Панагюрище – земята на Април `1876

От Оборище до Маньово бърдо над Панагюрище – по стъпките на априлци

Оборище. Останали живи участници от събранието (1907, горе) и рисунка на самото събрание (долу)

Ако месеците си имаха градове, то април несъмнено принадлежи на Панагюрище. Най-важното и досега най-тачено събитие тук е Априлското въстание срещу османските поробители от 1876 година. Всяка година през април Панагюрище става неофициалната столица на България, а кулминацията на честванията на на 1 и 2 май с тържествен митинг-заря и народен събор на местността Оборище.

Оборище и по пътеката към него

„Пътнико! Свали шапка, макар отдалеч, поклони се, преди да отминеш!”. Каменна плоча с този надпис на пътя между Панагюрище и село Оборище отвежда към мястото на Първото Велико българско народно събрание в местността Оборище. Там на 14 април 1876 г. се събират 80 свободолюбиви българи от цялата страна, за да вземат последните решения за избухването на Освободителното въстание, известно днес като Априлското. Паролата е „Да живей България!”, клетвата е „Смърт или свобода”.
Днес един скромен паметник символизира това изключително единство на българите, решимостта им за мечтаната свобода, но и примера им за демократизъм, ни напомня защо на българския парламент стои надписът „Съединението прави силата”.
Тясна асфалтирана пътечка и няколко дървени моста водят между средногорските буки до това „чудно място”, както го нарича Захари Стоянов. А завети на революционери и възрожденци, върху гранитни плочи припомнят смисъла от родолюбивото дело. Така че, пътнико, ако се заслушаш внимателно, може и да чуеш в ромола на р. Панова гласове и песни от онова време, пренасяни от бука на бука и „ от век на век”, както е възкликнал Вазов...
Паметникът в местността Оборище е издигнат през 1928 г. и пази имената на участниците в събранието, напомняйки за чистотата, героизма и саможертвата на революционерите. Изчегъртано от поколенията е името на предателя...
За честването на 100-годишнината от избухването на въстанието в един малък саркофаг до основния паметник е съхранено послание към идните поколения.

Панагюрище става център на ІV Революционен окръг (Пловдивски), след като през септември 1875 г. въстанието, избухнало в България, е потушено „без никакви резултати”, както пише Никола Обретенов, и след оттеглянето на Христо Ботев. Тогава революционерите решават да се „използва общото въодушевление на народа и да се предизвика по-голямо въстание”.
Гюргевският Революционен комитет, в чийто заседания участват Георги Бенковски, Панайот Волов и Георги Икономов, разделя страната на четири такива окръга.
„Панагюрци са едни от най-здравите стълбове на общото дело”, пише първият историк на Априлското въстание Димитър Страшимиров. Дори векилите (старейшини) на града са членове на революционния комитет. На 7 февруари 1876 г.  комитетът в Панагюрище,  създаден от Левски, се възражда и попълва с нови членове. За председател е избран Павел Бобеков, който по-късно става председател и на Привременното правителство по време на въстанието.

Мемориален комплекс "Априлци" в Панагюрище

На героите от въстанието и на хилядите жертви, дало Панагюрище в него, е посветен и мемориален комплекс „Априлци” в самия град, който се вижда от всяка негова точка. Издигнат е на историческия хълм Маньово бърдо над Панагюрище, където са водени едни от последните боеве преди потушаването на бунта. Внушителният паметник е построен по проект на видните български архитекти Иван Николов и Богдан Томалевски и изтъкнатите скулптури Секул Крумов, Величко Минеков и Димитър Даскалов. Разгърнат на няколко декара площ, неговите 500 стъпала символизират годините на робството, а различните суклпутрни композиции пресъздават моменти от национално-освободителните борби и техния апогей –  Априлското въстание. Комплексът е пример за народната признателност и е открит на 1 май 1976 г. за честването на 100-годишнината на Априлското въстание, заедно с централния площад на Панагюрище, кръстен „20 април”.

Разхождайки се из града пък ще видите и паметници на всички апостоли на въстанието – на Георги Бенковски и Георги Икономов, на Павел Бобеков и на Захари Стоянов, на байрактаря на Хвърковатата чета Крайчо Самоходов, на знаменития Орчо Войвода, на Райна Княгиня...

