Возкресението на Клисурския монастир / късометражен документален филм

„Манастирите не са места, на които да се възхищаваме само на тяхната физическа красота. Преди всичко това са места на подчертано божие присъствие, което е твърде осезателно за всяка една чиста душа. Манастирите са места, които свързват Земята с Небето”. Това разказва архимандрит Антим, протосингел на Видинската митрополия в късометражния документален филм "Возкресението на Клисурския монастир", посветен на място, където обичам да се завръщам.
Точно такова мистично, привличащо и успокояващо ме място е и Клисурският манастир край село Бързия в Берковския Балкан. Обителта посветена на светите братя Кирил и Методий, но съдбата й не винаги е била добра към нея... Днес обаче манастирът е възкръснал обновен и населен с монахини, българки от Македония...
Но, стига толкова... Приятно гледане ви желая.
 
 
Сценарист и режисьор на "Возкресението на Клисурския монастир" е Стоян Радулов, текста чете Мариана Лечева, оператори са Станимир Чернев, Питър Костов и Живка Петракиева, монтажът е на Татяна Михайлова, звукът - на Борислав Дрянков, а продуцент - Георги Крумов.

Още за манастира - в тази свързана с него публикация

Травертиновата приказка на Плитвичките езера

16 езера и десетки водопади, които ги свързват през травертинови прегради - изумрудено синьо-зелена вода, гъсти широколистни гори и един див свят, опазван повече от столетие. Това са Плитвичките езера в област Лика, Хърватска - обявени за Национален парк (300 кв. км. защитена територия) и един от обектите в Списъка на световното природно и историческо наследство, опазвано от ЮНЕСКО. Мястото не подлежи на описание. В пълнота може да бъде разгледано поне за седмица...

Из лазурната Далмация. Спирка 1: Шибеник

Цъфтящите зокуми - големи като дървета, винаги са ме изумявали и са карали очите ми да се ококорят от възхита; а в лазурната Далмация те са в комбинация с палми и цял куп още средиземноморски видове - нали все пак това тук е Адриатика. В град Шибеник се сблъсквам с първата от дълга поредица за мен малки Венеции - с венецианския замък над крайморската алея и скритата зад него мрежа от тесни улички, някои от които минаващи и под сградите. А катедрала "Св. Якоб" (произведение на изкуството и обект на ЮНЕСКО) и околните обсипани със статуи площадчета даже са приютили (като за подарък) три сватби, на едната от които пеят т.нар. "капи" - група мъже, изпълняващи акапелно далматински песнопения. За мен това е симпатичен и изумително красив, приказен свят, скрит зад зелените капаци на някакъв малък прозорец. Зад който започва голямата приказка... В която си пожелавам да се върна.

Родопски простори

В сърцето на Родопите всеки път оставям моето сърце и всеки път се връщам да го търся и то пак остава тук - сред безбрежните вълнисти гори, сред тези простори, сред този кристално син въздух; търкаля се по калдъръмените сокаци на Широка лъка и пее от Турлата над Гела, скача от кулата на Снежанка и се хвърля под Чудните мостове, за да се скрие от мен завинаги... Родопа е завинаги.