Арт къща в село Дъждовница привлича стотици творци

Село Дъждовница в Източните Родопи, над яз. "Кърджали" е малко, мюсюлманско селище, но интересно за много хора. Наоколо е пълно с тракийски оброчища и светилища - изсичания като ниши или по-големи олтари във вулканичните скали, мистични символи и пр., недалеч е пещарата "Утробата", както и старинното село Ненково, има стари мостове и пр. Но през последните 12 години предизвиква вниманието на стотици творци, заради създадената в бившето медресе тук Арт къща за съвременно изкуство. От 29 юни до 2 юли 2017 г. в Дъждовница се събраха група творци от Панагюрище - от Литературен клуб "Виделина", от кръга "Чат-пат" и техни приятели... Снимките показват част от творбите им, създадени в Арт къщата в Дъждовница и обстановката в нея. Ако се интересувате от още - следвайте линковете по-долу.

Снимки Стоян Радулов

За моята Дъждовница - между псалма Давидов и сурата на Фатима - тук.

ОЩЕ СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ:
Емоции в стихове от срещата на два от световете в Дъждовница  
Тотка Лунгарска след Дъждовница: "...Ще продължа нататък"
Приказни сюжети в рисунките на Стайо Гарноев от пленера в Дъждовница
"Чат-пат" порасна с таланта на голямата-малка Соня Георгиева
Пепа Маркова: "Не си и мислех, че е толкоз сладко да се откриеш след години на познаване!"
Панагюрското арт гостуване в Дъждовница като медийно събитие 

Замъкът на Агушевата фамилия в Могилица

Прочутият Агушев конак. Най-големият късносредновековен феодален замък на Балканския полуостров. Най-напред обаче нека уточним, че турската дума “конак” съвсем не означава единствено полицейско управление или затвор. “Конак” означава също така и голяма къща, дворец, палат. В случая, става дума за резиденция на богат турски местен феодал. Тя била построена през 1834 г. в родопското село Могилица, недалеч от Смолян.
Този феотдален замък (конак) бил най-големият на Балканите за времето си. Той е замислен и осъществен като солидно обиталище за Агуш Ага и неговите трима синове, строежът му продължил 20 години. Строителите били българи. Легенда разказва, че това невероятно произведение на изкуството е сътворено от неизвестен родопски майстор, чиято дясна ръка е отрязана от Агуш Ага, за да е сигурен, че никога няма да бъде създаден втори подобен шедьовър. Комплексът е разположен сред чудната родопска природа и има изглед към зелените ливади и горите над река Арда.
Конакът е толкова голям, че днес за него се говори в множествено число – Агушевите конаци. Замъкът има 221 прозореца, 86 врати и 24 комина. Агушевите конаци се състоят от три последователно свързани двора с жилищни и стопански сгради и изолирани един от друг с вътрешни зидове. Във всеки двор се е намирал по един кладенец, жилището на господаря, на домашната прислуга, помещенията за временните работници в стопанството, оборът, плевнята, хамбарът и други стопански помещения.
Агушевите конаци са обявени за художествен паметник на културата с национално значение и днес са частна собственост, но достъпни за посещение.

Текст и снимки Милена Звънчарова

Очи към небето / Документален филм за астрономия и НАО "Рожен"

 
Очи към небето
Документален филм за Българската астрономия и в частност - Националната астрономическа обсерватория "Рожен" в България
________________________
 
Сценарист и режисьор Стоян Радулов.
Текста чете Манол Къков. Оператори Георги Михайлов, Мирослав Милев и Питър Костов. Монтаж Георги Михайлов. Музикално оформление Мариана Вълканова. Звук Борислав Дрянков. Продуцент Георги Крумов.
Телевизия Туризъм (TVT)
________________________

TVT показва България по оригинален и атрактивен начин - в стотици образователни документални и научно-популярни филми, както и в десетки информационни поредици. Повече за Телевизия ТУРИЗЪМ (TVT) и нейната пълна програма ще намерите на www.see.bg.
________________________

Еyes to Heaven
A documentary about the National Astronomical Observatory Rozhen in Bulgaria
Screenwriter and director - Stoyan Radulov; narrator - Manol Kakov; cameraman and editor - Georgi Mihailov; cameraman - Miroslav Milev, Pitar Kostov; producer - George Krumov.
Television Tourism (TVT), Bulgaria.

