Арт къща в село Дъждовница привлича стотици творци

Село Дъждовница в Източните Родопи, над яз. "Кърджали" е малко, мюсюлманско селище, но интересно за много хора. Наоколо е пълно с тракийски оброчища и светилища - изсичания като ниши или по-големи олтари във вулканичните скали, мистични символи и пр., недалеч е пещарата "Утробата", както и старинното село Ненково, има стари мостове и пр. Но през последните 12 години предизвиква вниманието на стотици творци, заради създадената в бившето медресе тук Арт къща за съвременно изкуство. От 29 юни до 2 юли 2017 г. в Дъждовница се събраха група творци от Панагюрище - от Литературен клуб "Виделина", от кръга "Чат-пат" и техни приятели... Снимките показват част от творбите им, създадени в Арт къщата в Дъждовница и обстановката в нея. Ако се интересувате от още - следвайте линковете по-долу.

Снимки Стоян Радулов

За моята Дъждовница - между псалма Давидов и сурата на Фатима - тук.

ОЩЕ СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ:
Емоции в стихове от срещата на два от световете в Дъждовница  
Тотка Лунгарска след Дъждовница: "...Ще продължа нататък"
Приказни сюжети в рисунките на Стайо Гарноев от пленера в Дъждовница
"Чат-пат" порасна с таланта на голямата-малка Соня Георгиева
Пепа Маркова: "Не си и мислех, че е толкоз сладко да се откриеш след години на познаване!"
Панагюрското арт гостуване в Дъждовница като медийно събитие 

Замъкът на Агушевата фамилия в Могилица

Прочутият Агушев конак. Най-големият късносредновековен феодален замък на Балканския полуостров. Най-напред обаче нека уточним, че турската дума “конак” съвсем не означава единствено полицейско управление или затвор. “Конак” означава също така и голяма къща, дворец, палат. В случая, става дума за резиденция на богат турски местен феодал. Тя била построена през 1834 г. в родопското село Могилица, недалеч от Смолян.
Този феотдален замък (конак) бил най-големият на Балканите за времето си. Той е замислен и осъществен като солидно обиталище за Агуш Ага и неговите трима синове, строежът му продължил 20 години. Строителите били българи. Легенда разказва, че това невероятно произведение на изкуството е сътворено от неизвестен родопски майстор, чиято дясна ръка е отрязана от Агуш Ага, за да е сигурен, че никога няма да бъде създаден втори подобен шедьовър. Комплексът е разположен сред чудната родопска природа и има изглед към зелените ливади и горите над река Арда.
Конакът е толкова голям, че днес за него се говори в множествено число – Агушевите конаци. Замъкът има 221 прозореца, 86 врати и 24 комина. Агушевите конаци се състоят от три последователно свързани двора с жилищни и стопански сгради и изолирани един от друг с вътрешни зидове. Във всеки двор се е намирал по един кладенец, жилището на господаря, на домашната прислуга, помещенията за временните работници в стопанството, оборът, плевнята, хамбарът и други стопански помещения.
Агушевите конаци са обявени за художествен паметник на културата с национално значение и днес са частна собственост, но достъпни за посещение.

Текст и снимки Милена Звънчарова

Завръщане в магията на Добърско / документален филм

Документален филм за колоритното и историческо село Добърско в полите на Рила планина, България.
Сценарист и режисьор Стоян Радулов. Текста чете Стефан Младенов. Оператори Георги Маринов - Гопето и Питър Костов. Монтаж Татяна Михайлова. Звук Борислав Дрянков. Продуцент Георги Крумов. Телевизия Туризъм.
________________________
Documentary about Dobarsko - colorful and historical village at the foot of the Rila Mountain, Bulgaria.
Screenwriter and director - Stoyan Radulov; narrator - Stefan Mladenov; cameraman - Georgi Marinov - Gopeto; cameraman - Pitar Kostov; producer - George Krumov. Television Tourism, Bulgaria.

В Кръстатица преди четвъртото Възкресение

Текст и снимки Стоян Радулов

Има няма стотина каменни къщи, накацали като гнезда на скални орли върху няколко близки баира високо, високо в Средните Родопи... Половината от които напълно или полуразрушени. Това е малкото селце Кръстатица.

И една красива, изумителна планина, разляла се в Южна България като море от хълмове, която те извисява над боровете и букаците, до небето и слънцето с лъчи от най-добрите емоции, на които си способен. Или те притуля нейде под дъгата си с тежки облаци на тревожност, но никога не те оставя безразличен. И няма как иначе при толкова много истории, разиграли се из облите била, из тучните и рошави като халища поляни и из урвестите долини на тази планина – символ на българската душа. Съдбите на хората тук често ще те разтърсят из дълбочините на душата ти, ще те омагьосат с клокочещия и мек говор на родопския диалект, ще го съпроводят с плач на каба гайда, с песен от гласа на кавал или с радост от тамбура... Само едничка песен може да ти скъса сърцето – „Пустиян Салих без сабур”, какво остава за всичките...

Едва двадесет човека, една крава, няколко овчици, тук-там някое куче, малко кокошки, няколко кози и две магарета – горе-долу това е цялото "поселение" на Кръстатица.

Кога се е завързал възелът на животеца в това село не знам. А и няма кой да ми каже, защото никой не го помни. Ама, разбрах, че Кръстатица досега три пъти е умирало и още толкова пъти се е възраждало; че четвърти живот живее то - така поне се мълви по тия ридове на Родопите, извисили се над долината на Малка Арда.

