Ичера - старо време в Сливенския Балкан

Ичера – още едно от селцата в подножието на Сливенския Балкан, пренасящо неусетно в минали времена и кътащо много история. И при това - само на 23 км от областния център Сливен по пътя за Котел. Хубавото е, че Ичера е в близост до Жеравна, Медвен, Котел и Катунище и спокойно може да бъде включено заедно с тях в една семейна автомобилна обиколка. Но за разлика от Жервана, примерно, тук комерсът отсъства.
Най-ранните следи за появяването на Ичера водят към ранносредновековната крепост „Сикера“ от IV — V век. Смята се, че от названието Сикера произхожда и днешно име на Ичера.
Селото често е сменяло местонахождението си, за което говорят находки и различни имена на местности: Манастира, Дивеците, Селски дол, Черковенски рът, Махаленски рът. По време на Руско-турската война през 1828–29 г. голяма част от полските селяни в Сливенско били принудени да напуснат селата, поради палежите на турците, отмъщаващи си за подкрепата на българите за руската армия. Едно от тези села било село Матей. Повечето от матейци емигрирали в Русия, но четири семейства останали в Ичера (откъдето минал керванът): Драгомани, Карамани, Мокрета и Жекоолар. В селото е имало най-различни занаяти: горски работници, килимари, ковачи, колари, калайджии, собаждии, бъчвари, дърводелци, шивачи, кундурджии, сарачи, бръснари, воденичари, фурнаджии, касапи...

Днес от тях не е останало нищо - само някои стари къщи и дюкяни. Но и само с тях, както и с типично провинциалното си спокойствие, Ичера за мен е  едно малко старопланинско райче, което ме очарова не на последно място с оранжевите си макове, с прекрасния люляк, с един герест петел, с любопитните котки и с тия чудни стари къщя над калдъръмените улички...
Така че, Ичера несъмнено е подходящо място за селски туризъм, почивка и отдих както през зимата така и през лятото. Има и един доста хубав хотелски комплекс, изграден във възрожденски стил. Иначе забележителностите в самото село, освен старата църква и един поддържан дървен мост, не са много – но пък сокаците са наистина уютни и умиляващи.
Традициите в Ичера се опазват най-вече с организирането на ежегодния сбор – среща на родените тук и разселили се из страната и по света стари жители на Ичера и техните наследници. Съборът обикновено се организира през втория уикенд на август на месността  Ямата край селото.

Текст и снимки от Стоян Радулов

Возкресението на Клисурския монастир / късометражен документален филм

„Манастирите не са места, на които да се възхищаваме само на тяхната физическа красота. Преди всичко това са места на подчертано божие присъствие, което е твърде осезателно за всяка една чиста душа. Манастирите са места, които свързват Земята с Небето”. Това разказва архимандрит Антим, протосингел на Видинската митрополия в късометражния документален филм "Возкресението на Клисурския монастир", посветен на място, където обичам да се завръщам.
Точно такова мистично, привличащо и успокояващо ме място е и Клисурският манастир край село Бързия в Берковския Балкан. Обителта посветена на светите братя Кирил и Методий, но съдбата й не винаги е била добра към нея... Днес обаче манастирът е възкръснал обновен и населен с монахини, българки от Македония...
Но, стига толкова... Приятно гледане ви желая.
 
 
Сценарист и режисьор на "Возкресението на Клисурския монастир" е Стоян Радулов, текста чете Мариана Лечева, оператори са Станимир Чернев, Питър Костов и Живка Петракиева, монтажът е на Татяна Михайлова, звукът - на Борислав Дрянков, а продуцент - Георги Крумов.

Още за манастира - в тази свързана с него публикация

Клисурският манастир „Св. св. Кирил и Методий” край село Бързия възкръсна като феникс

