Песента на българските камбани

Посвещавам на годишнината от избухването на Априлското въстание от 1876 г., която се чества ежегодно в Панагюрище на 1 и 2 май

"От Балканите долита лирична песен, всяка дума
от която е богородична перла."
Ян Неруда, 22 юли 1877-ма.*

Десет дни през април 1876-та в България, тогава най-голямата и най-богата европейска провинция на Османската империя, са били достатъчни, за да бъде поставен т.нар "източен въпрос" на международната обществено-политическа сцена. Оскъдните сведения за избухването и кървавото потушаване на дълго подготвяното народно въстание на християнския славянски народ предизвикват буря от реакции. И дочули възгласа на румънския поет Николае Скутеску в поемата "Въздишките на България" - "Просветена Европа! Европа, пробуди се!", от Рим до Стокхолм, от Осло до Сидни, от Лондон до Санкт Петербург, будните умове на света осъзнават какво става на бурните Балкани и разказват за кървавите мъки на нашия поробен народ, осмелил се да вдигне ръка срещу черния башибозук. "Това са герои, които със свещен пламък в сърцата си, но с гол юмрук и почти гладни се борят за златната свобода."** Такива са отзивите в чешката преса през 1876-та и не само там.

Но по-важен е въпросът какви са отзивите за Априлското въстание днес, в България. И имайки за пример Ян Неруда, да си кажем, че трябва да възприемем историята, така сякаш възприемаме изкуство, сякаш се заслушваме в музика, която изпълва душата с възторзи. Защото тя е дело все на свещени знайни и безименни герои, които винаги ще преподават великото знание, че нашият днешен ден е утрешната история и ние сме нейни творци, доколкото сме верни частици на своя народ. Че трябва да сме в битката за нашето сегашно и за нашето бъдно време, като сме в преображенията на онази цивилизация, която създаваше и възрждаше нашия народ - с толкова смелост и с толкова неописуемо себеотрицание. Да не губим вярата в своето бъдеще, защото вярата е Бог, а Бог е "пътят, истината и животът". Да имаме смелостта да търсим и да преоткриваме, за да даваме духовни дарове на себе си и на другите, така, както са го правили предците ни. За да оставим спомена за едно българско духовно величие, което е продължавало и ще продължава да се отразява в умовете и в душите, на всички, които са били след тях и ще идват след нас...

АПРИЛ 1876:

Момент от възстановка на въстанието на Маньово бърдо

Не ви ли се просълзиха очите през тези дни, когато четяхте за българските камбани?
Когато рухнало българското царство и българският народ паднал под властта на поганците, които му отнели и бога, а молитвата прогонили в планинските пещери и шумолящите гори, българинът презрял църковните въжета, свалил свещените камбани и ги закопал дълбоко под повърхността на земята, опръскана с кръв. Четиристотин години лежали там. Мълвата за тях се предавала от поколение на поколение, мълва-тайна, непроницаема, пазена с най-вярна любов. И ние също чувахме и четяхме за тази мълва, но я считахме за поетично предание, от кръга на онези предания, които навсякъде витаят около гробовете и са единствената, подобна на балсам приспивна песен на измъчвания народ. Но ето, че идва освободителят - тайнственото покривало неочаквано се смъква от четиристотингодишната мълва, духовете-хранители се отдръпват от съкровището, треперещите ръце на българина грабват свещените камбани, вдигат ги на върха на храма - и за първи път българските камбани отново запяват, запяват химна на идващия спасител! Какво ли му е било на сърцето на тези камбани, когато отново е забило за първи път? А какво ли е било при това на сърцето на българина?

ДНЕС:

Дали обаче в Панагюрище, "чието име нито старата, нито българската средновековна история помни и което все пак влезе в основите на България само за десет дни"***, днес ни се просълзяват очите, когато четем за българските камбани? Дали това се случва навсякъде в изстрадалата ни страна - в Батак, Копривщица, Клисура, Перущица, Търнов?...
Днес камбаните са си на мястото. Но дали чуваме златният им звън? И църквите са си на мястото, но повече празни са... 