Текст и снимки Стоян Радулов
из фотоалбума "Панагюрище. Земята на Април 1876-та" 

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it. 

__________________________________ 

Страницата LOVE.PANAGYURISTE популяризира българския град Панагюрище в Европа и по света във Фейсбук. Това е градче с богата и дълга история, уникална култура и гостоприемни хора. Научете повече за него, посетете го и го обикнете.

Из храмовете на Панагюрище

Църквата "Св. Георги Победоносец"

Двата храма на Панагюрище днес са сред най-големите му забележителности и често са включвани не само в градските туристически маршрути като възрожденски обекти, но и като истински места за поклонение. Посещението в тях всеки път води по светлия път на българския дух.

Поради особения статут на Панагюрище по време на робството – град, снабдяващ турската армия с шаяци и кожи, и охраняващ средногорските проходи, селището и неговите жители са се ползвали с благоволението на турската власт. Затова още в тъмните години на робството тук е станало възможно да се издигнат внушителни, а не вкопани в земята църкви.

Църквата “Свети Георги Победоносец” на съвременния площад „Райна Княгиня” се счита за катедралния храм на Панагюрище. Строена е в периода 1856-1860 г. с дарения от богатия панагюрец Пенчо Хаджилуков и с доброволния труд на жителите на града. Храмът наистина е импозантна възрожденска постройка с колонада на западната фасада и две високи камбанарии. Това е една от малкото църкви в България с такава големина и архитектура. По време на Априлското въстание е изгоряла и са оцелели само зидовете. Възстановена е през 1878-1880 г., като е изработен и нов иконостас.
Твърди се, че от нейния амвон при едно от посещенията си в Панагюрище, на местна сватба, е пял и Васил Левски. При посещенията си в Панагюрище Левски е отсядал в хана на Найден Дринов, в Лековата къща (с колелото на живота), в къщата на Иванчо Духовников и др.
Църквите на града са известни и със своите камбани - доставени от Русия, а едната е подарена от проф. Марин Дринов след Освобождението. Марин Дринов също е роден в Панагюрище – той основава Българското книжовно дружество в Браила (днес - Българската академия на науките) и е първият министър на народното просвещение в освободена вече България. Той е и човекът, посочил София за столица на обединена България.

Църквата "Св. Въведение Богородично"

Храмът "Свето Въведение Богородично" зад читалище „Виделина” на площад „20 април и току под Мемориала „Априци”, е построен през 1818 г. За времето си е бил доста величествен с мащабите си. Проектът за построяването му е взет от Атонските манастири. „Хора, които са ходили на поклонение там, местни, по-заможни, са харесали една от църквите и са я пренесли в Панагюрище, за да се направи нещо хубаво, истинско и българско”, разказва протойерей Атанас Манолов – архиерейският наместник на Панагюрище.
Храмът е построен в съседство със старата църква на града "Св. Тодор Тирон", която е от 1762 г. Църквата "Свето Въведение Богородично" е богато изписана - веднъж преди Априлското въстание, но след опожаряването на храма стенописите са  загубени. И втори път през 1893 година, когато църковното настоятелство е поканило Никола Иванов Образописов и братя Доспевски. Те нарисували иконите и стенописите, които виждаме и до ден днешен.
В стенописите на църквата е намерил място почти целият живот на Исус Христос, както и житието на Света Богородица.  Най-интересният стенопис в храма е Символът на Вярата, който се намира само на още едно място в България - в Рилския манастир. Тук той е в централната част на църквата, точно преди иконостаса.
В тази църква, в специален саркофаг се пазят и костите на загиналите във въстанието панагюрци.
Днес храмът е с позлатени кубета, реставриран изцяло и обгрижван, особено в последните години – един наистина красив и достолепен, почти двувековен пази тел на духа ни... А трънният венец върху главата на Христос в олтара цъфти ежегодно и някои го смятат за чудо.

Текст и снимки Стоян Радулов
из фотоалбума "Панагюрище. Земята на Април 1876-та" 

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it. 

