България - така се казват град и планина в Италия, които носят името още от V-ти век

Вероятно ще бъдете доста изненадани да прочете това, но за някои историци у нас то е стара истина. Според тях българите не сме тюрко-азиатски народ, а сме част от пеласгите – старото население на Балканите, Апенините и Мала Азия още преди пристигането на елините, което население античните автори (предимно елини) наричали не пеласги, а с презрителното траки. Всъщност терминът "траки" не е етноним, а е общностно название, характеризиращо над 80 сродни племенни групи, с което общностно название гръцките пришълци са наричали автохтонните неелинизирани народи на Балканите в периода на еленизма. На гръцки нарицателното "траки" е добило значение на "необразовани", "диви", "варвари", "неелини". Та, според подкрепящите тази теория, колкото и еретично да звучи – така терминът "траки" е неприложим за историографията. Т.е. все едно да обявим, че в XV-XIX век на Балканите не е имало българи , а "гяури", само защото османските дефтери наричали поробеното население по този презрителен начин.
Та в този ред на мисли, ще ви разкажа за едно особено интересно място в съвременна Италия, което чисто и просто повече от 15 века носи името България. А именно Monte Bulgheria .
Става дума за малък планински масив с името България, който се намира в провинция Салерно, област Кампания, Южна Италия.  Той се издига само на няколко километра от Средиземно море – между него и долината на река Mingardo Bussento, в Национален парк Cilento. Името Bulgheria, според самите италианци днес (виж Wikipedia, l'enciclopedia libera – италианският вариант на Уикипедия) идва от български заселници, които дошли по тези места преди 500 година след Христа. Забележете – два века преди познатото ни пристигане на Аспарух отсам Дунав...
Току в подножието на планината България се намира и градчето Celle di Bulgheria (селището на България), взело името на самата планина.  „Celle” идва от стария етруски език и е сравнимо с пеласгийската (тракийска) дума сели(с) (selis) - място за сядане (село, селище, поселение) и със старобългарската дума "сел" – седя, откъдето и съвременната българска дума село, селище. Любопитно нали!? И предизвикващо много въпроси към съвременната историческа наука, както и предизвикателство към тези, които я правят достижение на българския народ днес...
Но да се върнем на Monte Bulgheria и Celle di Bulgheria в Италия.
Планината България гледана от север, изглежда като огромен лъв сякаш легнал за почивка, с очи, обърнати на изток. Жителите на общините в подножието му и досега смятат, че лъвът е там, за да ги защитава. През 1959 г. италианският поет Ferdinando Palazzo от близкия град San Giovanni a Piro посвещава на планината България красиво стихотворение.
Най-лесният път към планината тръгва тъкмо от градчето Celle di Bulgheria. Маршрутът е достъпен пеша или с автомобил. Има и алтернативен, само пешеходен маршрут – по-кратък, но и по-труден. Двата маршрута се съединяват на платото, откъдето най-високият връх на масива, наречен Tozzo del Mojo и висок 1225 м н.в. е съвсем близо. По пътя до града от него са само 11 километра.
Самото градче пък е удивително малко – с около 2000 жители, чийто брой варира през годините, но е сравнително постоянен. В него забележителни са две неща – старият каменен площад Palazzo De Luca и църквата, посветена на Madonna della Neve или (Мадоната на снега) с олтар от 1700 г., изработен от мрамор в ярки цветове - бяло, червено, оранжево, синьо и тъмно зелено.
В историята на селото пише, че българите са обитавали тези земи, достигайки до полите на планината България. Много след тях, по време на Средновековието, тук се заселили гръцки монаси, които образувли много светилища и параклиси в карстовия масив на планина – има се предвид скални манастири... От този момент започнало и по-голямото заселване на други народи в земите, населени първо от българи.
И още нещо любопитно – в планината има пещера, известна като "Grotta della Madonna", защото местен скулптор е издялкал образа на Богородица, използвайки един от сталагмитите за основа. Другото е, че местните хора имат култ към Света София, на която има няколко оброчни светилища в планината и която е дала името и на съвременната българска столица на Балканите – София .