Тези млади хора сами се грижат за паметника на геройски загиналите, но незнайни априлци от 1876 г.

И ето, че все пак рядко, на големи годишнини, се обръщаме бавно към духа, към вярата си, към най-българското в себе си. От уста на уста се носи, от страница в страница прелива, мълвата за онова героично време. И дано знаем, че дори днес това поетично предание все още е балсам за измъчения ни народ.
Но има и друго. Днес петстотингодишната мъгла на робията се е вдигнала, но галопиращото време неумолимо напластява друга, също толкова страшна мъгла. Българските камбани пеят, но малко българи ги дочуват. Редеят редиците българи, за които онези събития са поезия. Какво ли е днес на сърцето на българина? На българина тук, и на българина, разпилян по света...
Днес българинът е на гребена на друг поврат в историята си, сгъстена или объркана от поврати. На гребена на поврат, който може да бъде наречен всичко друго, но не и героичен и в който не се знае дали просветлява или затъва все повече. Едно е сигурно - днес българската идея все по-рядко го сродява. Днес той поругава паметниците й и бяга, за да търси спасение по други земи. А неговата пустее - свободна.
Навремето Макгахан е написал: "Жътвата гние в полето, а жътварите гният тук, в църквата-гробище... Навред ужаси, ужаси, ужаси!"****
Дали днес се вълнуваме от българските камбани така, както навремето Константин Иречек, който е написал: "Турските събития не ми дават мира ден и нощ. Аз дори не мисля вече за нищо друго."?****
Някакво безвремие вършее по тази прекрасна, свободна земя, бранена с кръвта на кърмачета и кърмачки, на старци и мъже в разцвета на силите си, платена с векове сълзи. И ако Виктор Юго е казал, че "има минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва правителствата да я слушат"****, то днес България живее така, сякаш не знае какво да каже. И говори глупости - отчайваща е днешната й преса, ялови са книжните напъни на умовете й, хората сякаш не искат да чуят, в мислите им е само хладилникът.
А камбаните пеят, българските камбани...

АПРИЛ 1876:

Възрожденският дух е още жив в Панагюрище

Ей, че къде има по-голяма поезия от тая?! Откакто свят светува, ни съпровожда светата поезия, никога не е угасвала напълно, никога не се е отдалечавала за дълго от нас, и днес както преди хилядолетия бучат Ганг и Ефрат, сияе слънцето и блести като бисер човешката кръв - но подобен изумително поетичен момент не ни е известен. Изведнъж над българските саркофази се издигат облаци от рози, ароматът на рози се носи над студения свят и целият свят отведнъж е позлатен от сиянието на тази изумителна поезия. На славянския народ се е паднало щастието да подари на света тази хубава, приказно хубава "Песен за камбаните". Има право поетът, че "поезията е злато" и че съвсем мъничко късче от този благороден метал "е достатъчно, за да се позлатят цели светове", а българинът има отведнъж огромна планина от чисто злато.
Твърди се, че поезията не вирее сред замайващия светски шум. Че се заселва само там, където може да се рее по тихото синьо небе, да се къпе в бяла светлина и да мечтае в нежно спокойствие. Там, под Балкана, обаче въздухът е потъмнял от войнствени облаци и се разтърсва от гръмогласен рев - и все пак сега българинът гледа нагоре с усмихнати очи, пълни с детинска любов, "небето му се струва синьо, палмите на душата му се извисяват към него, цветята на сърцето му се вият нагоре към него, а ясният етер е изпълнен с вълшебна музика."

ДНЕС:

Тогава българинът е имал цел. Всестранен, мощен разцвет на духа български е била тази цел. Желаел е на децата си свободно и осигурено бъдеще, душевното им развитие да не бъде спъвано от нищо, прекъсвано от нищо, унищожавано от нищо.
А над нас днес отекват българските камбани и питат дали успяхме в безсъницата на сляпата си страст да не го осуетим, да не го спрем.

