Песента на българските камбани

Посвещавам на годишнината от избухването на Априлското въстание от 1876 г., която се чества ежегодно в Панагюрище на 1 и 2 май

"От Балканите долита лирична песен, всяка дума
от която е богородична перла."
Ян Неруда, 22 юли 1877-ма.*

Десет дни през април 1876-та в България, тогава най-голямата и най-богата европейска провинция на Османската империя, са били достатъчни, за да бъде поставен т.нар "източен въпрос" на международната обществено-политическа сцена. Оскъдните сведения за избухването и кървавото потушаване на дълго подготвяното народно въстание на християнския славянски народ предизвикват буря от реакции. И дочули възгласа на румънския поет Николае Скутеску в поемата "Въздишките на България" - "Просветена Европа! Европа, пробуди се!", от Рим до Стокхолм, от Осло до Сидни, от Лондон до Санкт Петербург, будните умове на света осъзнават какво става на бурните Балкани и разказват за кървавите мъки на нашия поробен народ, осмелил се да вдигне ръка срещу черния башибозук. "Това са герои, които със свещен пламък в сърцата си, но с гол юмрук и почти гладни се борят за златната свобода."** Такива са отзивите в чешката преса през 1876-та и не само там.

Но по-важен е въпросът какви са отзивите за Априлското въстание днес, в България. И имайки за пример Ян Неруда, да си кажем, че трябва да възприемем историята, така сякаш възприемаме изкуство, сякаш се заслушваме в музика, която изпълва душата с възторзи. Защото тя е дело все на свещени знайни и безименни герои, които винаги ще преподават великото знание, че нашият днешен ден е утрешната история и ние сме нейни творци, доколкото сме верни частици на своя народ. Че трябва да сме в битката за нашето сегашно и за нашето бъдно време, като сме в преображенията на онази цивилизация, която създаваше и възрждаше нашия народ - с толкова смелост и с толкова неописуемо себеотрицание. Да не губим вярата в своето бъдеще, защото вярата е Бог, а Бог е "пътят, истината и животът". Да имаме смелостта да търсим и да преоткриваме, за да даваме духовни дарове на себе си и на другите, така, както са го правили предците ни. За да оставим спомена за едно българско духовно величие, което е продължавало и ще продължава да се отразява в умовете и в душите, на всички, които са били след тях и ще идват след нас...

АПРИЛ 1876:

Момент от възстановка на въстанието на Маньово бърдо

Не ви ли се просълзиха очите през тези дни, когато четяхте за българските камбани?
Когато рухнало българското царство и българският народ паднал под властта на поганците, които му отнели и бога, а молитвата прогонили в планинските пещери и шумолящите гори, българинът презрял църковните въжета, свалил свещените камбани и ги закопал дълбоко под повърхността на земята, опръскана с кръв. Четиристотин години лежали там. Мълвата за тях се предавала от поколение на поколение, мълва-тайна, непроницаема, пазена с най-вярна любов. И ние също чувахме и четяхме за тази мълва, но я считахме за поетично предание, от кръга на онези предания, които навсякъде витаят около гробовете и са единствената, подобна на балсам приспивна песен на измъчвания народ. Но ето, че идва освободителят - тайнственото покривало неочаквано се смъква от четиристотингодишната мълва, духовете-хранители се отдръпват от съкровището, треперещите ръце на българина грабват свещените камбани, вдигат ги на върха на храма - и за първи път българските камбани отново запяват, запяват химна на идващия спасител! Какво ли му е било на сърцето на тези камбани, когато отново е забило за първи път? А какво ли е било при това на сърцето на българина?

ДНЕС:

Дали обаче в Панагюрище, "чието име нито старата, нито българската средновековна история помни и което все пак влезе в основите на България само за десет дни"***, днес ни се просълзяват очите, когато четем за българските камбани? Дали това се случва навсякъде в изстрадалата ни страна - в Батак, Копривщица, Клисура, Перущица, Търнов?...
Днес камбаните са си на мястото. Но дали чуваме златният им звън? И църквите са си на мястото, но повече празни са... 

Тези млади хора сами се грижат за паметника на геройски загиналите, но незнайни априлци от 1876 г.

И ето, че все пак рядко, на големи годишнини, се обръщаме бавно към духа, към вярата си, към най-българското в себе си. От уста на уста се носи, от страница в страница прелива, мълвата за онова героично време. И дано знаем, че дори днес това поетично предание все още е балсам за измъчения ни народ.
Но има и друго. Днес петстотингодишната мъгла на робията се е вдигнала, но галопиращото време неумолимо напластява друга, също толкова страшна мъгла. Българските камбани пеят, но малко българи ги дочуват. Редеят редиците българи, за които онези събития са поезия. Какво ли е днес на сърцето на българина? На българина тук, и на българина, разпилян по света...
Днес българинът е на гребена на друг поврат в историята си, сгъстена или объркана от поврати. На гребена на поврат, който може да бъде наречен всичко друго, но не и героичен и в който не се знае дали просветлява или затъва все повече. Едно е сигурно - днес българската идея все по-рядко го сродява. Днес той поругава паметниците й и бяга, за да търси спасение по други земи. А неговата пустее - свободна.
Навремето Макгахан е написал: "Жътвата гние в полето, а жътварите гният тук, в църквата-гробище... Навред ужаси, ужаси, ужаси!"****
Дали днес се вълнуваме от българските камбани така, както навремето Константин Иречек, който е написал: "Турските събития не ми дават мира ден и нощ. Аз дори не мисля вече за нищо друго."?****
Някакво безвремие вършее по тази прекрасна, свободна земя, бранена с кръвта на кърмачета и кърмачки, на старци и мъже в разцвета на силите си, платена с векове сълзи. И ако Виктор Юго е казал, че "има минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва правителствата да я слушат"****, то днес България живее така, сякаш не знае какво да каже. И говори глупости - отчайваща е днешната й преса, ялови са книжните напъни на умовете й, хората сякаш не искат да чуят, в мислите им е само хладилникът.
А камбаните пеят, българските камбани...