Автор Стоян Радулов, снимки Marino Casini

Важни събития в Celle di Bulgheria са:
14 май – празникът на Света София (Fiera di Santa Sofia Poderia)
15 юни – празникът на Сан Вито  (Fiera di San Vito)
Август – когато през целия чесец се организират художествени изложби и културни събития 
05 Август – празникът на Господарката на снега (Fiera Madonna delle Nevi)

Няма нищо гнило в Дания, дори напротив

Нищо гнило в Дания не открих. Дори напротив – репликата на благородника-стражар от „Хамлет” Мерцел, с пълно право мога днес да изрека за нашата България. Докато в Дания, освен че „въздухът пощипва” със скандинавска свежест и слънцето наднича от ниския си хоризонт, като разпръсква цвят на залез, всичко друго май е повече от в ред. Така ми се пристори. „Да я закриля Бог!” – ще взема думички назаем от Хорацио…
От Хелзингьор, където ни остави фериботът, до пищният и кралски Копенхаген с уклон някакъв в хипарството (Любов и свобода, а не война! – винаги съм тачел този лозунг, припомнен ми в Кристияния), всяко кътче е премислено, преметено и подредено; кокетно и прилежно, без поза и надутост. А имат, Бога ми, датчаните и основание, и право да си вирнат носовете дори над облачните небеса – кралството им е над 12 века вече. И цялата история е вплетена в учудваща модерност – от утопичната (за нас) инфраструктура, до хорската нагласа най-накрая. Та, думата ми е за датчаните – едни такива ведри и спокойни, сигурни във себе си, може би защото във ума си са широки. Противно на балканското очакване за онази пуста, северна суровост; и като контрапункт на наш`та мрачност, защото май суровите сме ние. Поне в очите ми така е.
А в Йоресунд потомците на „страшните” викинги – даните, през средните векове са започнали да издигат (и още го строят) един прекрасен град от замъци и кули, защитени от множество канали, като започнем от емблематичния Нюхавн. Това е столицата Копенхаген. Готическа и ренесансова архитектура, скулптури като в галерия на открито… Градът направо е от приказка на Андерсен. Впрочем – той не случайно е датчанин.
Та, затова и съвсем нарочно мойта приказка във Копенхаген започна съвсем буквално от „Малката Русалка” и завърши в чудото на райския „Тиволи” с крясъци и смях от ужас и най-искрен кеф.
И нищо гнило в Дания не открих. Дори напротив… „А колкото до мен, аз тъжен свойто щастие прегръщам”, понеже вече се завърнах. (Жив да си ми, Фортинбрас!)

Текст и снимки Стоян Радулов

Травертиновата приказка на Плитвичките езера

16 езера и десетки водопади, които ги свързват през травертинови прегради - изумрудено синьо-зелена вода, гъсти широколистни гори и един див свят, опазван повече от столетие. Това са Плитвичките езера в област Лика, Хърватска - обявени за Национален парк (300 кв. км. защитена територия) и един от обектите в Списъка на световното природно и историческо наследство, опазвано от ЮНЕСКО. Мястото не подлежи на описание. В пълнота може да бъде разгледано поне за седмица...

Из лазурната Далмация. Спирка 1: Шибеник

Цъфтящите зокуми - големи като дървета, винаги са ме изумявали и са карали очите ми да се ококорят от възхита; а в лазурната Далмация те са в комбинация с палми и цял куп още средиземноморски видове - нали все пак това тук е Адриатика. В град Шибеник се сблъсквам с първата от дълга поредица за мен малки Венеции - с венецианския замък над крайморската алея и скритата зад него мрежа от тесни улички, някои от които минаващи и под сградите. А катедрала "Св. Якоб" (произведение на изкуството и обект на ЮНЕСКО) и околните обсипани със статуи площадчета даже са приютили (като за подарък) три сватби, на едната от които пеят т.нар. "капи" - група мъже, изпълняващи акапелно далматински песнопения. За мен това е симпатичен и изумително красив, приказен свят, скрит зад зелените капаци на някакъв малък прозорец. Зад който започва голямата приказка... В която си пожелавам да се върна.