"Горска майко, да си прибереш плача, да си прибереш плача, да иде на деветото дърво, белким сън да ни доде, у-у-у!
Сън да ни доде, плач да иде в гората и ти, горска майко, с него, у-у-у!
Да спим като пиле петровско, като агне гергьовско, а-а-а!"***** 

Текст и снимки Стоян Радулов

__________________________

* Цитатът и текстовете "АПРИЛ 1876" са от: Неруда, Я. Какво е поезия. Народни листи. Прага, 22 юли 1877. Източник: Божилов, Б. и др. Епопея славна. Антология. Народна култура. С., 1976. Заглавията в текста са на автора Стоян Радулов.
** Цитатът е от: Косев, К. и др. История на Априлското въстание 1876. Партиздат. С., 1976.
*** Цитатът е от: Янев, С. Корени. Народна младеж. С., 1976.
**** Цитатите са от: Косев, К. и др. История на Априлското въстание 1876. Партиздат. С., 1976.
***** Молитва на народната лечителка, докато опушва болният от безсъница със сламки от гнездо на авлига и му вари биле от чесън, пелин и росен. По: Българска митология (Енциклопедичен речник), Издателска група "7М + Логис", С., 1994 г.
__________________________

Българските камбани" е публикуван във в. "Време 2001" (2001 г.) и в. "Аз, Буки" (2006 г.)

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it. 

__________________________________ 

Страницата LOVE.PANAGYURISTE популяризира българския град Панагюрище в Европа и по света във Фейсбук. Това е градче с богата и дълга история, уникална култура и гостоприемни хора. Научете повече за него, посетете го и го обикнете.

Незабравими моменти в Панагюрище. Истории от старите снимки

Винаги съм обичал вехтите, пожълтелите фотографии. Толкова много могат да разкажат те - и неща весели, и неща тъжни; тук случка, там - мил спомен...
Какви незабравими моменти от живота в Панагюрище крият старите снимки, запазени в архивите и подбрани лично от мен... (Събирам стари снимки, особено от родното градче, така че ако откриете такива - пращайте ми, моля - във фесбук ще ви е най-лено.) Я да видим всяка от тези тук каква история или случка ще ни разкаже...

Кой българин не е чувал за Райна Попгергьова, кой не знае историята за нея!... Това е нашата Жана д`Арак - панагюрската, народната Райна Княгиня. Тук е показана като млада и със съученичките си (третата от дясно на ляво, горе) от Панагюрското девическо училище. По време на тия снимки ушиването на главното въстанническо знаме за Априлската епопея тепърва й предстои...

А това е типична панагюрска седянка в архивна снимка от 1902 г., чиито оригинал се пази в Националната библиотека в София. По това време новите граждани още обичали да си уреждат вечеринки, наричани „седенки“, на които се пеели народни песни от по-добрите певци, разказвали се весели историйки, а накрая обикновено „седянката“ завършвала с представяне на "едноактна комедия" или на "жива картина с бенгалски огън" :) Били изнасяни също и "импровизации" из недалечното минало на Панагюрище... Такива ми ти работи....

Това е прекрасна снимка от професионалния фотограф на Народния театър в София, който показва съставът на оперетата "Сватба в Малиновка" от Борис Александров, поставена в НЧ "Виделина" в Панагюрище през 1955 г. Диригент, естествено, е панагюрецът Делчо Радивчев, а постановчик - Яко Милков. Участват талантливите наши съграждани Цонка Манева - Сугарева, Лука Милков, Делчо Карайлев, Иван Господинов, Петър Шопов, Лазар Джунов, Мария Хантова и мн. др. 
Ако се интересувате от културата на Панагюрище, от творците и творбите им, от чешитите и хумора на панагюрци и искате да научите повече за тях - мястото е ЧАТ-ПАТ - гарантирано много и интересно за четене, разглеждане, споделяне и пр.