АПРИЛ 1876:

Възрожденският дух е още жив в Панагюрище

Ей, че къде има по-голяма поезия от тая?! Откакто свят светува, ни съпровожда светата поезия, никога не е угасвала напълно, никога не се е отдалечавала за дълго от нас, и днес както преди хилядолетия бучат Ганг и Ефрат, сияе слънцето и блести като бисер човешката кръв - но подобен изумително поетичен момент не ни е известен. Изведнъж над българските саркофази се издигат облаци от рози, ароматът на рози се носи над студения свят и целият свят отведнъж е позлатен от сиянието на тази изумителна поезия. На славянския народ се е паднало щастието да подари на света тази хубава, приказно хубава "Песен за камбаните". Има право поетът, че "поезията е злато" и че съвсем мъничко късче от този благороден метал "е достатъчно, за да се позлатят цели светове", а българинът има отведнъж огромна планина от чисто злато.
Твърди се, че поезията не вирее сред замайващия светски шум. Че се заселва само там, където може да се рее по тихото синьо небе, да се къпе в бяла светлина и да мечтае в нежно спокойствие. Там, под Балкана, обаче въздухът е потъмнял от войнствени облаци и се разтърсва от гръмогласен рев - и все пак сега българинът гледа нагоре с усмихнати очи, пълни с детинска любов, "небето му се струва синьо, палмите на душата му се извисяват към него, цветята на сърцето му се вият нагоре към него, а ясният етер е изпълнен с вълшебна музика."

ДНЕС:

Тогава българинът е имал цел. Всестранен, мощен разцвет на духа български е била тази цел. Желаел е на децата си свободно и осигурено бъдеще, душевното им развитие да не бъде спъвано от нищо, прекъсвано от нищо, унищожавано от нищо.
А над нас днес отекват българските камбани и питат дали успяхме в безсъницата на сляпата си страст да не го осуетим, да не го спрем.

"Горска майко, да си прибереш плача, да си прибереш плача, да иде на деветото дърво, белким сън да ни доде, у-у-у!
Сън да ни доде, плач да иде в гората и ти, горска майко, с него, у-у-у!
Да спим като пиле петровско, като агне гергьовско, а-а-а!"***** 

Текст и снимки Стоян Радулов

__________________________

* Цитатът и текстовете "АПРИЛ 1876" са от: Неруда, Я. Какво е поезия. Народни листи. Прага, 22 юли 1877. Източник: Божилов, Б. и др. Епопея славна. Антология. Народна култура. С., 1976. Заглавията в текста са на автора Стоян Радулов.
** Цитатът е от: Косев, К. и др. История на Априлското въстание 1876. Партиздат. С., 1976.
*** Цитатът е от: Янев, С. Корени. Народна младеж. С., 1976.
**** Цитатите са от: Косев, К. и др. История на Априлското въстание 1876. Партиздат. С., 1976.
***** Молитва на народната лечителка, докато опушва болният от безсъница със сламки от гнездо на авлига и му вари биле от чесън, пелин и росен. По: Българска митология (Енциклопедичен речник), Издателска група "7М + Логис", С., 1994 г.
__________________________

Българските камбани" е публикуван във в. "Време 2001" (2001 г.) и в. "Аз, Буки" (2006 г.)

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it. 

__________________________________ 

Страницата LOVE.PANAGYURISTE популяризира българския град Панагюрище в Европа и по света във Фейсбук. Това е градче с богата и дълга история, уникална култура и гостоприемни хора. Научете повече за него, посетете го и го обикнете.

Другите за нас, българите

"Една от историческите заслуги на българите е тази, че задържаха успешно няколко века турците далече от сърцето на Европа. Те платиха прескъпо с кръвта си, с вярата си, свободата си и упадъка на брилянтната им култура по онова време."
Проф. Санте Грачоти, историк от Италия

"Нима не е чудо смелостта на въстаналите срещу Империята (Османската) завладени български хора?"
Ханс-Кристиан Андерсен в своя "Дневник"

"...И чуждите завоеватели не можаха да победят тази ДЪРЖАВА НА ДУХА, защото в защита на българския народ в плътен строй стояха българският език, писменост и култура!... Българската държава на Духа се простира от Балтийско море до Тихия океан и от Северния ледовит океан до Индийския".
"...вие сте най-древната от съществуващите днес културни нации и то не само в Европа, но и в света. Миналото погълна античността, древния Рим, Гърция и т.н., но България остана като жива отломка от древната европейска култура, най-древната ...отломка.
И затова трябва да я съхраним, та днешна България да не бъде само последна отломка от миналото, но и първата от бъдещето – първата култура, която ще прекрачи в третото хилядолетие и ще понесе културата към бъдещето..."
Академик Дмитрий Лихачов, историк от Русия

„Българската държава е люлка на европейската култура и цивилизация.”
Президентът на Франция Шарл де Гол през 1962 г.

"Богомилите създават Европейското възраждане"
Франсоа Митеран, президент на Франция

"Старобългарският език е станал културен език на всички православни славяни. Той е първият държавен литературен език в Средновековна Европа дълго преди възникването на европейските литературни езици - немски, френски, италиански, английски, руски."
Проф. д-р Ото Кронщайнер

"България, съхранявайки делото на светите братя Кирил и Методий, е заслужила не само уважението на останалите славянски народи, но и на цялото човечество, изтъквайки на преден план истинския смисъл на думите напредък, човечност и култура.  Българите не просто съхраняват делото им от унищожение, но го развиват старателно и превръщат в световно културно наследство."
Роже Бернар

„Цар Симеон бе Карл Велики за България, но по-образован от нашия Карл Велики и много по-щастлив от него, защото положи основите на една национална литература."
Проф. Алфред Рамбо, историк от Франция

"Българите бяха оня народ, който допринесе най-много за организиране и оформяне на цивилизацията на цяла Източна Европа. Прабългарите са организирали българо-славянските племена в една нация, в която българският дух и култура са останали подкваса за вечни времена".
Проф. Геза Фехер - византолог от Унгария, изследвал също историята на древните българи и маджари, както и историческите връзки между тях. Негово дело са трудовете "Военното дело на прабългарите” и „Облеклото и оръжието на старата българска войска".