__________________________________ 

Страницата LOVE.PANAGYURISTE популяризира българския град Панагюрище в Европа и по света във Фейсбук. Това е градче с богата и дълга история, уникална култура и гостоприемни хора. Научете повече за него, посетете го и го обикнете.

Възрожденските сгради на Панагюрище

Дудекова, Хаджидимитрова синя и Лекова къщи в Панагюрище / Общ изглед към града от Маньово бърдо

„Възрожденските сгради на Панагюрище” е пуледневен градски, познавателен, семеен туристически маршурт. Той включва посещение на родната къща на Райна Княгиня, на Тутевата, Лековата, Дудековата и Дриновата къщи, както и храмовете на града – „Св. Георги Победоносец” и „Св. Въведение Богородично” – с акцент върху архитектурните им достойнства, начина на построяване и ролята им в историята на Панагюрище.

Ако не сте го правили досега, съм сигурен, че ще се заредите с българщина.

В края на ХІХ в. България се сдобила със свободата си. По това време редица планински градчета се издигат като занаятчийски и търговски центрове. Едно от тях е Панагюрище.
Големият разцвет на занаятите и търговията през епохата на Възраждането довежда до появата и на нов архитектурен стил - архитектурата на Българското Възраждане. Строят се забележителни архитектурни паметници - църкви, манастирски комплекси, улични ансамбли, жилищни сгради и пр.
По време на Възраждането в Панагюрище на основата на традиционния скотовъден поминък се развиват редица занаяти. Процъфтявало джелепството – търговия с добитък, развива се абаджийството – производство на аби от домашен шаяк, в мутафчийниците се произвеждали прежди и тъкани от вълна. Процъфтявали още табачество – обработка на кожи, папукчийство - производство на обувки и кожени изделия, ковачеството, а също така и златарство. В различните занаяти работели над 550 майстори, а общо с калфите и чираците – надхвълряли 2500. Панагюрските търговци кръстосвали пазарите на Мала Азия, Сърбия, Гърция, пътували до Виена, Дубровник, Кайро...
Икономическият подем по онова време довел и до внушително строителство. Ниските, прихлупени къщички на занаятчийте и търговците се преустройвали на двуетажни и триетажни къщи. Родил се уникалният архитектурен стил на средногорската асиметрична къща. Появили се сградите на мъжкото и девическото училища. До малката църквица от ХVІІ век. "Св. Тодор Тирон" панагюрци вдигнали в началото на ХІХ век внушителната трикорабна сграда на църквата "Свето Въведение Богородично". А няколко десетилетия по-късно се появила и просторната сграда на катедралната църква "Св. Георги Победоносец" с две камбанарии.

Най-старите запазени сгради от Възраждането в Панагюрище са няколко така наречени „талпени жилища”. Такива са Дриновата къща, възстановената Духовникова и първият етаж на Тутевата къща.
Помещенията на тези къщи били изграждани изцяло от дървени трупи, нанизани в жлебове на стълбове, за които често били използвани дървета мястото на построяване. В началото се ползвали дървени чивии вместо гвоздеи. А измазването на стените било за по-голяма изолация.
Впечатляват с архитектурата си и с богата си история къщата на Райна Княгиня – паметник с национално значение и един от 100-те национални туристически обекта, както и Лековата, Тутевата, Дудековата къщи....
Дриновата къща също е паметник с национално значение. В нея се намира музейна експозиция, посветена на Дриновия род. Това е родният дом на проф. Марин Дринов – основоположник на българската историческа наука, един от основателите и първи председател на българското книжовно дружество в Браила от  1869 г. През 1876 г. тук отсяда апостолът Георги Бенковски при пристигането си в Панагюрище .
Но Панагюрище дава скъпа дан за свободата на България . По време на Априлското въстание градът е опожарен до основи, стотици загиват, изгаря цялата чаршия с повече от 100 дюкяна, 400 сгради - най-представителните - са опожарени, заедно с църквите и училищата. Остават само няколко от къщите и то по практични причини. В къщата на Райна Княгиня по онова време е бил събран десятъка от населението. А Дудековата къща е избрана за квартира на турския командир.
За всяка една от тези сгради и любопитни исторически и туристически обекти тук ще намерите отделна публикация.