Приказните стенописи на Александровската гробница

Рисунките на стария майстор разказват приказки, в които оживяват траките и техният цар... Тракийските храмове били символ на връзката между земята-утроба и бога-слънце-небе, траките ги възприемали и като порта към безсмъртието, затова ги използвали и за гробници.

„Залмоксис научил траките да се събират в андреоните на храмовете и да пируват, като казвал, че нито той сам, нито съмишлениците му ще умрат.” ( Хезихий)

Внезапен и изключително интересен проход назад към миналото, към времена отпреди 2-3 хиляди години и живота по дясното поречие на Марица, е тракийската гробница край хасковското село Александрово. Неочакваното й откритие през 2000 г. заради строежа на близката магистрала, ни представя реални образи на тракийци и сцени от живота на местен владетел, несрещани никъде другаде до този момент.
Неслучайно до могилата, под която се намира това тракийско съкровище на гробищната архитектура и изкуство, през 2009 г. с японски средства е изграден Музеят на тракийското изкуство в Източните Родопи. В него се намира точно копие на самата гробница, подходящо за разглеждане, както и находки от разкопките в района. Достъпът до оригиналния храм под могилата е ограничен заради опазването на безценните стенописи.
Репликата на гробницата е разположена в центъра на голямата зала на музея, около нея са подредени витрините с намерените при проучванията в района находки от тракийско време. По стените са разположени многократно увеличени фотоси на уникалните стенописи, с детайлни обяснения на образите и сюжетите.
15-метровият коридор, водещ към помещенията на гробницата, е прекъснат целенасочено, за да се създаде по-добра представа за начина на строеж.
От него се влиза в правоъгълно преддверие с размери 2 на 1,5 метра. Тук са и първите стенописи. Това е  бойна сцена, в която владетелят е изобразен на кон, придружен от двама пехотинци, единият от които с тракийски шлем. Той е в битка с гол войн. А в друга сцена – с жена-войн. Така авторът ни е показал могъществото и силата му.
Още един тесен проход води от преддверието до централната кръгла камера на гробницата, където се намира и погребалното ложе. До него е изобразена сцена с погребално пиршество. Тук са владетелят, неговата съпруга и един от приближените му в управлението на държавата. От двете им страни са слугите, които поднасят известното гъсто тракийско вино в ритони.
Но погледът е привлечен от фризовете по купола на помещението. Някои от тях са с приони или с геометрични орнаменти. Трети представя бялата непрекъсната свастика, която в тракийската религия символизира дълголетието и вечно прераждащата се природа.  Но най-красив е фризът с ловните сцени. Както в повечето случаи с тракийски персонажи фигурите са обърнати наляво, с изключение на една – централната, изправена срещу  глигана. Това е владетелят на кон, върху седло от леопардова кожа и облечен с царски червен хитон.
Така добре запазените стенописи в Александровската гробница обогатяват с нови данни представите ни за тракийските религиозни обреди, култове, въоръжение, бит и облекло.
Сред най-ярките експонати в Музея на тракийското изкуство в Източните Родопи са още откритите в северната част на Сакар планина 98 златни апликации, датирани към 4500-4000 г. пр. Хр. Заедно със златните накити от Варненския некропол и огърлицата от село Хотница те са най-старото обработено злато в света. Тук са съхранени още тракийска сребърна огърлица с обеци, нагръдник, керамична лампа, златна огърлица, украса за колесница, стъклена амфора за благовония, кратери за погребения и други съдове – всичките от антични времена.