Това е мил изглед към Панагюрище от Маньово бърдо. Както виждате, монументалният комплекс "Априлци" още не се е появил, липсват и днешните сгради-мастодонти в центъра на града, а читалището е в оригиналния си вид от фасадни тухли... Само дето винаги съм се чудел кои са тези двама симпатични мои предци, дето гледат така стреснато към фооапарата. Снимката е поръчана и издадена като поздравителна пощенска картичка от студиото на Григор Пасков в София през 1938 г.

Тази фотография пък представя панагюрка в типична местна народна носия от началото на ХХ век, използвана като пощенска картичка. Уловен е момент, когато тя чисти царевица. За панагюрските носии ще ви разкажа допълнително и много по-подробно в друга публикация. Обещавам...

На старата чешма в Панагюрище. Освен да си налеят вода - за готвене, миене или пране, панагюрките са дошли и на "орталък". (За местния диалект има речници, откриваеми в музея и в библиотеката на Панагюрище.) Снимката е от архива на Историческия музей в града и може да бъде видяна с други архивни кадри на www.museumpan.com.

Колаж с три архивни снимки от Панагюрище, на които са показани съответно църквата "Св. Георги Победоносец" (фотото е издадено от Ив. Д. Баджаров в София през 1909 г.) и българско хоро (заснето наистина в града и издадено на картичка от Тодор Чипев в София през 1920 г.). На третата снимка е показано старото корито на р. Луда Яна в центъра на Панагюрище с красивите тополи, които отдавна са изсечени до една - снимката е заснета и издадена от Райко Белопитов и син през 1935 г.

В серията "Изгубената България" съм си избрал и един изглед от местността Кладенчето край Панагюрище, заснето от Райко Белопитов и син и издадено като картичка през 1927 г. Ако някой помни къде е било това кладенче, да ми се обади. И да не пита Георги Керкеняков в музея - вече съм си говорил с него по въпроса :)

А това са тримата братя Дейкови - Павел, Петко и Михо, които на 8. ХII. 1949 г. в местността Мерул край Панагюрище докато копаят глина, случайно се натъкват на златно съкровище, което днес е световно известно като Панагюрското... Паметната снимка е правена малко след откриването; преди да заминат за музея в Пловдив, където съкровището първоначално е заведено, златните съдове остават в Панагюрище за няколко дни. Поставени в малка витринка насред улицата, целият град се изрежда да им се диви... 
Оригинален разказ за намирането на съкровището четете и слушейте тук.

Мила семейна фотография от фамилните архиви на Радивчевия род в Панагюрище. Заснета е през 1943 г. на Панагюрски колонии. И изглед към учителската почивна станция (на малката снимка) и някои от частните вили малко след построяването им в първата половина на ХХ век; най-хубавото е, че тя е заснета и тиражирана от местната книжарница "Наука" и нейният собственик Ст. Г. Хантов.

През сезон 1968-69 театралният живот в панагюрското читалище е във вихъра си. Тук виждаме Маргарита Търкаланова и Лука Милков в сцена от пиесата "Таня" от Алексей Арбузов, поставена от Лука Карайлев. Кадърът е от личния архив на Маргарита Търкаланова... А сценичният живот на Панагюрище (от 1865 до 2015) е описан в самостоятелен и луксозно издаден книжен том, включващ освен подробна информация, и стотици снимки, първите сред които от 1902-ра... Мдам.

Прочутата ТПК “Персийски килими” в Панагюрище е създадена през далечната 1938 г. Оттогава стотици женски ръце са създали хиляди километри от тези колоритни настилки, но не само. За съжаление днес този занаят е на път да изчезне - не съм чул да се предава на млади момичета, а последните талантливи тъкачки са вече на преклонна възраст... Та, тази снимка е от 1951 г. Фонът на колажа показва тържествената завеса с птицата феникс на Народния театър "Иван Вазов" в София (символ на възкръсвнето му и оцеляването след пожара през 1929 и войната в периода 1939-1945). Тя е изтъкана тъкмо от панагюрските майсторки и е по идея на художника Иван Кирков, прочее - тежи 350 кг.