Текст и снимки Стоян Радулов
Проектът "Панагюрище - столица на свободата" се изпълнява от Община Панагюрище

За възрожденските къщи на Панагюрище в сайта на Историческия музей - тук.

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it. 

__________________________________ 

Страницата LOVE.PANAGYURISTE популяризира българския град Панагюрище в Европа и по света във Фейсбук. Това е градче с богата и дълга история, уникална култура и гостоприемни хора. Научете повече за него, посетете го и го обикнете.

Кромлехът при Долни Главанак - българският Стоунхендж. Банално, но вярно

Тракийският кромлех при село Долни Главанак в Източните Родопи, недалеч от Маджарово, е уникално по своя характер и предназначение култово мегалитно съоръжение. Самото му название – кромлех – идва от бретонски език, където „кром” означава кръг, а „лех” — камък. Най-известният в света кромлех е Стоунхендж в Англия. А този тук е смятан за единственият в България.
Въпреки, че учените у нас не могат да посочат преки паралели с други подобни, не буди съмнение неговата принадлежност към тракийската култура. Той представлява чудесен пример за творческо прилагане на местна почва на принципите на мегалитното строителство при изграждане на култови съоръжения, типично за траките от I хилядолетие преди Христа.
Кромлехът при село Долни Главанак се състои от вертикално побити каменни блокове, поставени направо върху скалата. Заграденото свещено пространство образува всъщност няколко каменни кръга, където са се провеждали ритуалите от тракийските мистерии. На юг от кромлеха се намират две по-малки съоръжения с останки от детски погребения, извършени чрез трупоизгаряне. Това показва, че със сигурност мястото е имало ритуално-мистично предназначение.
Силата на камъка, като магичеки предмет, е привличала вниманието на хората от най-стари времена. Траките и населението преди тях гледали на него като на връзка между двата свята – долния и горния, зримия и невидимия. Затова се говори за така наречената мегалитна култура. Името идва от старогръцките думи „мегас“ – голям и „литос“ – камък.
Кромлехът край Долни Главанак е открит през 1998 г. от археолога д-р Георги Нехризов. Диаметърът на неговата основна окръжност е около 10 метра. Запазени по нея в изправено положение са 9 вертикални блока, а останалите са паднали близо до мястото си. Блоковете са със средна ширина 1 метър и височина 1,20 - 1,50 метра. Поставени директно върху скалната основа, без да са правени специални вдлъбнатини за тях. Стабилни са поради подходящата си форма, а някои са укрепени с по-малки камъни. Отстоят един от друг на приблизително равни разстояния от около 90 см.
Археологическото проучване на кромлеха, направено от Нехризов, показва, че той е изграден през втората фаза на ранно-желязната епоха и е функционирал дълъг период от време. Религиозни обреди тук са били извършвани и през късно-желязната епоха, а има находки и от Средновековието.
Установеното предпочитание към върховете у родопските траки, което личи и тук, се потвърждава от сведението на Херодот за тракийското прорицалище на Дионис, което се намирало на “най-високата планина”. Планината в древните религиозни вярвания олицетворявала центъра на космоса и се възприемала като връзка между земята и небето, а планинският връх било мястото, обитавано от боговете. Затова и по-късните могилни натрупвания, които крият в себе си гробници, наподобяват малки планини.
Впрочем, разположените на връх култови места не са изолирано явление в културните традиции на Източното Средиземноморие и Балканите. Подобни планински светилища са засвидетелствани от ІІ хил. пр. Хр. в целия Егейски свят и тяхното функциониране не прекъсва през следващите хилядолетия.