"Те, българите, някога бяха най-справедливия от всички народи и от всичко на света почитаха най-много тези добродетели и сами достигаха голяма слава, а градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно."
Из византииски тропар от 999 година

"Украинците, а също така и белорусите, и руснаците, всички си спомняме, че писмеността, културата ни и православната християнска вяра произхождат от България. Искам да припомня и факта, че двамата първи украински патриарси са етнически българи – Григорий Цамблак и Киприан".
Вячеслав Похвалски, посланик на Украйна в България

"Българската средновековна култура е сред седемте цивилизации в световната история, които играят ключова роля в обмена на ценности и идеи между Изтока и Запада"
Шигиоши Матсуяма, японски историк

"Само в Рая женската красота надминава тази на българските жени."
Адалудин Мухаммад Балхи, персийски (ирански) поет от XII век

"Българите са в ядрото на европейската цивилизация."
Проф. Норман Дейвис, историк от Англия. С много факти, той доказва, че България е най-старата нация на Стария континент

"Трябва да се признае, че съществува дълбока връзка между Източна и Западна Европа в областта на културата и заедно с това да се подчертаят изключителните заслуги на българите в прехвърлянето на нови културно-цивилизационни импулси към Запада от дълбока древност."
Проф. Хари Салман, Нидерландия. Преподавател по Културна история на Европа в университетите в Лайден, Хага и Карловия (Прага), полиглот

Одесоските терми - четвъртата по големина римска баня в Европа

Четвъртата по големина римска баня в Европа и най-голямата обществена антична сграда с площ от над 7000 квадратни метра, откривана досега в България. Това са Римските терми във Варна.
Градът е основан около 570 година преди Христа от заселници от йонийския град-държава Милет като тяхна колония. Нарекли го Одесос. Освен елини тук са живели траки, малоазийци, римляни и заселници от много други етноси. А както ни е добре известно, навсякъде, където са се заселвали римляните, те са строели бани.
Сравнително добре запазените зидове на одесоските терми днес достигат височина до 22 метра, а останките са едно от най-привлекателните места за културен градски туризъм в морската ни столица. Затова и руините са привличали вниманието на историци и археолози много преди да започнат археологическите разкопки.
Заслуга за запазването им имат братята Шкорпил - пионери на археологическата наука в България и основатели на Варненския музей. Те обаче смятали, че останките са от ранновизантийска сграда.
Основните археологически проучвания, проведени тук от 1959 до 1971 година от Варненския археологически музей под ръководството на неговия дългогодишен директор Милко Мирчев, ни разкриват истинското предназначение на термите.
При управлението на император Антонин Пий в средата на ІІ век от новата ера общината на Одесос и военният управител Тит Витрасий Полион са каптирали вода и я довели до града по водопровод. А по намерени в канализацията монети било установено, че термите са построени от римляните в края на ІІ век от новата ера и просъществували до края на следващия век, вероятно до управлението на император Тацит.
Посещаването на термите било част от всекидневието на жителите на Одесос. Те прекарвали тук много часове, най-често следобед. Освен помещения за студени, хладки и горещи бани, тук имало хирургия, салони за козметични процедури, зали за гимнастика и спортни игри – наречени палестри, зали за срещи и разговори, за почивка и пр. В тези помещения гражданите се срещали, разменяли мнения по интересуващи ги въпроси, сключвали сделки, спортували и почивали.
Голямата зала на одесоските терми е служила за такива срещи и разговори. В нейните четири ъгъла имало засводени кръгли пространства - екседри, с чешми или фонтани. В нея е била издигната и статуята на Клавдий Аквила - виден одесоски магистрат, организирал големите спортни игри, посветени на бога покровител на града - Дарзалас. При лошо време тази зала приютявала и желаещите да спортуват.
Близо до входовете на термите пък била разположена серия от магазини, малки гостилници и бордеи, следвали вестибюли, съблекални и т.н. Помещенията и залите били украсени с колони и различни фигури на римски божества, сред които Асклепий, Хигия, Херакъл, Виктория и Меркурий...
Как са изглеждали термите отвътре, ни показват тези примерни скици, направени след проучванията.
Интерес представлява отоплителната инсталация на сградата – така нареченият „хипокауст” – древногръцко изобретение от 5-4 век преди Христа, наподобяващо подово парно отопление. В термите на Одесос хипокаустът е полувкопан в терена, който имал подходящата денивелация в южна посока. Това било съобразено и с препоръките на римския архитект Витрувий топлите помещения в баните да са с южно изложение. Така хипокаустът включвал южната, обслужваща галерия, шест огнища, две котелни помещения, шест отвори за тяга и четири комина.
Сравнително краткото използуване на термите може да се обясни с настъпилата през III век социална, военна и политическа криза в Римската империя, която не пощадила и Одесос. През IV век градът очевидно не бил вече в състояние да поддържа това твърде скъпо струващо съоръжение. В настъпилите неблагоприятни години термите били изоставени. Последвало частичното им разрушаване и отнасянето на строителни материали и декоративни елементи за вторичното им използуване в строежа на други сгради, между които и малките терми на Одесос от IV век.
Днес термите на древен Одесос се намират на ъгъла на съвременните улици "Сан Стефано" и "Хан Крум" във Варна. Те са част от изнесените експозиции на Варненския археологически музей и един от 100-те национални туристически обекта. Обявени са за архитектурно-строителен паметник на културата през 1968 година.

Текст и снимки Стоян Радулов

Иван Попов - радетел за духовното израстване на Чипровския край

Около оригиналното пиано на Иван Попов, дарено от неговите наследници в Чипровския музей, е подреден малък кът със спомени и снимки от живота на този забележителен българин. И колко хубаво е, че помним личности, като Иван Попов. Мисля си, подобни примери за памет из селата и градовете на България трябва да са повече, и по-обемни. Понеже най-малкото имаме нужда от добри примери, от личности... А за да си голяма личност, не е необходимо да си герой... Достатъчно е да си отдаден на другите, на обществото, на Родината... Като Иван Попов например...

