Иван Попов - радетел за духовното израстване на Чипровския край

Около оригиналното пиано на Иван Попов, дарено от неговите наследници в Чипровския музей, е подреден малък кът със спомени и снимки от живота на този забележителен българин. И колко хубаво е, че помним личности, като Иван Попов. Мисля си, подобни примери за памет из селата и градовете на България трябва да са повече, и по-обемни. Понеже най-малкото имаме нужда от добри примери, от личности... А за да си голяма личност, не е необходимо да си герой... Достатъчно е да си отдаден на другите, на обществото, на Родината... Като Иван Попов например...

Паметникът на Васил Левски в София / документален филм

Датата е 19 февруари 1873 г.
Февруарски студ.
В покрайнините на София е издигнато дървено бесило. На него е убит Апостолът на българската свобода Васил Иванов Кунчев, наречен от народа ни с героичното прозвище Левски. Такъв е мрачният завършек на житейския път на една от най-светлите личности в историята ни. Човекът, възприеман като истинският вдъхновител на чувството ни за национална гордост и свобода. Човекът, завещал ни чрез писмо до Панайот Хитов в ранната ролет на 1868 г. знаменитите думи: „Ако спечеля, печеля за цял народ — ако загубя, губя само мене си.”

На него и на лобното му място е посветен късометражният документален филм „Паметникът на Васил Левски в София” на автора Стоян Радулов. Оператор е Андрей Русимов, текста чете Мариана Лечева, звукът е от Борислав Дрянков, а продуцент е Георги Крумов. 

Филмът може да бъде проследен и в програмата на Телевизия Туризъм. Всичко актуално за нея ще откриете на www.see.bg - сайтът на Телевизия Туризъм - TVT / Виж България!

Възпоминания от Батак

„..О, злочест Батак! Благоговея пред твоето величие, ще благоговее и историята...”

Захари Стоянов, из „Записки по българските въстания”

„... Както Мисолонги потресе цяла Европа, вдъхнови поетите и доведе флотите й при Наварин, така и Батак изпълни със страшния си ек двата свята... Излишно е да прибавим, че без Батак нямаше да има свободна България.”

Иван Вазов

"Българските мъченици", худ. Константин Маковски

"Клането в Батак", худ. Антони Пиотровски

Априлското въстание в Батак е обявено през нощта на 21 април 1876-та година. Десет дена след това градът е свободен от законите на турската власт. Възторгът и радостта нямали граница. Народът ликувал сбоводата, която жадувал цели пет века.
Въстанието е апотеозът на една дълга борба на българския народ срещу турския поробител. През целия ХІХ век Батак е възрожденски център, хайдушко гнездо, а неговите жители се славят под името „непокорните”.  В Баташкия Балкан са бродили Страхил Войвода, Гол вода, Паякът, хайдут Тодор Банчев - саратник на Левски.

На 21 февруари 1876-та тук пристига лично Панайот Волов и в къщата на Петър Горанов се създава революционен комитет, полага се клетвата. Баташките въстанници са се клели в слънцето, което ги грее, в земята, която ги храни, и в млякото, което са бозали, че ще останат верни на своята Родина.

В Априлското въстание учяства цялото население на Батак. Била е създадена почти армия - защото е имало командири - петдесетник, стотник, петстотник, хилядник.
Всички височини около Батак са били въстаннически позиции.

Но само десет дни Батак е свободен. На 30 април в неговите околности осъмва осемхиляден турски башибозук с раководител Ахмед Ага - Барутанлията, чиято заповед е била да се пресуши коренът на батачани. Оттам насетне в продължение на пет денонощия боевете преминават през всяка къща и двор.
Историята  и съдбата на баташките мъченици са направили така, че църквата „Света Неделя” в Батак да се превърне в светиня за всеки българин, а държавата да я обяви за национална историческа културна ценност.

Към 2 май боевете се приближават към центъра на селото и малкият храм се превръща в последна крепост за хората. В нея и на големия двор се събират около 2000 души - основно жени, стари хора и малки деца. Два дни те се опитват да бранят като в цитадела, на третия от безизходица се затварят вътре в храма. Децата умирали от глад и жажда, майките копаели с голи ръце земята под църквата за малко влага, квасили устните на новородените със зехтин от кандилата или с кръвта на вече убитите. Но турците били безмилостни. Те докарват със себе си коли със слама, тенекии с газ и кошери с пчели. Наред с куршумите, които хвърлили вътре, те пуснали пчелите и хвърлили запалената слама. Вътре цялата дървена част и иконостасът пламнали. Това принудило хората да отворят трите врати за въздух. Тогава започнала страшната и ужасна борба, защото батачани се биели кой с каквото намери, буквално с дървения кръст и с Библията. Така най-диво и най-страшно Априлското въстание е потушено в Батак. Във въстанието загиват пет хиляди от шестхилядното население на Батак.