Клисурският манастир „Св. св. Кирил и Методий” край село Бързия възкръсна като феникс

Храмът „Св. св. Кирил и Методий” в Клисурския манастир край село Бързия

Архимандирт Антим, протосингел на Видинската митрополия на БПЦ

"Манастирите не са места, на които да се възхищаваме само на тяхната физическа красота. Преди всичко това са места на подчертано божие присъствие, което е твърде осезателно за всяка една чиста душа", разказва ми архимандрит Антим, протосингел на Видинската света митрополия на Българската православна църква. Откривам го в Клисурския манастир, където преди това бе игумен. "Всеки по свой начин усеща присъствието на Бога, на божият мир и благодат - продължава архимандритът. - Манастирите са места, които свързват Земята с Небето. Места, които сам Бог по някакъв начин е избрал и е посочил на благочестиви люде, че точно това място е избрано от Бога и може тук да се възнасят молитви към Господа на небесата и да се прославя Божието име."
Такова едно място е и Клисурският манастир край село Бързия в Берковския Балкан, посветен на светите братя Кирил и Методий. Съдбата не винаги е била добра към него - възникнал през 1240 г., в годините на робството той неколкократно бил разрушаван. Затова и бил познат сред местните хора дълго време като "Пустият манастир". Природата обаче била щедра - и сред вековните букови и кестенови гори, църковният живот се завърнал под хълбоците на планината.
"Малко преди края на робството - в 1867 година, един духовник на име архимандрид Антим Дамянов, родом от град Берковица, който наследява от своите родители голямо състояние - те са били берковски занаятчии... И всичко, което наследява, го влага за възкресяването на светата обител... Като построява малка манастирска църква, впоследствие и манастирски сгради. За кратко време събира около себе си монашеско братство и полага основите на духовен живот, който не е секвал и до днес", казва още архимандрит Антим. "По времето на първия игумен - Антим Дамянов, се отварят и вратите на първото килийно училище за региона... Оттам насетне цяла плеяда игумени със своите братства са вложили духовния си устрем, сили, за да просъществува тази света обител, която в наши дни се радва на своето благосъстояние, на множеството поклонници и посетители, които идват тук.
В древността светата обител е била посветена на Свети Николай Мириклийски Чудотворец и нейното прозвище е била Врешнички манастир, по името на реката, коят оминава зад манастира - река Врещница. Но в последствие, когато е почнало възставовяването на манастира през 19-ти век, в съседство е село Клисура, което сега носи името Бързия, но повечето дарители и спомоществователи са били от това село Клисура, и затова те са добили правото вече манастирът да се титулува Клисурски манастир. Тогава манастирът е посветен и на българските равноапостоли - братята Кирил и Методий."
В сегашния си вид църквата на манастира е реставрирана след Освобождението, когато самоковски майстор изработва забележителен иконостас. Стенописана е отвътре.
Към обителта наскоро бе учреден и музей, в който се съхраняват уникални реликви, значими не само за историята на българската църква, но и за българската държава. В него могат да се видят например одеждите и атрибутите на първия български екзарх Антим Първи - значима личност за държавата ни след 1878 година.
Днес Клисурският манастир е четвъртият по големина и посещение в България.

Архимандрит Антим разказва още: "От 2008 година с благословението на негово високопреосвещенство видинският митрополит Дометиан Клисурският манастир функцоинори като девическа света обител. В него се поселиха шест монахини - българки от Македония, които продължиха достойно развитието и духовното обновление на Клисурската света обител, наследено от предишното ръководство. И днес в светата обител има много такива дейности, които изразяват и показват древните монашески занаяти. Като е организирано иконописно ателие, в което самите монахини изработват по каноничен начин светите икони, одежди, богослужебна утвар, одеяния, които се употребяват при богослужение в православната църква.
Можем да дадем заключение, че Клисурският манастир е една пълноценно функционираща света обител, с пълноценен духовен живот. И всеки, който търси Бога, който иска духовно да се усъвършенства, той може да посети едно такова място като Клисурската света обител, да се потопи в тази божествена хармония, защото много често и аз самият съм чувал оценката на хората, които казват, че Бог е бил твърде щедър, когато е творил това място, този кът на божествената природа. И ние, хората, когато черпим сили от божествената природа, нека да ги употребяваме за нещо градивно, нещо добро. Нека да ги употребяваме за духовно усъвършенстване. Нека да ги употребяваме в полза на нашите ближни, за да живеем в мир, радости и всяко благополучие."