Гласове: Надка Караджова или българският славй от Триводици (С ВИДЕО)

Има село, дето бликат три чудни извора. Носи се легенда, че овчари лятно време водили своите овце на паша в Рила. Един от тях хвърлил своята гега, за да завърне стадото, но тя попаднала в едно от Рилските езера. През есента, когато прибрал стадото в селото, го завел на водопой на изворите, а там видял своята гега. Така, според легендата, водата в изворите идва от планината. Много хора се къпят в нея, защото я смятат за лековита. Та заради това кръстили и селото Триводици.
Колко в легендата е истина и колко - не, само народното предание знае. Но надали има българин, който да не е чувал за бисера на Триводици - Надка Караджова. Една от най-обичаните български народни певици. Тя е и любимата изпълнителка на моят баща, така че и моята слабост към нея е обяснима.

Надка Караджова

Гласът й десетилетия наред гали и лекува душевни рани. И като славей разнася по света красотата на тракийската музика. Ами да, Триводици е в сърцето на Тракийската низина - току между Пазарджик и Стамболийски. Наблизо са Говедаре, Огняново, Хаджиево. Само дето селото рядко виждало прижеве своя славей. Но такава е съдбата на певците, не можеш да ги накараш само за тебе да пеят, все им е тесен светът, все за хоризонта бленуват. А гласът на Надка Караджова по цялата земя го знаят - от Япония до Америка, от Англия до Африка, само в Австралия не са го чували, май... Но най-много го обичат в Тракия. Само тук различават трептенето на всяка трела на гласа й, настроението й. Само тук, когато пееше, усещаха чувството с тръпки в корема си.
Надка Караджова е родена на 14 март 1937 година. Расте, заобиколена от блестящи певци и музиканти, които изпълват нейното крехко съзнание с обаянието и неповторимата красота на песните и свирните от този, изключително богат на фолклор край. "В рода ни има една традиция, която се предава във всички поколения. Не само песните. Това е музиката. Все тя ни свързва в семейства. И при дядо ми и баба ми е било така, и при родителите ми, и при мен, и при щерка ми", обяснява веднъж даровитата българка. Певица била и нейната леля - сестра на баща й. "От нея съм научила повече от 200 песни. Филип Кутев ни казваше - ето давам ви ваканция - лятна или зимна, първото нещо - обогатявайте си репертоара, това е вашият капитал. И наистина тези песни станаха голям капитал. Но тогава беше трудно, тъй като нямаше никаква техника. Всичко трябваше да се запаметява в момента. А аз от 15 песни по-долу не падах на ваканция."
Най-големият певец в рода й бил дядо й Кръстьо. Той отивал рано сутрин на нивата с песен и с песен се връщал. "Всички така го помнят. И докато бяха живи наборите му, разказваха за него и за песните му. Дори ми дадоха една негова песен, която записах - "Майка на Вела думаше", припомня си Надка Караджова. Тя е наследила и доста песни от своята майка. Точно от нея е прочутата "Сама ли си, Петрунке ли, ден жънала". Хубаво пеел и бащата на Надка. "Той е виновникът да стана певица", категорична е тя. Освен това в семейството й всички спазили традицията да се оженят за музиканти. "Големият ми брат взе баш певицата на селото. Това е - трябва да пееш, за да дойдеш в нашия род", отсича Надка Караджова. Пак музиката е "виновна" и в нейния случай. Точно песен е събрала Надка Караджова с нейния съпруг Стефан. "Той беше толкова настоятелен. Направи ми серенада в 3 часа през нощта. Бяхме 3 момичета в стая. Като го чухме, веднага се разсънихме, седнахме в леглата си и се разплакахме от умиление. И си казах - той ще бъде!".
Майсторство от най-висока класа – само така може да се говори за изпълненията на Надка Караджова. Някои от тях са върхови постижения в българското народно певческо изкуство. Гласът й е звънлив и чист като бистра река, а стилът й - смес от мелодичните модели на два фолклорни района – Тракия и Шоплука. “В певческата дарба на Надка Караджова има особен блясък, артистичност, която не търси външен жест, а вътрешна връзка със слушателя.” – пише за нея писателят Борислав Геронтиев. Музикалната критика у нас и в чужбина също е единодушна – голяма певица! И не само у нас, а на различни езици, в различни страни я наричат “славей”.
Песента “Заблеяло ми агънце” в нейно изпълнение е първата българска народна песен, участвала в чуждестранна класация. През 1979 г. BBC-2 я излъчва във фолклорния си подбор, за да остане там три месеца. Отзвукът е толкова голям, че предизвиква издаването на плоча в Лондон с две песни на Надка Караджова.
Певицата има зад гърба си блестяща кариера. Професионален шанс е срещата й с композитора Филип Кутев, в чийто ансамбъл пее в продължение на 40 години. Нейни песни като “Драгана и славей”, “Планино, Стара планино” в аранжимент за солист и хор станаха шедьоври и са неизменна част от репертоара на българските ансамбли. Кариерата на Надка Караджова е свързана и с хоровете “Космическите гласове на България”, “Ангелите”, “Големите гласове на България”, с квартет “Славей”, в който пееше заедно с дъщеря си Светла Караджова. С този състав успехът е още по-ярък. Сопрановият й глас се извисява на сцени в Испания, Франция, Израел, многократно в Япония, където “Планино, Стара планино" има феноменален успех.
Големия си път през световните сцени и сърцата на българите Надка Караджова дължи на най-известният български фолклорист и незабравим композитор и диригент - маестро Филип Кутев. Благодарение на него тя се докосва до своята детска и моминска мечта, стаена дълбоко в кътчетата на нейната душа. Тя става част от древното народно изкуство – еманация на духовната същност на един народ беден, но талантлив и емоционален, събрал мъдростта на времето и изпитанието. За наградите й няма да говорим - абсолютно безсмислено е, след като завинаги е останала в сърцата на българите.
В с. Левски, Панагюрско, през месец юни се провежда единственият у нас фестивал "С песните на Надка Караджова", на който тя винаги присъстваше, докато беше сред нас. Както присъства в сърцата и умовете на всички, които поне веднъж са я чували да извие глас.
"Заблеяло ми агънце, в Тодорови кушари,
като му агне заблея, цяло му стадо разблея.
Тодур на агне продума, агънце байно рогато,
защо си жално заблея, та ми стадото разблея?..."