__________________

А ако се чудите на логото LOVE.PANAGYURISHTE върху всички кадри, това е така, защото те са от проекта LOVE.PANAGYURISHTE / СТРАНИЦА ЗА ПАНАГЮРИЩЕ, който се развива във Фейсбук и цели да популяризира сред неговите потребители чрез споделяне на изображения историята на Панагюрище, културата му, туристическите възможности, интересните места и хора с техните истории, забележителностите, различните събития и активности, които се случват в града и пр.

Издирването и подборът на снимките, колажирането им, текстовете, и целият проект
LOVE.PANAGYURISHTE са мое дело. На ползу роду - както се казва.

Стоян Радулов

По "Сурва" в Долината на маските

Ако попитате някой перничанин за "Сурва", ще ви заяви, че всяка година в края на януари иначе миньорският град се превръща в българския Рио де Жанейро. Прeувеличено или не - народният сурвакарски обичай и съпътстващия го фестивал вече са част от нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО.
В града за ежегодния Международен фестивал на маскарадните игри "Сурва" се събират стотици групи от цялата страна и от чужбина – Индия, Италия, Грузия, Русия, Сърбия, Македония, Ирландия, Черна гора, Турция...
Първият фестивал в Перник с групи от областта е бил през 1966 година, но има един интересен спомен от него. Тогава сурвакарите от село Черна гора били най-многобройни. Преди да дойдат в Перник те минали през Батановци и Бела вода. Поп на групата бил Фердинанд Крумов, ненадминат хуморист, а около него цвилели два коня на два крака. Зад тях крачел чудноват щъркел. А зимата била люта, та знае ли се. Ушите на публиката скърцали от студ. Човек от публиката се провикнал: "Бре, досега не съм знаел, че щъркелите зимуват в Черна гора!"...
Област Перник обхваща планините и високите полета на Средна Западна България и включва шест общини – Перник, Радомир, Брезник, Трън, Земен и Ковачевци. Перник отстои на на 30 км югозападно от София. Населените места в областта са 171 и в тях има над 50 сурвакарски групи. А всички селища пък по долината на река Светля имат открай време сурвакарски дружини. По тази причина я наричат Долината на маските. Участниците в групите ги именуват различно - сурвашкаре, преличници, невеста, мечкаре, ергене. Всички участници са маскирани. Най-голяма е групата на звънчарите, които носят хлопотари звънци, облечени са с кожи или дрехи с разноцветни ленти, а главите си скриват зад маски, наричани още ликове или зевала.
Макар и наричан Долината на маските, районът на Перник няма запазена марка върху кукерските игри в България. В различните райони на страната маскирани мъже играят около Нова година – през Мръсните дни (от Коледа до Йордановден), през Сирната неделя и през Тодоровата неделя (последната седмица преди и първата от Великденските пости). Играещите около новогодишните празници в Западна България са най-популярни като “сурвакари”, участниците в предпролетните игри с маски в други региони на България – като “кукери”.
Маскарадността в България е жива традиция и се променя. Адаптира към себе си нови символи и образи.
На фестивала в Перник например отслабват ограниченията за участниците по пол и възраст. От Възраждането насетне сред маскираните навлизат персонажи от нефолклорната култура. Но все пак само на фестивала в Перник могат да се видят маски от всички етнографски области на страната, да се запознам с различни регионални варианти на маскиране. Всеки зрител, докоснал се до игрите и маските на участниците, усеща живителното им влияние и се потапя в атмосферата на една вековна традиция, която с времето се променя.

Текст и снимки Стоян Радулов