Текст и снимки Стоян Радулов

От „Опашката на коня” до „Патриарха”

или просто улица „Цар Иван Шишман” в София

Различните хора имат различни усещания за тази наистина знаменита столична улица, която започва от гърба на паметника на Царя Освободител на пл. „Народно събрание”, пресича улица „Граф Игнатиев” при църквата „Свети Седмочисленици”, за да стигне до булевард „Патриарх Евтимий”.
Някои споделят следното: „Ако искате да покажете съвременна България на свой приятел от чужбина, достатъчно е да го разходите по столичната улица "Шишман". Там, на няма и стотина метра разстояние, са разположени православна църква, луксозен бутик, елитен бар, банков клон, сладкарница, дюнер кебап, закусвалня от вида тропс къща. Към това трябва да се добавят и няколко магазинчета от типа клек-шоп, разположили стоката си буквално на тротоарите. Разностилието е толкова смайващо, че веднага прави впечатление на чужденците. Първата реакция обикновено е: "Каква странна улица! Тук има всичко." След това гостите дипломатично добавят, че не са виждали другаде бутици да съжителстват с арабски дюнери.”
Но да не забравим да отбележим, че освен търговски обекти на улицата има две големи училища, тук са още Института за философски изследвания на БАН, Агенцията за икономически анализи и прогнози, както и Българската национална филмотека.
Други пък намират обществено-социални връзки между бившия офис на Симеон Сакскобургготски (бивш български монарх от средата на ХХ век и екс министър председател от началото на ХХІ век) в единия край на улицата и стар пункт за изкупуване на употребявана хартия в другия.
Трети гледат на мястото откъм артистичната му атмосфера: „Това вероятно е единствената столична улица със свое уникално лице. Тук основните места за срещи са две - клуб "703" и "Билкова". За разлика от останалите улици на тази не се уговарят да се видят само хората, които живеят в близост. Да си на "Шишман" е въпрос на принадлежност към определено артистично общество.”
Във всеки случай единственото сигурно е, че паркирането на автомобил в района от девет сутрин до седем вечер, въпреки „Синята зона”,  е истинска химера. Впрочем - типично за всяка тясна уличка в централна София. И за да оцветим още колажа от усети за „Шишман”, да добавим следния цитат: „Преди бе интересно, непредсказуемо и освен ордите млади старлетки, можеше да говориш, да бъдеш чут, да се запознаеш с някой прекрасен и в последствие ужасен човек и да правиш непозволени неща след някои часове.”
На тази улица са родени и/или живеят много популярни имена в българските изкуство, наука и журналистика. Често от някой или друг прозорец се чува музика от пиано или цигулка. Например след смъртта му на входа на жилището му се появи барелеф на известният наш актьор Димитър Манчев.
Затова не е случайно и че точно улица „Цар Иван Шишман” в края на лятото през 2010 г. стана първата „арена” на проекта „София диша”. Бе изчистена от автомобили и превърната  в пешеходна зона за три уикенда. Тогава на софиянци и гости на града бе предложена развлекателна програма, включваща творчески работилници за деца и възрастни, спортни занимания, всякакви игри, музикални, художествени и театрални забавления и много други. Участваха циркови и театрални артисти – клоуни, жонгльори, артисти на кокили и мимове. Имаше и много музика – от класическа до диджейски сетове.
Текст и снимки Стоян Радулов