Текст Стоян Радулов

България - така се казват град и планина в Италия, които носят името още от V-ти век

Вероятно ще бъдете доста изненадани да прочете това, но за някои историци у нас то е стара истина. Според тях българите не сме тюрко-азиатски народ, а сме част от пеласгите – старото население на Балканите, Апенините и Мала Азия още преди пристигането на елините, което население античните автори (предимно елини) наричали не пеласги, а с презрителното траки. Всъщност терминът "траки" не е етноним, а е общностно название, характеризиращо над 80 сродни племенни групи, с което общностно название гръцките пришълци са наричали автохтонните неелинизирани народи на Балканите в периода на еленизма. На гръцки нарицателното "траки" е добило значение на "необразовани", "диви", "варвари", "неелини". Та, според подкрепящите тази теория, колкото и еретично да звучи – така терминът "траки" е неприложим за историографията. Т.е. все едно да обявим, че в XV-XIX век на Балканите не е имало българи , а "гяури", само защото османските дефтери наричали поробеното население по този презрителен начин.
Та в този ред на мисли, ще ви разкажа за едно особено интересно място в съвременна Италия, което чисто и просто повече от 15 века носи името България. А именно Monte Bulgheria .
Става дума за малък планински масив с името България, който се намира в провинция Салерно, област Кампания, Южна Италия.  Той се издига само на няколко километра от Средиземно море – между него и долината на река Mingardo Bussento, в Национален парк Cilento. Името Bulgheria, според самите италианци днес (виж Wikipedia, l'enciclopedia libera – италианският вариант на Уикипедия) идва от български заселници, които дошли по тези места преди 500 година след Христа. Забележете – два века преди познатото ни пристигане на Аспарух отсам Дунав...
Току в подножието на планината България се намира и градчето Celle di Bulgheria (селището на България), взело името на самата планина.  „Celle” идва от стария етруски език и е сравнимо с пеласгийската (тракийска) дума сели(с) (selis) - място за сядане (село, селище, поселение) и със старобългарската дума "сел" – седя, откъдето и съвременната българска дума село, селище. Любопитно нали!? И предизвикващо много въпроси към съвременната историческа наука, както и предизвикателство към тези, които я правят достижение на българския народ днес...
Но да се върнем на Monte Bulgheria и Celle di Bulgheria в Италия.
Планината България гледана от север, изглежда като огромен лъв сякаш легнал за почивка, с очи, обърнати на изток. Жителите на общините в подножието му и досега смятат, че лъвът е там, за да ги защитава. През 1959 г. италианският поет Ferdinando Palazzo от близкия град San Giovanni a Piro посвещава на планината България красиво стихотворение.
Най-лесният път към планината тръгва тъкмо от градчето Celle di Bulgheria. Маршрутът е достъпен пеша или с автомобил. Има и алтернативен, само пешеходен маршрут – по-кратък, но и по-труден. Двата маршрута се съединяват на платото, откъдето най-високият връх на масива, наречен Tozzo del Mojo и висок 1225 м н.в. е съвсем близо. По пътя до града от него са само 11 километра.
Самото градче пък е удивително малко – с около 2000 жители, чийто брой варира през годините, но е сравнително постоянен. В него забележителни са две неща – старият каменен площад Palazzo De Luca и църквата, посветена на Madonna della Neve или (Мадоната на снега) с олтар от 1700 г., изработен от мрамор в ярки цветове - бяло, червено, оранжево, синьо и тъмно зелено.
В историята на селото пише, че българите са обитавали тези земи, достигайки до полите на планината България. Много след тях, по време на Средновековието, тук се заселили гръцки монаси, които образувли много светилища и параклиси в карстовия масив на планина – има се предвид скални манастири... От този момент започнало и по-голямото заселване на други народи в земите, населени първо от българи.
И още нещо любопитно – в планината има пещера, известна като "Grotta della Madonna", защото местен скулптор е издялкал образа на Богородица, използвайки един от сталагмитите за основа. Другото е, че местните хора имат култ към Света София, на която има няколко оброчни светилища в планината и която е дала името и на съвременната българска столица на Балканите – София .

Автор Стоян Радулов, снимки Marino Casini

Важни събития в Celle di Bulgheria са:
14 май – празникът на Света София (Fiera di Santa Sofia Poderia)
15 юни – празникът на Сан Вито  (Fiera di San Vito)
Август – когато през целия чесец се организират художествени изложби и културни събития 
05 Август – празникът на Господарката на снега (Fiera Madonna delle Nevi)

Монтана - исторически щрихи

На различни снимки можете да видите град Монтана, когато се е казвал Фердинанд - на името на царя. Или пък старата градска градина. На друг фотос - езерото някога. На четвърти - античната крепост. На пети - панаирът.
Още - няколко музиканти около избухването на Септемврийското въстание.
Поизоставеният днес паметник на септемврийци.
После - когато вече носи името Михайловград.
Началото на строителството на язовир "Огоста".
Язовирът - днес. И съвременен изглед от Монтана...

Град Монтана от времето, когато се е казвал Фердинанд

Старата градска градина

Езерото, както е изглеждало някога

Панаирът в миналото

По време на строителството на яз. "Огоста"