Текст и снимки Стоян Радулов

С аромата и вкуса на родопски клин - рецепта и начин да си го приготвите сами

Когато става дума за традиционна българска кухня, Родопите са уникална територия. Само там се правят особени видове баници - като такива с листа от цвекло например.  Научих тези неща, понеже наскоро работихме с мои колеги върху "Особености на родопската кухня" - кратък филм от цяла поредица за Родопите и района на Батак. "Апраци", "фльонги", "пищель с капички", "върлак чорба", "фасул с кочани", "брашеник"... Не, това не е речник на чуждите думи в българския език. Това е само началото на един предълъг и вкусен списък от ястия, приготвяни само в Родопите.

Но като че ли над всички тях в небцето на повечето българи, когато кажеш Родопи, остава неповторимият вкус на прословутия пататник (родопска баница с картофи) или на родопския клин. В Кръстатица опитах оригинален пататник от района на Борино, показа ми как да го приготвя шеф-готвачът Eрдинч Милев, който е от този край, нищо, че като повечето от нас живее в София. Обещах си в скоро време да го приготвя, но за целта трябват доста гладни гърла. Затова днес се завъртях в любимото пространство на кухнята и приготвих специално за всички вас традиционен родопски клин. Той се получава в по-малко количество и по-късно ще му се насладим заедно с ограничен брой приятели. 

Та, родопският клин може да бъде с разнообразни съставки, което го отличава от обичайната баница със сирене. В различни комбинации той може да е с ориз, мляко, сирене, извара, масло, коприва, лапад, цвекло, спанак, тиква... В отделни населени места в Родопите, както и пататника, впрочем, можете да го вкусите в различни разновидности. Най-разпространен е обаче този с ориз, яйца и сирене, който си е и типичният родопски клин.

Днес ще ви покажа как се прави традиционен клин с плънка от ориз, извара, сирене, спанак и яйца.

Истинският клин се прави с домашно-точени кори, но ако точенето не ви се отдава, пък и отнема доста време, ще използваме готови кори. Готовите кори обаче не трябва да са от типа "фини". За целта съм избрал "одрински кръгли", може и с "къпани кръгли кори" също.

Ето ви начина и процеса на приготвяне на клина в снимки:

За разлика от другите баници, но както при пататника, плънката на клина е в средата, между слоеве кори отгоре и отдолу. Но за разлика от пататника, който се приготвя във фурна, клинът се прави в широк тиган, върху печка.
Важната при клина е плънката.

Необходими продукти за плънката на клина, които съм приготвил:
- ориз - около 200 гр. бланширан, но зависи от големината на тигана ви;
- извара - 200 гр. кашкавалена - тя е по-сочна и малко по-мазна от обикновената;
- сирене - 50 гр. бяло саламурено - слагам го само за дообогатяване на вкуса;
- спанак - 200 гр. вече бланширан и нарязан на едро;
- яйца - на това количество от останалите продукти, сложете поне 4 бр.;
- краве масло / олио -с маслото подмазвам тигана и запечатвам корите отгоре, олиото 3 супени лъжици, използвам в плънката. Но може изцяло и само с масло;
- сол на вкус.

Трябват ви и две "одрински кръгли" точени кори, в които да завиете плънката.