Всяка педя земя е напоена с човешка кръв, цялото село - обхванато от пламъци, навсякъде е имало трупове на изгорени или изклани хора. Три дена Стара река е текла кървава. Изгаря и училището "Св. св. Кирил и Методий" със затворените вътре 200 жени и деца. Тогава учител в Батак е бил Димитър Тонджоров, родом от Самоков - самият той - съсечен жив пред входа на сградата, опитвайки се да спаси затворените вътре невинни.

По ирония на съдбата църквата „Света Неделя” оцеляла след въстанието, за да напомня съдбата на батачани. Те я съградили за 75 дни с дарения и собствен труд през 1813 година. Майсторите били Марко Зисо и Петър Чомпъл от Брацигово. Осветил я Пазарджишкият епископ Дионисий. Отвън изглежда малка, защото е вкопана в земята, но лаконичните й форми и каменни стени я правят внушителна.  По купола отвътре, в олтарната част и страничните малки куполи са запазени стенописи от времето преди въстанието, които и днес личат.

До откриването на класното училище в Батак през 1835 г. в храма свещениците учели децата на четмо и писмо. Първите писмени сведения за църквата „Света Неделя” в Батак се откриват в пътепис на руския монах Партений. В нея и пред нея са направени и единствените няколко снимки на останките от баташките новомъченици след потушаването на въстанието.
Това е малката църква на Батак, в която влизаш без да искаш с наведена глава, и голямата църква на България, от която излизаш с гордо вдигната глава.

И до днес се помнят последните думи на дядо Трендафил Керелов - родолюбец, въстаник и кмет на селото, убит от Ахмед Ага заедно с единия му син, а именно: "Чеда мои, смъртта за свободата на Отечеството е свято причастие. Няма страшна смърт, страшно е робството". 
Поуката: Трябва да сме в битката за нашето сегашно и за нашето бъдно време, като сме в преображенията на онази цивилизация, която създаваше и възраждаше нашия народ - с толкова смелост и с толкова неописуемо себеотрицание. Да не губим вярата в своето бъдеще, защото вярата е Бог, а Бог е "пътят, истината и животът".

Братя Ангел и Стефан Керелови - петстотници, 1884 г.

Една от най-ранните снимки на храма "Св. Неделя" в Батак след клането, 1878 г.

След зверствата, 1878 г.

Марга Горанова, съпруга на водача на въстанието в Батак - Никола Горанов.
С кости е изписано отстрани – „Останки от 1876 година“

Няколко снимки, направени скоро след потушаването на Априлското въстание в Батак и съхранени в местния музей, говорят сами. От тях крещи ужасът на Батак, за който пишат и журналистът Макгахан, и авторът на „Записките по българските въстания” Захари Стоянов, и националният ни писател Иван Вазов.

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.
...
Най-известното стихотворение на Вазов, посветено на Батак, не е просто човешката му и творческа реакция на зверското потушаване на Априлското въстание. То е родено след негова среща очи в очи... След въстанието в Батак остават много малки деца, които изгубват своите родители, своите близки и тръгват из цяла България да търсят своето препитание и  храна. Някои от тях дори заминават за Русия и остават да живеят там до края на живота си. В музея на Батак са показани снимки на част от тях, някои - вече като възрастни хора. Тук можете да научите за съдбата на едно такова осиротяло дете. Тогава 9-годишният Иван Тодоров Ганев като по чудо достига до Пловдив. Там, на улицата,  гладен, измръзнал, бос, го намира самият Иван Вазов. По разказа на това дете, по неговата съдба писателят по-късно създава своето стихотворение "От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?".  Иван Вазов се е грижел за малкия Иван. След години той става офицер в Българската армия.