Монтана днес

Изоставеният паметник на септемврийци

За богатото минало на този северозападен български град разказват експозициите на местния музей.
"Регионалният музей в Монтана е възникнал като музей на Септемврийското въстание - разказва Мирослав Марков, археолог, уредник в Регионален исторически музей - град Монтана. - Тук са събрани множество документи, оръжие, които са преки свидетелства за Септемврийското въстание като най-богат музей и фонд от този период. Разбира се, през 1991 година музеят става регионален исторически. В него се развиват пет отдела - отдел Археология, Етнография, Нова, Най-нова история, Възраждане и отдел на Септемврийското въстание."
От 1953 г. в музея се извършва значителна по обем  събирателска, научно-изследователска и популяризаторска дейност. Организират се не само системни археологически разкопки, но и проучване на материалната и духовната култура, която придава уникалния облик на региона.
Животът тук започал на местността "Градището" на една височина край Монтана. В най-долните културни пластове са разкрити жилища от каменно-медната епоха, а върху тях по-късно била разположена римската антична крепост Кастра ад Монтанезиум.
"Античната крепост се намира непосредствено в югоизточната част на съвременния град Монтана - допълва още Мирослав Марков. - Тя е проучена в период на 7-8 години на различни етапи, като първият етап е проучена голямата кула, която е разположена в западната част на крепостта. Също така - и казармените помещения в западната половина на крепостта. В последствие от тази крепост е проучена и портата, както и една вътрешна базилика, разположена в източната част на крепостта. В последствие при подхода към крепостта са проучени и основите на една ранно-хирстиянска базилика, която все още се проучва. И 2009-2010 продължихме проучванията на крепостта и базиликата в източната й част. Тази антична крепост е имала функция на охрана на метала, който е добиван по горното поречие на реките Златица и Огоста. Разбира се, тя не е единствена в района, но е една от най-големите. В нея са били разположени поетапно военни части от Първи италийски и Единадесети Клавдиев легион, които са отговаряли за територията на Монтана. А Монтана като град през 161 година получава муниципалното си право и град, който е имал собствена територия - президиум Монтанезиум."Около карстов извор до крепостта е открито светилище, посветено на боговете Аполон и Диана. Преди това обаче то било тракийски оброк.

Регионалният исторически музей отвън (горе) и експозициите му (долу)

Античната крепост Кастра ад Монтанезиум над Монтана

"В северното подножие на крепостта се намира големият карстов извор. Около него са проучени останките на светилище, посветено на Аполон и на Диана, и на други божества, но, разбира се, практиката на преунаследяване на свещенните места и тук също е застъпена. (Показва) Можем да видим един мраморен тракийски конник, който ловува глиган - така нареченият тракийски херос, който е открит също в подножието на крепостта при това светилище. Впоследствие при системните археологически проучвания на светилището са открити множество мраморни архитектурни детайли, както и мраморни бюстове и цели статуи на посветените божества - Аполон и Диана. Разбира се, до светилището са открити и множество ари, които са с посветителни надписи, които са на тези божесктва, а също и на Ескулап, които са били почитан ив района на Мжонтана през периода ІІ - средата на ІІІ-ти век след Христа. Ще цитирам доц. д-р Гергана Кабакчиева, с която продължаваме проучванията на ранно-християнската базилика. Тя се удиви при подновяването на разкопките в Монтана и конкретно на ранно-християнската базилика. Каза, че за 30-годишната си работа на терен запърви път масовия й материал не е керамика, а масовия й материал е мрамор."
Днес музеят притежава над 50 000 експонати. Сред тях са голяма колекция от епиграфски паметници – „ каменната книга” за историята на Античната Монтана, копие на Якимовското съкровище, средновековно сребърно съкровище, златни накити, колекции от икони, старопечатни книги, чипровски килими, историческо оръжие... Всички те са показани в изложбата „Монтана в шест хилядолетия – културни акценти” в Експозиционната зала, в Лапидариума на музея, в Михайловата къща и в Античната крепост.
През 2003 г. музеят е удостоен с Почетния знак на община Монтана.

Текст Стоян Радулов
Използвани са архивни изображения на Монтана от местния исторически музей

Върхове с името Панагюрище има в Кавказ и в Антарктида

На южния остров Гриниуич се извисява и рид, кръстен на Оборище

Скалисти и много по-високи от Мусала и Вихрен върхове с имената Панагюрище, Пещера, Батак и Пазарджик има в Софийския хребет на Северен Кавказ – един свят на високоалпийски релеф, стръмни канари, седловини и даже ледници. Невероятно, но факт.
Почти непристъпните твърдини са се окичили с тези имена по времето на крепката българо-съветска дружба, когато беше на мода побратимяването на градове, окръзи и краища. По тази сила Панагюрище е град-побратим с руския Пятигорск, в Ставрополския край – курортен град в Предкавказието. Впрочем, тъкмо той и близкият град Минеральные воды са най-удобните изходни пунктове и за изкачване на връх Панагюрище. Но затова са необходими няколко дни преход пеша и стабилни умения по алпинизъм.
Връх Панагюрище е висок 3073 м. н.в. и се намира току под връх София (3640 м.) в хребета, чийто пикове носят почти само български имена. Малко по на запад от тази група върхове е този с името Пазарджик (3184 м.), а още по-нататък по хребета се редят връх Пещера, връх Септември, връх Батак...
Приятелските отношения между градовете Панагюрище и Пятигорск са установени през далечната 1972 година. Побратимените два града са поддържали дружеските си отношения през годините чрез официални визити на делегации по повод чествания на исторически събития и специални годишнини, организирани ученически посещения  на обменни начала и множество частни визити. Неподвластна на каквито и да било политически промени, връзката между Панагюрище и Пятигорск се е запазила вече четиридесет и две години. Най-големият универсален магазин в Пятигорск също носи името на Панагюрище. Има още ресторант, улица... А последното споразумение за установяване на побратимени връзки между Панагюрище и Пятигорск бе подписано на 4 март 2013 г. от кмета Никола Белишки и от заместник-председателя на Думата на град Пятигорск Василий Бандурин. Като този път то е безсрочно.

Но любопитностите не свършват дотук. Хълм и рид на южния антарктически остров Гринуич носят съответно имената Панагюрище и Оборище. Гринуич е съседен на по-големия Ливингстън, на който пък е българската антарктическа база. Всъщност, почти всички имена на георгарфски форми на Южните Шетландски острови носят български имена, просто защото се проучват от нашите учени, изпратени там от Антарктическия ни институт.
На о. Гринуич Панагюрище е скалист хълм с височина 150 м, показващ се от ледената шапка на Дряновските възвишения.  Разположен е в ледника Якоруда. Оборище пък е скалист рид с дължина 1.7 км, ширина 950 м и височина 340 м в югозападния край на Брезнишките възвишения на същия остров. Свободната му от лед площ е само 138 ха.  Интересно е, че районът му е бил посещаван от ловци на тюлени още през ХІХ век. Топографското проучване и на двата обекта е осъществено от експедиция „Тангра” през сезон 2004/05, а са картографирани през 2009 г. Наименованията им са получили одобрения на 4 ноември 2005 г.