Описание на начина на приготвяне: 
Сварявате ориза със сол до почти готово състояние. Почиствате и бланширате спанака. Смесвате в голяма купа сварения вече ориз със спанака и добавяте мазнината за плънката (малсо или олио). Добавяте цялата извара и натрошеното сирене, като разбърквате добре. След това добавяте и яйцата и отново разбърквате. Когато всичко е готово, опитайте сместта за количеството сол и ако е необходимо - добавете още малко.
Когато плънката е готова, подмазвате голям тиган с масло и върху него поставяте две от кръглите одрински кори, така, че да образувате кошничка - краищата им трябва да са извън тигана. Между тях може да сложите малко олио или масло. След това изсипвате в образувалата се кошница цялата плънка и я разпределяте равномерно до крайщита на тигана, но без да я натискате силно. Трябва да се получи около сантиметър и половина - два дебелина на баницата. След това загръщате корите отгоре и отново ги запечатвате с малко мазнина.
Клинът се пече в тигана върху умерен, предварително загрят котлон (например 2 от 4 степен, или 3 от 5 степен), като при печенето внимателно разпределяте топлината от котлона върху дъното на тигана, като периодично го завъртате и размествате, така че да опечете клина горе-долу равномерно навсякъде.
Когато клинът е готов от едната страна, го обръщате с помощта на капака на тигана и от другата, като повтаряте вече познатия процес на печене. Да ви призная, при мен изпичането на втората страна се получи много по-добре от изпичането на първата - защото при нея установих тази тънкост при печенето и равномерното разпределение на топлината по дъното на тигана. Едно време бабите ни са го приготвяли върху широките плотове на печките с дърва и тогава не са имали подобен проблем. Но за всяко нещо в кухнята си има "чалъм", както казват по-старите и опитни от мен.
Когато клинът е готов и от двете страни, го извадете върху промазана хартия за печене и го загърнете внимателно с "месалче" или някаква памучна кърпа, и го оставете да се "поотвърне" малко, да подиша. След около половин час вече ще е готов за ядене.
Важно е да уточня, че целият процес на приготвяне - от сваряването на ориза и бланширането на спанака, до изпичането и завиването под кърпата, не отнема повече от час. Да ви кажа още и че клинът най-много върви с кисело мляко или с айрян, особено ако е леко подсолен. Ако сте си го подквасили сами, още по-добре. Както се казва, приятно хапване! :)

Тексти снимки Стоян Радулов

В Кръстатица преди четвъртото Възкресение

Текст и снимки Стоян Радулов

Има няма стотина каменни къщи, накацали като гнезда на скални орли върху няколко близки баира високо, високо в Средните Родопи... Половината от които напълно или полуразрушени. Това е малкото селце Кръстатица.

И една красива, изумителна планина, разляла се в Южна България като море от хълмове, която те извисява над боровете и букаците, до небето и слънцето с лъчи от най-добрите емоции, на които си способен. Или те притуля нейде под дъгата си с тежки облаци на тревожност, но никога не те оставя безразличен. И няма как иначе при толкова много истории, разиграли се из облите била, из тучните и рошави като халища поляни и из урвестите долини на тази планина – символ на българската душа. Съдбите на хората тук често ще те разтърсят из дълбочините на душата ти, ще те омагьосат с клокочещия и мек говор на родопския диалект, ще го съпроводят с плач на каба гайда, с песен от гласа на кавал или с радост от тамбура... Само едничка песен може да ти скъса сърцето – „Пустиян Салих без сабур”, какво остава за всичките...

Едва двадесет човека, една крава, няколко овчици, тук-там някое куче, малко кокошки, няколко кози и две магарета – горе-долу това е цялото "поселение" на Кръстатица.

Кога се е завързал възелът на животеца в това село не знам. А и няма кой да ми каже, защото никой не го помни. Ама, разбрах, че Кръстатица досега три пъти е умирало и още толкова пъти се е възраждало; че четвърти живот живее то - така поне се мълви по тия ридове на Родопите, извисили се над долината на Малка Арда.

Този четвърти живот започнал някъде в началото на ХІХ век, когато тук се преселили хора от по-ниското село Оряховец. Заради липсата на поминък обаче след век и половина повечето от наследниците на заселниците го напуснали. Най-много от тях се ориентирали към Кърджали, а други - към Казанлъшко, селата Шейново, Ясеново, Горно и Долно Сахране.

Обезлюдено, самотно, високо и далечно, днес Кръстатица за пореден път се е вкопчило в живота, както повет около дива ябълка, и не се пуща - поне не и доброволно. Стиска кривите си, старчески ръце около ствола му с последни сили... Докато времето все пак някога отново го надвие. Опира се на каменните си стени, както стогодишните баба Иглика и баба Недка на своите дървени тояжки... И е вперило с надежда очи в простора, чиято синева се стрелка над тия безбрежни Родопи. А те дърпат погледа ти надалеч, надалеч... И през пространството, и през времето.