Иван Ганев след Освобождението служи като офицер
във военните гарнизони в Асеновград, Пловдив и Бургас

...
Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика...
И издъхна бачо... А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях малък и мен не заклаха.
...
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо... много е далече...
....
На 17 май 2006 година баташките мъченици са канонизирани за светци най-напред от Българската старостилна православна църква.  А на 3 април 2011 г. с  ореола на светостта ги окичва и Българската православна църква. Разказите на очевидци и запазените свидетелства са достатъчни доказателства за мъченичество. Такъв е разговорът на отец  Петър от Батак с поробителите: „Три думи, попе, ще ти кажем. Ако ги, попе, изпълниш, нема да те заколим. Ще ли са, папаз, потурчиш? Поп Петър смело отвърнал: „ Главата си я давам, вярата си не давам!”
И турците го обезглавили. Според църквата това събира в себе си цялото пространно житие на новомъчениците от Батак.  Силна и категорична е и изразената от оцелелите батачанки още в  1877 г. оценка: „Да оставим онова, което не се връща от оня свят, та да не търсим мъжете си, които, за да не станат турци, та да изгубят душите си, както искаха кръвниците, по-добре се предадоха да ги изсекат на сечник като свети мъченици“.


"Баташките новомъченици", иконописно ателие на манастира св. Велика Княгиня Елисавета (Феодоровна) Етна, Калифорния, САЩ

Днес денят 17 май е особен ден и за православието, и за Батак, защото тогава официално с панихида в църквата-костница „Света Неделя” се почитат загиналите за народ и вяра баташки новомъченици. Пред вечния огън в Батак и пред основните крепости на Априлското въстание в града се поднасят венци и цветя, на площад „Освобождение” се провежда тържествена заря-проверка.

Текст Стоян Радулов, стихове Иван Вазов, снимки от Исторически музей - Батак

Картините на Владимир Димитров-Майстора: Това е Моята България

Наричаме го най-българският художник. В неговите моми, в жътварките и мадоните, в маковете и ябълките търсим „миниатюрния“ портрет на България. Винаги ще онемяваме пред скромността на този изключителен талант, подписвал се с едва ли не подигравателното прозвище „рисувач“, което навярно никой съвременен художник не би добавил към името си.
"И досега си спомням летните ваканции, които винаги прекарвах при вуйчо си в Шишковци – пише неговата племенница Емилия Паскалева. – Всеки ден още в тъмно той тръгваше към полето с триножника, с дървените кутии с бои и няколко четки. Облечен беше в най-обикновена престилка, изпоцапана с боя... Трудно е да се каже какво най-много го привличаше в природата. Но винаги търсеше в нея нежността... Откриваше я на неочаквани места, но много често в цветята и преди всичко в маковете. Цял живот не престана да ги рисува и дори казваше, че е научил всички начини, по които цветовете се нареждат около тичинките... Разбира се, не по-малко интересни му бяха и хората. Дълго търсеше моделите си и често ги откриваше на съборите, на които много обичаше да ходи. Там се събираха много хора, но никак не беше лесно да склони да нарисува някого. Съществуваше поверие, че изобразеният е като вградената жертва и смъртта му е неизбежна, защото душата и силата му са взети.
Известно е, че в живота на Майстора не е имало по-голяма страст от рисуването. Това осмисля цялото му съществуване, но... той имаше и още едно силно увлечение. Свиреше на тамбура. И много обичаше да пее – особено народни песни. Това като че ли беше втората му наслада след рисуването."
На преклонна възраст Майстора споделя: "Едва стигнах до скиците, и животът си отиде... Трябват два живота, за да се дойде до истинското овладяване на занаята..."
Васил Стоилов - друг наш голям майстор на четката, близък приятел и почитател на Майстора, е записал в ръкописите си следното: "За Майстора живописната творба непременно трябва да отразява вечния живот: това беше лайтмотивът на всяка негова мисъл и заключителен акорд на философските му размисли за изкуството..." Важно е да отбележим тогава, че силно влияние за формиране на художника са оказали философските възгледи на Толстой, особено след като Майстора се връща от фронта (също като Толстой).
От неговите съвременници може би най-точно изразената оценката излиза от критика Чавдар Мутафов: "Ето живописецът! Истинският живописец, най-големият, който има нашето изкуство... Владимир Димитров-Майстора носи в себе си душата на някогашните ни майстори, на цяло едно минало и сигурно на цяло едно бъдеще."

На Владимир Димитров - Майстора. И на България. С преклонение!