Текст Стоян Радулов
_________________________
Карта Л. Иванов:  Антарктика: Остров Ливингстън и острови Гринуич, Робърт, Сноу и Смит. Мащаб 1:120 000. Троян: Фондация Манфред Вьорнер, 2010. (Първо издание 2009.); схема Вершины Софийского хребта, автор Андрей Дергачёв, инструктор по алпинизъм, източник risk.ru / На картата и схемите върховете и ридовете са посочени с жълти стрелки

Тайните на съкровището от могилата „Мрамор” край Панагюрище

Тук е открито погребението 

на тракийски вожд с богати дарове

Обща снимка на находките (вляво) и Фалера 3 (на снимката вдясно)

Макар и встрани от големите пътища в древността и Средновековието, Панагюрският край изминава свой ранен исторически път на развитие. В околностите на града се намират редица археологически паметници - следи от древното минало. Десетки надгробни могили свидетелстват за тракийските племена, живели някога по тези земи. В една от тях - могилата "Мрамор" е разкрито погребение на тракийски вожд с богати гробни дарове от епохата на елинизма - IV-III в.пр.Хр. Недалеч от „Мрамор”, в местността Мерул е открито и световно известното Панагюрско златно съкровище.
Откритието на „Мрамор” през 1903 година е случайно. Намерени са сребърни апликации, чийто произход и предназначение са дискусионни. Гарнитурите са делят на две части: едните за щит, а другите за конска амуниция. Датирани са от VІІ до ІV век преди Христа. Тези за щита са изработени от сребро. В центъра им е стояла голяма продълговата апликация с височина 32 см, украсена с човешки и животински фигури, изобразени наивно. И апликациите от гарнитурата за конска амуниция също са от сребро и са датирани към V век преди Христа. Те са десет: две кръгли големи с диаметър 5,5 сантиметра и осем четвъртити плочки. Видът на четвъртитите и досега не позволява със сигурност да се определи какво точно представляват - апликации за конска амуниция или фалери за щит или броня.

Но да разгледаме сребърните апликации подробно.

Фалера 1

Едната фалера е кръгла с умбо в центъра. Украсена е с животни, разположени в кръг около умбото. Като стил телата са предадени обобщено с опростени обеми. Основното средство е линията, която описва формата. Това са характерни стилови черти на торевтиката в Тракия. Митологичен сюжет представлява характерна сцена от типа космограма чрез зооморфен код. Tрите зооморфни образа - лъв, глиган и хищна птица се срещат при "световната со”/"дървото на живота", обозначено чрез палмета. Зооморфно е предадена вертикалната и елемнтната структура на космоса, тъй като глиганът кодира долната зона/водата, лъвът - средната/огъня и птицата - горната/въздуха. В тракийската иконография подобни образи се срещат често. Най-близка иконографска аналогия е другата апликация от „Мрамор” моглиа, както и еблемите в тракийските шлемове и гобелета. Производството е местно.

Фалера 2

И втората фалера е кръгла с умбо в центъра. При нея животни са разположени в кръг около умбото. И тук митологичният сюжет е като космограма чрез зооморфен код.

Третата фалера е кръгла, но вече е апликация за конска амуниция. Полето е оградено с три пластични ивици (На снимката най-горе). В центъра е сцената на борба на млад мъж с лъв. Формите и пропорциите на фигурите на животните и човека издават ръката на опитен гръцки майстор от ранноелинистическата епоха. Борбата е представена с голямо напрежение, което се отразява и върху състоянието на мускулите. Според сюжета в централната сцена трябва да видим борбата на Херакъл с немейския лъв. Гръцкият герой е представен по обичайния начин: той е гол и само задушава с голи ръце животното. Под сцената с точки е набелязан теренът. Битката с чудовището или хищникът отговаря на ценностното изпитание на героя и е основна тема в царската идеология на траките.
Като предметна форма и сюжет най-близки аналогии фалерата намира в две кръгли апликации от с. Долна Козница и от "Колекция Братя Бобокови", както и във фалерите от Бабина могила (Украйна). Произходът на сцената трябва да търсим в иконографията на гръцки монети и геми от V-ІVв.пр.Хр. Но производството й също е местно.

Апликация с лика на Аполон

В съкровището от Мрамор има и правоъгълна апликация с лика на бог Аполон – голобрадата мъжка глава, изобразена фронтално. Образът е изпълнена в духа на гръцките художествени норми: чертите отговарят на естетическия идеал и са предадни с вярност към природната форма. Тук Аполон е увенчан с лавров венец. Той е сред царските божества на траките. Котис І се представя като син (може би мистериален) на бога. Възможно е Аполон да е бил отъждествяван с Хелиос – в един от митовете се говори, че Орфей се изкачвал всяка сутрин на върха на планината Пангей, за да посрещне слънцето, което той пръв започнал да нарича Аполон. В тракийската иконография образът на бога се среща във фиали от Рогозен, както и върху дясната врата на гробницата от могилата  „Голяма Косматка”. Производството е  гръцко.

Начелникът във вид на двойна брадва - лабрес

Начелникът е с плоска основа във вид на двойна брадва, заобиколено от ивица перли. Принадлежи към местния тракийския стил. Фигурата на героя е изпълнена чрез отбелязване на контура, детайлите с дребни перли, а на лъва е изпълнена в духа на тракийския животински стил. Има влияние от традициите на иранското изкуство от VІІ-ІV в.пр.Хр. Фигурата на героя е изобразена в ход наляво, докато сирената е обърната надясно. Двата персонажа са разположени симетрично от двете страни на централната розета. Митологичният сюжет представлява Херакъл, който е различим по тоягата, която носи в ръка. Той е представен след победата над лъва, който го следва, вероятно завързан. За разлика от героическата голота, както обикновено той се представя в гръцкото изкуство, тук той е свръхоблечен, тъй като дрехата е основен материален знак за социален престиж. Затова дори и сирената е облечена. Сирената може би се възприема в качеството на Муза, възпяваща подвизите на героя, тъй като е с лира в ръка.
Като предметна форма начелникът принадлежи към най-разпространените апликации от този тип в Тракия (най-близките паралели са находките от „Хомина” могила, Розовец, Симеоновград, Старосел – „Пейчова” могила). Образите на Херакъл и сирена са широко известни в тракийската иконография.