Тук съм преди четвъртата смърт и може би преди четвъртото Възкресение. Опитвам се да гадая, всъщност, ще има ли пети живот за Кръстатица. Но не провиждам толкова напред, не ми е дадено... Само дано домашното мляко от единствената крава, дъхавият пататник от местните картофи и този пусти шарен боб не добият вкус на помен! Опирам гърба си върху каменните дувари и се опитвам да чуя какво ще ми кажат.

Във всеки случай от десетилетия училището е глухо и сляпо, с вече пропаднал и опасен покрив, джамията е без минаре и празна, а църква никога не е имало... Макар, че името на селото идва тъкмо от местността Кръстатица, която се намира току над него. Тя е свързана с преданията за Христовия кръст (същите като на Кръстова гора) и с гоненията на християни, отказали да приемат мюсюлманството и погинали в името на своята вяра... Даже кръчмата е вече затворена, а автобусче от Баните идва два пъти в седмицата... Изпотрошените прозорци отдавна гледат към Оня свят. Та, както виждам нещата, май четвъртият край за Кръстатица е неизбежен. Нещо повече – съвсем скорошен ще е.

Времето неумолимо лети, докато коленете и кръстовете на старите жители на Кръстатица отмаляват. Млади няма. Когато вечер си легнат двайсетте баби и дядовци, не се знае дали на сутринта ще се събудят пак толкова. Повечето от здравите някога, топли и уютни малки къщици днес са населени със сенки на покойници. Некролозите на последните ни гледат от заключените пътни порти – Райна Славчева, Рада и Емил Чолакови, Зорка Делчева, Владимир Инсаров, Димитър Минчев, Борис Зинелов... Това е свят на мъртвите – щастливи, нещастни, работливи, мързеливи, радостни и тъжни, откровени и потайни, смехотворни, застрашителни, играещи едновременно и със слънцето на живота и със суграшицата му на жмичка хора. Те минават с вятъра през изпочупените джамове, кръжат около пропадналите огнища, просвистяват през празните долапи и обори с копнеж по едни невъзвратими времена. Те са забравили, че не са хора, а духове. Но ако се отскубнат от Кръстатица, в същия миг ще бъдат унищожени и стопени като всеки паднал тука сняг от топлото течение на Малка Арда.

Пратеници, посланици от широкия свят попадат тук случайно само заради Надя Еренджикова, която преди петнайсетина години се влюбила в селцето с каменните къщи безвъзвратно. Оставила любимия си Пловдив и пристанала на Родопа точно в Кръстатица. Тя с помощта на местните, самоуки майстори върнала към живот една от местните каменни къщи, където да идват гости от големия свят и от цяла България.

Но ето, дивата ябълка в съседния двор не е обрана още от миналата есен. Плодовете й гният върху влажната земя, без да са станали на сладка ракия или на ароматен мармалад. Някои от терасираните нивички на отсрещния скат са превърнати в малки пасища, но повечето са запустели, превзети от дренки, бурени и коприва.

Животът е кръговрат и в Кръстатица се е завъртял вече най-малко три пъти.

Особено тъжно ще е, ако някога тези хора и това село изчезнат от спомените на бъдните живи. Затова пиша и заснемам спомените си. Селото и хората му, които не познавам, заслужават вечна памет. Защото съм един от тях. Бил съм някога и ще бъда. От обелиски няма нужда – полуразрушените стени на грохналите къщи стърчат като надгробни камъни. Както е написал Хайтов: "Пустота заварих, оставих пустота..."

От нас в ефира остават да живеят песните... А природата е вечна.

Слушам и въпреки всичко се усмихвам...

„Въз подзиме съм легнала,
въз пролете съм станала,
цала съм зима лежела,
лежела йоще болнела,
ага са й пролет пукнало,
я сам нах вонка излела.
Сичко са й било цветнало,
цветнало й още лиснало,
          и моен зелен босилек,
          и моен червен каранфил,
сичко от земя излиза,
пък я нах земе торнувам...”

(Из родопската песен „Въз подзиме съм легнала” в изпълнение на Радка Кушлева)