Храмът „Св. св. Кирил и Методий” в Клисурския манастир край село Бързия

Архимандирт Антим, протосингел на Видинската митрополия на БПЦ

"Манастирите не са места, на които да се възхищаваме само на тяхната физическа красота. Преди всичко това са места на подчертано божие присъствие, което е твърде осезателно за всяка една чиста душа", разказва ми архимандрит Антим, протосингел на Видинската света митрополия на Българската православна църква. Откривам го в Клисурския манастир, където преди това бе игумен. "Всеки по свой начин усеща присъствието на Бога, на божият мир и благодат - продължава архимандритът. - Манастирите са места, които свързват Земята с Небето. Места, които сам Бог по някакъв начин е избрал и е посочил на благочестиви люде, че точно това място е избрано от Бога и може тук да се възнасят молитви към Господа на небесата и да се прославя Божието име."
Такова едно място е и Клисурският манастир край село Бързия в Берковския Балкан, посветен на светите братя Кирил и Методий. Съдбата не винаги е била добра към него - възникнал през 1240 г., в годините на робството той неколкократно бил разрушаван. Затова и бил познат сред местните хора дълго време като "Пустият манастир". Природата обаче била щедра - и сред вековните букови и кестенови гори, църковният живот се завърнал под хълбоците на планината.
"Малко преди края на робството - в 1867 година, един духовник на име архимандрид Антим Дамянов, родом от град Берковица, който наследява от своите родители голямо състояние - те са били берковски занаятчии... И всичко, което наследява, го влага за възкресяването на светата обител... Като построява малка манастирска църква, впоследствие и манастирски сгради. За кратко време събира около себе си монашеско братство и полага основите на духовен живот, който не е секвал и до днес", казва още архимандрит Антим. "По времето на първия игумен - Антим Дамянов, се отварят и вратите на първото килийно училище за региона... Оттам насетне цяла плеяда игумени със своите братства са вложили духовния си устрем, сили, за да просъществува тази света обител, която в наши дни се радва на своето благосъстояние, на множеството поклонници и посетители, които идват тук.
В древността светата обител е била посветена на Свети Николай Мириклийски Чудотворец и нейното прозвище е била Врешнички манастир, по името на реката, коят оминава зад манастира - река Врещница. Но в последствие, когато е почнало възставовяването на манастира през 19-ти век, в съседство е село Клисура, което сега носи името Бързия, но повечето дарители и спомоществователи са били от това село Клисура, и затова те са добили правото вече манастирът да се титулува Клисурски манастир. Тогава манастирът е посветен и на българските равноапостоли - братята Кирил и Методий."
В сегашния си вид църквата на манастира е реставрирана след Освобождението, когато самоковски майстор изработва забележителен иконостас. Стенописана е отвътре.
Към обителта наскоро бе учреден и музей, в който се съхраняват уникални реликви, значими не само за историята на българската църква, но и за българската държава. В него могат да се видят например одеждите и атрибутите на първия български екзарх Антим Първи - значима личност за държавата ни след 1878 година.
Днес Клисурският манастир е четвъртият по големина и посещение в България.

Архимандрит Антим разказва още: "От 2008 година с благословението на негово високопреосвещенство видинският митрополит Дометиан Клисурският манастир функцоинори като девическа света обител. В него се поселиха шест монахини - българки от Македония, които продължиха достойно развитието и духовното обновление на Клисурската света обител, наследено от предишното ръководство. И днес в светата обител има много такива дейности, които изразяват и показват древните монашески занаяти. Като е организирано иконописно ателие, в което самите монахини изработват по каноничен начин светите икони, одежди, богослужебна утвар, одеяния, които се употребяват при богослужение в православната църква.
Можем да дадем заключение, че Клисурският манастир е една пълноценно функционираща света обител, с пълноценен духовен живот. И всеки, който търси Бога, който иска духовно да се усъвършенства, той може да посети едно такова място като Клисурската света обител, да се потопи в тази божествена хармония, защото много често и аз самият съм чувал оценката на хората, които казват, че Бог е бил твърде щедър, когато е творил това място, този кът на божествената природа. И ние, хората, когато черпим сили от божествената природа, нека да ги употребяваме за нещо градивно, нещо добро. Нека да ги употребяваме за духовно усъвършенстване. Нека да ги употребяваме в полза на нашите ближни, за да живеем в мир, радости и всяко благополучие."

Текст и снимки Стоян Радулов

По билото на Централна Стара планина

 

 

Хубава е много Стара планина:
лете стада, буки нея веселят,
зиме сняг облича нейни рамена,
пролет при крака й шипъци цъфтят.
Иван Вазов

Снимките са от района на хижите "Незабравка" и "Добрила" над Сопот, през Костенурката в посока хижа "Левски", водопад Карловското пръскало и хижа "Хубавец".

Приказният декор на Белоградчишките скали

Белоградчишките скали - най-впечатляващата скална формация в България. Намират се в Западна Стара планина, на около 180 километра от столицата София и обхващат район, дълъг 30 и широк 15 километра.
"Смятам, че ничия човешка душа не би могла да се приближи до изненадващия белоградчишки декор без да бъде поразена от мощта на дълбоко и завладяващо впечатление." Това пише за тях още във втората половина на ХІХ-ти век известният пътешественик и етнограф Феликс Каниц.
Скалите са изградени от конгломерати, пясъчници и варовикови натрупвания. Образуването им започнало преди 230 милиона години, когато районът бил дъно на море. По-късно, в следствие действието на естествените природни сили – дъжд, вятър и слънце, скалите се изветряли, като така се образували причудливите им форми, оприличавани на митични същества и хора, животни и птици, с които са свързани много легенди.
Според разположението си, скалите образуват няколко групи. Започват още при село Белотинци. Могат да бъдат видяни и около селата Фалковец и Боровица. А в подножието на връх Венеца са набраздени от дълбоки долове и каньони. Около самия Белоградчик скалите имат имена, например Ученичката, Монасите, Конникът, Дервишът, Мадоната и Мечката.
Сред най-високата група скали до града пък е изградена Белоградчишката крепост. През І-ви век тя била малка и служела за укритие, използвана е и от римляните, за което говорят намерените там при проучвания монети. В края на ХІV-ти век, по време на Втората българска държава, стратегическото разположение на крепостта е оценено от владетеля Иван Срацимир. Тогава тя е доукрепена и разширена. Днешният си внушителен вид крепостта придобива в началото на ХІХ-ти век, когато е цялостно преустроена от френски и италиански инженери по поръчка на турския султан.

Текст и снимки Стоян Радулов