Впрочем, находките от Мрамор могила край Панагюрище кореспондират пряко и с подобни предмети от съкровищата край Летница и Луковит, както и с някои находки от Чаталка.
Разкритията на могилата „Мрамор” за пореден път доказват, че върховните жреци на скалните светилища при траките са били тракийските царе – обожествявани още приживе.  Било е естествено да се погребват всред олтарите-жертвеници. Приближените им изсичали в скалата гробници с куполовидна форма. Елипсовидният отвор затваряли с каменна плоча. Затрупвали строежа с пръст. По този начин връзката между земното и отвъдното се материализирала.

Текст Стоян Радулов, снимки от Институт за изследване на изкуствата при БАН
_____________________
Използвана литература:  
Филов, Б. 1919. Паметници на тракийското изкуство; Маразов, И. 1992. Мит, ритуал и изкуство у траките. София. УИ "Св.Кл. Охридски"; Венедиков, И., Т. Герасимов. 1973. Тракийското изкуство. София. Български художник: № 310; Маразов, И. 1994. Митология на траките. София.

В 10 града в България стъпват по ул. „Панагюрище”

Елате на улица „Панагюрище”. Ама не в бунтовния град. А на други 10 места в България. Защото се оказва, че в точно толкова населени места хората тачат подвига на априлци, кръщавайки улици на столицата на Четвърти революционен окръг.
„Ако в България има място, където да е събрано накуп цялото желание на българина за свобода и себеопределение, за родова, религиозна и нравствена идентичност, то това несъмнено е Панагюрище. Местните хора са изпитвали неутолима жажда за политическа еманципация от Османската империя. За разлика от други въстания, в които „робът няма какво да губи освен оковите си”, революцията в Панагюрище е дело на богати занаятчии и търговци, всеки от които жертва благосъстояние, дом, род в името на Свободата. Панагюрската република просъществува едва 10 дни - от 20 до 30 април 1876 г. След това въстанието е удавено в кръв, а от полъха на свободата остават опожарените къщи, но и живите въглени на надеждата. Саможертвата обаче си заслужава - посято е зрънцето на духа, на образованието, на собствената култура.”
Това написа m,ep 2014-та журналистът Димитър Илиев в един голям столичен ежедневник. И хубавото е, че колчем някъде из малката ни страна се спомене името на Панагюрище, хората общо взето го свързват с хубаво. Горди са с постигнатото от предците ни и в тяхна памет кръщават улици в градовете си.

Улица "Панагюрище" във Варна

На улица "Панагюрище" във Варна е Етнографският музей

Улица "Панагюрище" в Плевен

Улица "Панагюрище" в Хасково

Улица "Панагюрище" в Ямбол

Къде живееш? Живея на ул. „Панагюрище”...
В Плевен, също град на паметна епопея, това е малка, почти невзрачна уличка в стария жилищен квартал „Воден” с блокове-мастодонти. А в Търговище тя се намира в панелния комплекс „Изток-1”. В жилищна зона е и ул. „Панагюрище” в Пловдив – намира се в северната част на града под тепетата, в ж.к. „Захарна фабрика”. Там тя е пресечка на булевардите „Дунав” и „България”, близо до кварталите „Кършияка” и „Филипово”. А в последния, знаем, е и „Панагюрската гара”. Оттам тъкмо на 3 декември 1933 г. цар Борис ІІІ подкарва влака за откриването на новата ж.п. линия от Пловдив до Панагюрище...
Не си мислете, че и в София не са минали, без да кръстят уличка на Панагюрище. Но за разлика от централната „Оборище”, „Панагюрище” е  в малко поизоставена стара промишлена зона недалеч от кръговото кръстовище на пл. „Сточна гара”, но затова пък е пресечка на известната столична улица „Раковска”.
Впрочем, в промишлена зона на края на кв. „Изгрев” е и ул. „Панагюрище” в Хасково. Там тя води до областното поделение на митниците. А най-странното е, че изглежда така, сякаш е в... съвременно Панагюрище.
В Ямбол обаче улицата, кръстена на нашия град, е в центъра, в небезизвестния кв. „Каргон” и отвежда до забележителната църква „Св. Троица”. Този храм, в който често служи сливенският владика, е един от най-старите в града, построен е още през XVII в. Един сребърен дискос от 1692 г., съхраняван в Ямболския исторически музей, доказва съществуването му от тогава. През периода на Възраждането към църквата е открито килийно училище. А след Освобождението в двора на църквата е погребан ямболския народен будител Ради Колесов.
Кажете сега, че думите Възраждане и Панагюрище не са тясно свързани. Затова ще се убедите и във Варна. Защото в морската ни столица улица „Панагюрище” е в самия център, близо до пешеходните зони и на нея се намира неповторимият Етнографски музей. Любимо място. Стара възрожденска къща, строена някъде около 1860 г. и намираща се днес на № 22, пази културата и бита на хората от Варненския край от втората половина на XIX и началото на XX в. Експозицията в нея е дело на арх. Камен Горанов, художника доц. Асен Стойчев и етнографите Мария Николова и Георги Вълков. В музея са изложени демонстрации на основните поминъци на българите от Варненско – земеделие, животновъдство, пчеларство, риболов, лозарство и занаяти, като бъчварство, медникарство, кожухарство и абаджийство (шивачи). Интересен артефакт в изложбата е малък плуг "дьолмеджа", който се е използвал за оран до началото на XX в.
Изобщо – красиво, уютно и нравоучително е тук. В етнографския музей на Варна, на ул. „Панагюрище”. Пък и от миналото лято на нея е разположено и едно от 35-те указателни табла за туристическите забележителности и маршрути в морската ни столица.
А че във Варненско ни тачат, ще се убедите от факта и че съвсем близо има още две улици, кръстени на Панагюрище – в малкото езерно и пристанищно градче Белослав, както и малко по на юг, в село Долни Чифлик, недалеч от река Камчия.

Текст Стоян Радулов, 
снимки авторът и Google Street View България