Този четвърти живот започнал някъде в началото на ХІХ век, когато тук се преселили хора от по-ниското село Оряховец. Заради липсата на поминък обаче след век и половина повечето от наследниците на заселниците го напуснали. Най-много от тях се ориентирали към Кърджали, а други - към Казанлъшко, селата Шейново, Ясеново, Горно и Долно Сахране.

Обезлюдено, самотно, високо и далечно, днес Кръстатица за пореден път се е вкопчило в живота, както повет около дива ябълка, и не се пуща - поне не и доброволно. Стиска кривите си, старчески ръце около ствола му с последни сили... Докато времето все пак някога отново го надвие. Опира се на каменните си стени, както стогодишните баба Иглика и баба Недка на своите дървени тояжки... И е вперило с надежда очи в простора, чиято синева се стрелка над тия безбрежни Родопи. А те дърпат погледа ти надалеч, надалеч... И през пространството, и през времето.

Тук съм преди четвъртата смърт и може би преди четвъртото Възкресение. Опитвам се да гадая, всъщност, ще има ли пети живот за Кръстатица. Но не провиждам толкова напред, не ми е дадено... Само дано домашното мляко от единствената крава, дъхавият пататник от местните картофи и този пусти шарен боб не добият вкус на помен! Опирам гърба си върху каменните дувари и се опитвам да чуя какво ще ми кажат.

Във всеки случай от десетилетия училището е глухо и сляпо, с вече пропаднал и опасен покрив, джамията е без минаре и празна, а църква никога не е имало... Макар, че името на селото идва тъкмо от местността Кръстатица, която се намира току над него. Тя е свързана с преданията за Христовия кръст (същите като на Кръстова гора) и с гоненията на християни, отказали да приемат мюсюлманството и погинали в името на своята вяра... Даже кръчмата е вече затворена, а автобусче от Баните идва два пъти в седмицата... Изпотрошените прозорци отдавна гледат към Оня свят. Та, както виждам нещата, май четвъртият край за Кръстатица е неизбежен. Нещо повече – съвсем скорошен ще е.

Времето неумолимо лети, докато коленете и кръстовете на старите жители на Кръстатица отмаляват. Млади няма. Когато вечер си легнат двайсетте баби и дядовци, не се знае дали на сутринта ще се събудят пак толкова. Повечето от здравите някога, топли и уютни малки къщици днес са населени със сенки на покойници. Некролозите на последните ни гледат от заключените пътни порти – Райна Славчева, Рада и Емил Чолакови, Зорка Делчева, Владимир Инсаров, Димитър Минчев, Борис Зинелов... Това е свят на мъртвите – щастливи, нещастни, работливи, мързеливи, радостни и тъжни, откровени и потайни, смехотворни, застрашителни, играещи едновременно и със слънцето на живота и със суграшицата му на жмичка хора. Те минават с вятъра през изпочупените джамове, кръжат около пропадналите огнища, просвистяват през празните долапи и обори с копнеж по едни невъзвратими времена. Те са забравили, че не са хора, а духове. Но ако се отскубнат от Кръстатица, в същия миг ще бъдат унищожени и стопени като всеки паднал тука сняг от топлото течение на Малка Арда.

Пратеници, посланици от широкия свят попадат тук случайно само заради Надя Еренджикова, която преди петнайсетина години се влюбила в селцето с каменните къщи безвъзвратно. Оставила любимия си Пловдив и пристанала на Родопа точно в Кръстатица. Тя с помощта на местните, самоуки майстори върнала към живот една от местните каменни къщи, където да идват гости от големия свят и от цяла България.

Но ето, дивата ябълка в съседния двор не е обрана още от миналата есен. Плодовете й гният върху влажната земя, без да са станали на сладка ракия или на ароматен мармалад. Някои от терасираните нивички на отсрещния скат са превърнати в малки пасища, но повечето са запустели, превзети от дренки, бурени и коприва.

Животът е кръговрат и в Кръстатица се е завъртял вече най-малко три пъти.

Особено тъжно ще е, ако някога тези хора и това село изчезнат от спомените на бъдните живи. Затова пиша и заснемам спомените си. Селото и хората му, които не познавам, заслужават вечна памет. Защото съм един от тях. Бил съм някога и ще бъда. От обелиски няма нужда – полуразрушените стени на грохналите къщи стърчат като надгробни камъни. Както е написал Хайтов: "Пустота заварих, оставих пустота..."

От нас в ефира остават да живеят песните... А природата е вечна.

Слушам и въпреки всичко се усмихвам...

„Въз подзиме съм легнала,
въз пролете съм станала,
цала съм зима лежела,
лежела йоще болнела,
ага са й пролет пукнало,
я сам нах вонка излела.
Сичко са й било цветнало,
цветнало й още лиснало,
          и моен зелен босилек,
          и моен червен каранфил,
сичко от земя излиза,
пък я нах земе торнувам...”

(Из родопската песен „Въз подзиме съм легнала” в изпълнение на Радка Кушлева)

Родопски простори

В сърцето на Родопите всеки път оставям моето сърце и всеки път се връщам да го търся и то пак остава тук - сред безбрежните вълнисти гори, сред тези простори, сред този кристално син въздух; търкаля се по калдъръмените сокаци на Широка лъка и пее от Турлата над Гела, скача от кулата на Снежанка и се хвърля под Чудните мостове, за да се скрие от мен завинаги... Родопа е завинаги.