"Eтъра" - където времето не спира своя ход

Възраждането е "най-българското време" – както го нарича Захари Стоянов. Закъснелият, но състоял се български Ренесанс. Времето, когато народът на България получава струите на своя нов живот. Време на личности като Паисий, Левски, Ботев и Бенковски. Време на стремления и надежда, основани на вглеждане в исконните човешки ценности и платени с жертва. Затова, както пише Симеон Радев в своя знаменит труд "Строителите на Съвременна България", именно във Възраждането "трябва да се търсят добродетелите на духа и на волята, чрез които българският народ възмогва над трудностите на една малка държава и над рисковете на една бурна история..."
За да се върне в миналото, освен чрез спомените, човек често разтваря книга, влиза в библиотека, разглежда отрупаните с думи рафтове. Но когато иде реч за създаване на истински впечатления за миналото на една нация, най-добре е да се посетят някои от местата, където са нейните корени...
Същото желание е и причината през 20-ти век на един от притоците на Янтра край Габрово да бъде създаден уникалния етнографски комплекс на открито – "Етъра". За километър, както обичат да казват екскурзоводите, тук се изминават няколко века. Срещата с онова вълнуващо време, когато хората денем се трудели в дюкяните и работилниците, а нощем се кълнели пред пистолета и камата в името на свободата, е наистина вълнуваща.
"Етъра" е първият по рода си музей от подобен род в България и до сега си остава най-големият. Самото му създаване е ново, своеобразно Възраждане. Неповторимата му атмосфера е постигната с реставрирани, пренесени тук паметници или с майсторски изработени копия на оригинали от епохата Възраждането. Възстановен е не само външният вид на работилници и дюкяни, но и оригиналното производство. На обща площ от около 70 декара се запознаваме с повечето от съществуващите по онова време трийсетина традиционни занаята в балканския градец. Не случайно навремето наричали Габрово "Българския Манчестър", тъй като негови произведения стигали до Виена, Марсилия, Анадола и Кайро.
Цялото миниатюрно красиво селце е плод на дългогодишния труд на самоотвержения изследовател и потомък на онова славно минало – габровеца Лазар Донков. Години наред този доблестен човек е събирал и проучвал произведенията, сечивата и майсторските рецепти на резбари, бакърджии, кавалджии, звънчари, билкари, самарджии, ножари, тъкачи, гайтанджии и тъкачи. Накрая сам е избрал мястото на музея, открит през 1964 година...
Неустоимо изкусителни са тук кафето на пясък, локумите, захарните петлета, симидите и другите специалитети на майсторите шекерджии и фурнаджии. Всичко е както някога. Има дори църква с килийно училище.
Още от входа на "Етъра" калдаръмената пътека води до задвижваните от речната вода десетина воденици, валявици, тепавици и дърводелски стругове. След Часовниковата кула и през каменния мост се стига до улицата на изкуствата и занаятите, с нейните къщи. Впрочем чаршията представя 16 образци на балканската архитектура. Оборудването, механизмите и инструментите, които се използват тук, са автентични, събрани са от околните селища. Както в миналото, занаятчиите произвеждат и сами продават изделията си. Така посетителите могат да наблюдават старинната технология, оригиналните инструменти, да разговарят с майсторите; и да отнесат със себе си ръчно изработен предмет от метал, кожа, глина, дърво, вълна и козина...
В "Етъра" може да бъде разбран примера на възрожденците, когато българският народът е успял да подреди и осъществи на практика националните си цели. Затова дори едно кратко пътуване до място като това е истински лечебен елей за душата. А поуките и мъдростта на прадедите – незагасващо послание.
Най-точно го е казал самият Лазар Донков. Думите му са изрязани върху паметна чешма в
"Етъра": "Вятър замита стъпките ни – първо страстите, после времето ни поглъща. Съгради се тази чешма, защото камъкът е по-траен от нас, а водата – вечна."

Никола Образописов рисува стенописите на Долнолозенския манастир „Възнесение Господне”

Тесен път вие няколко километра от софийското село Долни Лозен нагоре по полите на Лозенската планина и отвежда до малка тераса под връх Половраг (1182 м н.в.). На нея днес се намира Долнолозенският манастир „Възнесение Господне”, известен сред местните и като манастира „Св. Спас”, макар такъв светия да не съществува. В началото асфалтов, после – черен, но достатъчно утъпкан, пътят вие из гъста, красива дъбова гора. В манастира казват, че „изкачи ли се човек в този божествен кът, сърцето му почва да шепти Иисусовата молитва „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния”.

Когато пристигаме обаче, ни посреща само едно добронамерено и игриво куче. Знаем, че манастирът е женски, но не виждаме нито послушниците, нито игуменията. Майка Агатия обаче е оставила отворена старата църква, в която горят свещи и дори случайни поклонници като нас могат да се приютят в неприветливия зимен ден, за да се доближат за няколко минутки до Бога, да разгледат запазените стенописи, дело на самоковския живописец Никола Иванов Образописов и помощниците му Христаки Захариев Зографски и Димитър Христов, които през 1869 г. изографисват за втори път църквата и трите й купола. Пък и важно е да се знае, че манастирът е част от Софийската Мала Света гора - средновековен комплекс от 14 манастирски обители, плюс скитове, постници и параклиси, развил се в околностите на София и заобикалящите я планини в епохата на Второто българско царство от 1185-1417 г. Тук са отсядали и монаси от Света Гора Атонска.

