тези чудеса, тази благодат, която са получили. Втората тетрадка е за светената вода в скалния параклис „Св. Пантелеймон”. Там по-малко неща има записани. Но пак ще подчертая, че всичко е до вярата. Може би свети Пантелеймон е по-малко познат и по-малко хора, така, разчитат на неговата помощ.... Скоро дойде едно младо момиче, което с една така особена усмивка каза: "Ще ми разкажете ли нещо за чудотворната икона?" И аз само й казах: "С тази усмивка идете и прочетете, ако имате време, синята тетрадка". И след като дълго време четоха тази тетрадка същото това момиче дойде със сълзи на очи и си купи чудотворната икона, която продаваме. Така че, това са свидетелствата, които отварят очите на тези които само вярват, за да вярват, защото това е истина.”
Така през годините пред иконата на Богородица се редят молби и се получават изцеления, уверих се и самият аз.
„Преди три години есента една руска група бяха тук, поклонници – продължава разказът на игумения Мелания. - Украинка, може би всички бяха такива, тук излезе така пред другите жени и каза, че се е молила за нейна братовчедка, която е омъжена тук в България, много тежко болна е била, вероятно от рак, и след два-три дни й съобщили по телефона, че братовчедка й е много по-добре и се е излекувала. Примери има много. Тетрадката сме я сложили пролетта на 2007 г. Има толкова много свитедетлства. А какво би било, ако са събирани през тези години, предишните. Просто, много е пропуснато.”
Стенописите от вътрешната и външната страна на самата манастирска църква "Успение Богородично" са изключително красиви и са нарисувани през 1862 г. от поп Павел и сина му Николай от с. Шипка. Същата година е изработен и иконостасът с царски и празнични икони от известните представители на тревненската живописна школа Йоаники папа Витанов, Симеон Цонюв и пр., а храмовата икона е рисувана като дарение от известния габровски живописец Христо Цокев.
Целият манастир, включително и стенописите в църквата, са реставрирани през 2003 година с финансова помощ от Европейския съюз чрез програма ФАР.
С освежаването му се подсилват и чувствата на българина, посещаващ това будно духовно място. Осмоъгълната чешма на Уста Колю Фичето блести сред красиво поддържаните градини. Водата се лее и напомня за чистотата на всички хора, свързали съдбата си с историята на Соколския манастир, а то значи и с историята на България. А борът, засаден в двора още от основателя архимандрид Йосиф Соколски, е пуснал дълбоки корени в скалната тераса и е устремил снага към синьото небе. Така както корените на духовността все още поддържат жива българщината, а извисените нагоре надежди дават сила на българина да поеме съдбата си в бъдещето.

Сърцатата джамия на Пазвантоглу във Видин

Видин. Първият голям български град по българското поречие на Дунав. Днес – в най-бедния регион на Обединена Европа, нашият Северозапад. Но не винаги е било така.
Когато го посетих за първи път, някъде малко преди началото на новото хиладолетие, ми направиха впечатление старите сгради от края на ХІХ и началото на ХХ век. Изглеждаха поолющени и неподдържани, но все пак навяваха атмосфера от Виена, Братислава, Будапеща... Значи, имало е и хубави времена.
В края на 2013 г. градът вече изглежда по-другояче. Фасадите на повечето класически сгради са ремонтирани, има нова крайбрежна алея, мостът до Румъния и Калафат вече е построен и работи, в крайречната градина и около цитаделата „Баба Вида” е пълно с живот. Може би защото е празникът на града – Димитровден, а по стара българска традиция на големите духовни празници ние правим панаири – в буквалния смисъл... Но нито за това ще ви разкажа, нито за крепостта, нито за Кръстата казарма, нито за катедралата „Св. Димитър”, нито за разрушената синагога, която някога е била втората по големина на Балканите...
Една любопитна история привлече вниманието ми. Тя е от времето, когато Видин е бил център на един от богатите санджаци на Османската империя. За нея научих покрай джамията на Осман Пазвантоглу...

В първия момент – нищо и никаква сграда с типичното минаре. Да, обаче като се загледах, на върха му не открих традиционния полумесец, а нещо необикновено - стилизиран връх на пика (или сърце). Казват, че затова била единствената в света. Може и така да е, аз поне друга подобна не съм виждал, а бая съм пообиколил. После открих, че има няколко теории за този странен факт. Според едната, пиката вероятно е знакът на войсковата част, към която спадал Осман Пазвантоглу. А според друга – тя изобразява обърнато сърце като израз на несподелена любов. Във всеки случай поставянето на пиката подчертавала независимостта на Пазвантоглу от султана, чийто знак е полумесецът. Според някои Пазвантоглу е посветил джамията на баща си, посечен във Видин по заповед на султана; според други той я е посветил на своята любима българка християнка. Точно това е и по-известната версия. Заради верските им различия  чувствата на влюбените останали несподелени, а и неразбрани от околните. Затова молитвеният храм днес е известен и като "сърцатата джамия".
Любопитен е този Осман Пазвантоглу. Роден е във Видин някъде около 1758 г., произхожда от богато видинско еничарско семейство. На няколко пъти е изселван заедно с баща си Йомер. Успява да стане управител на санджака през 1793 г., напрактика се отделя от централната власт в Цариград и се разпорежда като независим владетел до смъртта си през 1807 г. Затова в края на ХVІІІ-ти век султан Селим III предприема с войската си три похода срещу Видин и на два пъти безуспешно обсажда града. Пазвантоглу успява да спечели три блестящи победи срещу султанската армия...
Сега джамията, построена от Осман Пазвантоглу, се намира в крайдунавския парк, точно срещу Митрополския комплекс в Стария град. Масивната й сграда създава впечатление за двуетажност, въпреки че е само с един етаж. Преддверието е оформено като открита галерия. Молитвеният салон е голям, красив, с изписани фризове и ниши, и е украсен с летвен таван, на който има голяма дърворезбована розета. Има и балкон, предназначен за жените, разбира се.
Джамията може да бъде разгледана свободно от всеки и дори снимана отвътре. В нея работи човек, който може да разкаже историята ѝ, да обясни вътрешните ѝ елементи, да преведе надписите по стените, да покаже библиотеката... Когато Осман построил джамията, в ансамбъла от сгради е имало още медресѐ (училище) и завиѐ (малка мюсюлманска религиозна обител). Но времето е неумолимо понякога. Днес до джамията е останала само допълнителната сграда на библиотеката, чийто купол също завършва с пика, а не с полумесец. Библиотеката е каменна, квадратна постройка и малко прилича на теке. Над входа й е вграден надпис: “Аз, Осман Пазвантоглу, построявам тази библиотека, която съдържа разни скъпоценни книги, от тях посетителят да извлича знания и да благославя покойната ми майка”. Вътре са били съхранявани редки османски ръкописи и старопечатни книги, които днес се пазят в Ориенталския отдел на Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий” в София.

Wall - Russian Church in Shipka