Основан в ХІІІ век, към края на ХІV-ти век, когато близката Урвичка крепост и Средец, а с това и цялата Софийска област падат под ятагана на османското нашествие, манастирът е разрушен.

Следващите две столетия той запустява окончателно, но през ХVІІ век е отново възроден и както научаваме от някои достигнали до нас писмени паметници, като най-старият от тях е от 1671 г, в манастира се е намирало училище с даскал Яким от София, а учениците са били от София и софийските села. От други преписки научаваме, че в периода 1671-1694 г. там са се помещавали книжовна и калиграфска школа. Тук се преписвали църковни и богослужебни книги, а по тях монасите са оставяли  и приписки за важни събития и лица от вре;ето, а това са важни исторически извори. Но в манастира се и създавали богослужебни книги. В 1694 г. йеромонах Роман Загорец написва миней за месец шести, когато софийски митрополит е бил Кириарх Григорий.

През 1737 манастирът става център на Въстанието на архиереите в Софийско и Самоковско. При подавянето му края на юли и началото на август 1737 г. по заповед на Али паша Кюпрюлюоглу са избити към 350 софийски граждани, свещеници, монаси и хора от околните села, включително Самоковския митрополит Свети Симеон Самоковски. След участието на неговите монаси във въстанието, манастирът "Възнесение Господне" за пореден път е разрушен от турците.

  През 1821 г. Обителта е възобновена отново върху старите си основи. Изградена е едноапсидна, еднокорабната манстирска църква с размери 7 на 14 м. За това и за следващите преустроявания на храма през ХІХ век научаваме от надписа над главната врата на храма: „Во славу Свети Троици создан бил тоя храм от старо нов 1821 лето, като дошел отец Игумен Кирияк монах, родом от Враца, отново го създал с настояние и иждивление свое в лето 1847. А сега 1868 развали свода и созда трите кубета и го изгради втори път на 1869 лето     “

Трите големи купола са изградени върху старата постройка от майстора Цвятко Тодоров от радомирското село Жабляно и си стоят до днес. Те също са изписани от вътрешната си страна от Образописов.

Стенописите на храма са запазени в относително добро състояние и тъкмо те са тези, които привличат поклонници и посетители с богатата си цветова гама и художествено майсторство, което пък от своя страна прави манастира изключително ценен паметник на българската култура и изкуство. Друг интересен факт свързан със стенописите е, че никcде другаде в Софийско не са изобразени в един храм толкова много български светци и исторически личности. Наред с евангелските сцени Никола Образописов изрисува и образите на Светиите Кирил и Методий, Михаил Воин, епископ Марко, Иван Рилски, Евтимий Търновски, Онуфрий Габровски, Константин Софийски и на свързаните с живота на българите Св. Петка и Св. Неделя. Интерес представляват също така както изключително реалистичният ктиторски портрет на игумен Кирияк от 1868 г. така и иконата на Св. мъченик Йоан Владимир Дуклянски, сръбски княз, женен за дъщерята на цар Самуил, Косара, починал през 1016 г.

Според преданията на местните хора манастирът "Свети Спас" е бил средище на националноосвободителното движение, като в него е отсядал дори и Васил Левски. Около Освобождението към него е било изградено училище с няколко големи стаи и отделно помещение за учителя. До 1900 г. манастирът е бил мъжки, а след това се преобразува в женски.

В последните години са реставрирани едно от жилищните крила, монашеските килии и двуетажната гостоприемница, както и един от съществувалите по-рано няколко параклиси. Отскоро на реставрирания и отново поставен в църквата стар олтар могат да се видят възстановените оригинални икони от периода 1850–1890 г. Стенописите, намиращи се в трите купола, са също реставрирани. Цялата външна западна фасада е била покрита с фрески, които обаче за съжаление в момента са почти напълно заличени.

Над манастира има аязмо, до което се прави литийно шествие. Наоколо има и още няколко планински извора.